Битие

— Въпрос. Дали сега съществувате като един от изкуствено емулираните обитатели на пробата, изпратена да пропътува светлинни години, за да открие и установи контакт с други видове разумен живот като нас?

— Това