Мъглявината Андромеда

Петимата земни жители безмълвно гледаха изумителния нов свят. Само от широките гърди на Мвен Мас се изтръгна дълга въздишка — още при първия поглед към статуята всеки негов нерв се напрегна в радостно очакване.

Срещу статуята, на брега, назъбени сребърни кули отбелязваха началото на широка бяла стълба, прехвърлена свободно над гъсталак от стройни дървета с тюркоазени листа.

— Те трябва да звънят! — пошепна Дар Ветер в ухото на Веда, като сочеше кулите, и тя наведе глава в знак на съгласие.

Предавателният апарат на новата планета продължаваше непрекъснато и беззвучно да разгръща нови картини.

За секунда се мярнаха бели стени с широки изпъкналости, в които бе прорязан портал от небесносин камък, и на екрана се откри високо помещение, залято от силна светлина. Матовобисерният цвят на набраздените с жлебове стени придаваше необикновена отчетливост на всичко в залата. Вниманието бе привлечено от група хора, които стояха пред полирана изумрудена ламперия.

Огненочервеният цвят на кожата им съвпадаше с оттенъка на статуята в морето. В него нямаше нищо необикновено за Земята — някои индиански племена от Централна Америка, ако се съди по запазените от древността цветни снимки, са имали почти същата, с малко по-светъл тон, кожа.

В залата се намираха две жени и двама мъже. Те носеха различно облекло. Застаналите по-близо до зелената ламперия се отличаваха със златистите си къси дрехи, подобни на изящни комбинезони, снабдени с няколко закопчалки. Другите двама бяха обгърнати от глава до пети с еднакви плащове със същия като на стените бисерен оттенък.

Застаналите до ламперията правеха плавни движения — докосваха полегати струни, опънати при левия край. Стената от полиран изумруд или стъкло стана прозрачна. В такт с техните движения в кристала плуваха и се сменяваха ясни картини. Те изчезваха и възникваха бързо, така че дори на тренираните наблюдатели — Юний Ант и Дар Ветер — беше трудно да разберат напълно смисъла им.

В редуването на медните планини, виолетовия океан и тюркоазените гори се долавяше историята на планетата. Верига от животински и растителни форми, понякога съвсем неразбираеми, понякога прекрасни, минаваха като призраци от миналото. Много животни и растения изглеждаха подобни на онези, чиито останки са запазени в летописа на пластовете в земната кора. Дълго се проточваше възходящата стълба на формите на живота — усъвършенствуващата се жива материя. Безкрайно дългият път на развитието се чувствуваше още по-дълъг, труден и мъчителен, отколкото известното на всеки жител на Земята негово собствено родословие.

В призрачното сияние на уреда се замяркаха нови картини: пламъци от големи клади, натрупвания от каменни блокове върху равнини, битки със свирепи зверове, тържествени погребални и религиозни обреди. По цялата височина на ламперията израсна фигура на мъж, прикрит с наметало от пъстра кожа. Той беше стъпил с крак върху шията на повалено чудовище с твърда грива по гърба и оголени дълги зъби. С едната си ръка се опираше на копие, а другата бе вдигнал към звездите с широк прегръщащ жест. На заден план — редица от жени и мъже, които се бяха хванали по двама за ръце и като че ли пееха нещо.

Картината изчезна, след живите видения се появи тъмната повърхност на полиран камък.

Тогава двамата със златистите дрехи отстъпиха надясно, а тяхното място се зае от втората двойка. С неуловимо пъстро движение плащовете бяха отхвърлени и на бисерния фон на стените като жив пламък се очертаха тъмночервени тела. Мъжът протегна ръцете си към жената, тя му отвърна с усмивка, озарена от такава горда и ослепителна радост, че жителите на Земята се откликнаха с неволни усмивки. А там, в бисерната зала на неимоверно далечния свят, двамата започнаха бавен танц. Вероятно това не беше танц заради самия танц, а по-скоро ритмично позиране. Танцуващите очевидно си бяха поставили за цел да покажат съвършенството, красотата на линиите и пластичната гъвкавост на своите тела. Но от ритмичната смяна на движенията се долавяше тържествена и същевременно тъжна музика, сякаш възпоминание за неизчислимите безименни жертви, изградили великата стълба на развитието на живота, довело до прекрасното мислещо същество — човека.

На Мвен Мас се стори, че чува мелодия — ветрило от високи чисти ноти, опиращо се върху звънливия и отмерен ритъм на ниските звуци. Веда Конг стисна ръката на Дар Ветер, който не обърна внимание на това. Юний Ант гледаше, без да се помръдва и без да диша, а по широкото му чело избиха капки пот.

Жителите на Тукан така приличаха на земните, че постепенно се губеше впечатлението за друг свят. Но аленокожите притежаваха такава съвършена красота на тялото, каквато още не всички хора на Земята имаха. Тая красота живееше в мечтите и творенията на художниците, като се въплъщаваше в малък брой необикновено красиви образи.

«Колкото по-труден и дълъг е бил пътят на сляпата животинска еволюция до мислещото същество, толкова по-целесъобразни и усъвършенствувани и следователно толкова по-прекрасни са висшите форми на живота — мислеше Дар Ветер. — Още отдавна земните жители са разбрали, че красотата е инстинктивно възприемана целесъобразност на структурата, на приспособяването към определено предназначение. Колкото по-разнообразно е предназначението, толкова по-красива е формата — тия аленокожи вероятно са по-разностранни и ловки от нас. Може би цивилизацията им е вървяла повече по линията на развитието на самия човек, на неговото духовно и физическо могъщество и по-малко по линията на техниката? Нашата култура дълго е била изцяло техническа и едва с настъпването на комунистическото общество окончателно е поела пътя на усъвършенствуването на самия човек, а не само на машините, домовете, храната и развлеченията му.»

Танцът свърши. Младата аленокожа жена излезе в средата на залата и зрителният лъч на уреда се съсредоточи единствено върху нея. Протегнатите й ръце и лицето й се вдигнаха към тавана.

Неволно очите на хората от Земята последваха нейния поглед. Таван изобщо нямаше или вследствие твърде изкусно създадената оптическа илюзия там се намираше звездно небе с така ярки и едри звезди, че вероятно това беше само изображение. Съчетанията от чужди съзвездия не извикваха познати асоциации. Девойката замахна и на показалеца на лявата й ръка се появи синя топчица. От нея бликна сребрист лъч, който стана грамадна показалка. Кръглото светещо петънце в края на лъча се спираше ту на една, ту на друга звезда по тавана. И веднага изумрудената ламперия даваше неподвижно изображение в много широк план. Бавно се преместваше сочещият лъч и също така бавно възникваха видения от пустинни или населени планети. С тягостна безотрадност горяха каменисти или пясъчни пространства под червени, небесносини, виолетови и жълти слънца. Понякога лъчите на странното оловносиво светило извикваха към живот на своите планети плоски куполообразни и спиралообразни същества, наситени с електричество и плаващи, подобни на медузи, в яркооранжева атмосфера или океан. В света на червеното слънце растяха невъобразимо високи дървета с хлъзгава черна кора, устремили към небето, сякаш в отчаяние, милиарди криви клони. Другите планети бяха изцяло залени с тъмна вода. Грамадни живи острови, от животни или растения — не можеше да се разбере, плаваха навсякъде, като поклащаха в спокойната гладка водна повърхност безброй мъхнати пипала.