Пейзажите на времето

— Да. Така че трябва да има някаква повреда в собствената ни електроника.

— Няма начин.

— Защо? — нетърпеливо попита Купър. — По дяволите, възможно е Хюлет-Пакардът да не е в ред, откъде да знаем?

— Лично проверихме уредите.

— Но причината трябва да е там.

— Не — със сдържана енергия отвърна Гордън. — Не, има нещо друго. — Ръката му се стрелна и сграбчи няколко x/y диаграми. — Проучвам ги вече от два часа. Виж.

Купър прегледа листовете милиметрова хартия на червени квадратчета.

— Ами, изглежда не чак толкова шумно. Искам да кажа, че в пиковете на шума има известно постоянство.

— Настроих го. Подобрих разсейването.

— И какво? Шумът пак си е там — раздразнено рече Купър.

— Не, не е.

— А? Разбира се, че е там.

— Погледни онези пикове, които съм отделил от хаоса. Виж как са разположени.

Купър вдигна листовете от изкуствената повърхност на масата. След миг той каза:

— Гледам ги, но… е, като че ли се явяват само на два различни интервала.

Гордън енергично кимна.

— Правилно. Точно това забелязах и аз. Имаме голямо количество фонов шум — проклет да съм, ако знам откъде идва — с известно постоянство отгоре.

— Как получи тези диаграми?

— Използвах ключовия корелатор, за да отделя първоначалния шум. Тази структура, това разполагане — те са там, навярно ги е имало през цялото време.

— Просто никога не сме се вглеждали достатъчно задълбочено.

— Ние „знаехме“, че това е боклук, защо да се занимаваме с него? Глупаво е. — Гордън поклати глава със самоиронична усмивка.

Купър сбърчи чело, загледан в празното пространство.

— Не разбирам. Какво общо имат тези импулси с ядрения резонанс?

— Не зная. Може би нищо.

— Но, по дяволите, целта на този експеримент е точно такава. Аз измервам големия пик на ядрения резонанс, когато бомбардираме спина на атомните ядра. Тези импулси…

— Те не са резонанси. Във всеки случай, не в онзи смисъл, в който аз разбирам обикновения резонанс. Нещо обръща онези ядрени спинове, да, но… почакай малко. Гордън се втренчи в x/y диаграмите. С лявата си ръка той разсеяно подръпваше едно от копчетата на омачканата си синя риза. — Не мисля, че това изобщо е ефект, зависим от честотата.

— Но нали точно това записваме? Силата на приемания сигнал срещу честотата.

— Да, но при положение, че всичко е наред.

— Ами то си е наред.

— Кой го казва? Ами ако шумът идва на изблици?

— Защо трябва да е така?

— По дяволите! — удари с юмрук по масата Гордън и събори на земята счупения молив. — Я помисли сам! Защо всички студенти искат специално да им се обяснява?

— Добре, добре. — Купър сериозно сбърчи чело в тревожно изражение. Гордън ясно виждаше, че момчето е прекалено уморено, за да е в състояние наистина да мисли. Същото се отнасяше и за самия него. Занимаваха се с този кошмарен проблем от дни, спяха съвсем малко и ходеха да се хранят в долнокачествени закусвални. По дяволите, дори не беше слизал до брега да потича. И Пени — мили Боже, та той почти не я виждаше. Предишната вечер му бе казала нещо рязко и ядосано точно преди той да заспи, а Гордън го осъзна едва, когато започна да се облича на сутринта и нея вече я нямаше. Така че трябваше да позаглади нещата, щом се прибереше вкъщи. Ако изобщо се прибереше, прибави той, защото мътните го взели, ако се откажеше от тази загадка, преди…

— Хей, опитай това — обади се Купър, като стресна Гордън от унеса му. — Да предположим, че тук имаме променлив във времето приток на енергия, както сам ти каза преди няколко дни — когато започнахме да търсим външни източници на шум. Писецът ни се движи с постоянна скорост по хартията, нали? — Гордън кимна. — Значи тези пикове тук са на разстояние около сантиметър и после имаме два на половин сантиметър. След това един сантиметър интервал, три по половин сантиметър и така нататък.

Гордън изведнъж разбра какво се опитваше да каже Купър, но го остави да довърши.

— Това е начинът, по който се получава сигнала, разположен във времето. Не честотата, а времето.

Гордън кимна. Сега, когато гледаше извивките и пиковете на писците, беше очевидно.

— Нещо идва на изблици през целия честотен спектър, който изследваме. — Той стисна устни. — Изблици с продължителни интервали помежду им, после няколко с по-кратки интервали.

— Точно така — ентусиазирано кимна Купър. — Така е.

— Къси, дълги… Къси, дълги, къси, къси. Като…

— Като някакъв проклет шифър — довърши Купър.

Той изтри устата си и погледна x/y диаграмите.

— Знаеш ли Морзовата азбука? — тихо го попита Купър. — Аз не я знам.

— Ами, да. Във всеки случай, когато бях дете я знаех.

— Хайде да подредим диаграмите по реда, по който съм взимал данните. — Гордън се изправи с нова енергия. Той вдигна счупения молив от пода, намести върха му в една острилка и започна да върти ръчката. Тя издаде дрезгав, триещ звук.

Когато Айзък Лейкин влезе в лабораторията по ядрен резонанс, всеки, дори случаен посетител, можеше да каже, че е негова. Разбира се, абсолютно всичко беше платено от Националната научна фондация, с изключение на военната електроника, получена от военноморските сили и на огромните магнити, собственост — желание на дарителя на Калифорнийския университет, но в истинския смисъл на думата лабораторията принадлежеше на Айзък Лейкин. Той бе изградил репутацията й в МТИ 3 с десет години сериозен труд и понякога наистина блестящи проучвания. Оттам беше отишъл в лабораториите на „Дженеръл Илектрик“ и „Бел“, като всяка негова стъпка го издигаше по-високо. Когато Калифорнийският университет започна да строи ново университетско градче около Океанографския институт „Скрипс“, Лейкин стана една от първите му „находки“. Имаше връзки с Вашингтон и донесе със себе си страшно много пари, превърнати в апаратура, лабораторно пространство и стипендии за млади таланти. Гордън бе един от първите, възползвали се от стипендиите, но още от самото начало не успя да се спогоди с Лейкин. Когато влизаше в лабораторията на Гордън, той обикновено намираше нещо не на място, оплетени жици, които едва не го спъваха, зле обезопасени машини, нещо, което разваляше настроението му.

Лейкин кимна на Купър и измърмори „здрасти“ на Гордън, докато погледът му шареше из лабораторията. Гордън бързо обобщи за шефа си напредъка им в елиминирането. Другият кимна и леко се усмихна, когато след това Купър подробно му разказа за седмиците, прекарани в безкрайни проверки на апаратурата. Докато студентът говореше, Лейкин се разхождаше из помещението, натискаше копчета, оглеждаше електрически вериги.

— Тези проводници са наопаки — заяви той, като показа някакви жици, свързани с щипки.

— Така или иначе не използваме тази част — меко отвърна Гордън. Лейкин огледа веригата на Купър, направи забележка, че можела да бъде свързана по-добре и продължи нататък. Гласът на студента го следваше из просторната лаборатория. За него описването на един експеримент беше като да сглобява оръжие — всяка част трябваше да си е на мястото, толкова необходима, колкото и всяка друга. Гордън виждаше, че младежът е умен и внимателен, но нямаше достатъчно опит да хване проблема за шията, да се спре само на най-важните неща. Е, точно затова Купър беше студент, а Лейкин — редовен професор.

Лейкин бутна някакъв ключ, огледа танцуващата повърхност на осцилоскопа и заяви:

— Нещо не е подредено както трябва.

Купър се засуети наоколо. Той проследи веригата и я оправи за секунди. Лейкин одобрително кимна. Гордън изпита особено присвиване в гърдите, като че ли изпитваха него, а не Купър.

— Много добре — каза накрая професорът. — А резултатите ви?

Сега беше ред на Гордън. Той обясни идеите им, като си помагаше с тебешир, а после му показа и данните. Отдаде дължимото на Купър за предположението, че в шума се крие кодирано съобщение. Взе една от диаграмите и я показа на Лейкин, като посочи разположението на пиковете и подчерта, че винаги са на разстояние или от един, или от половин сантиметър и никога по друг начин.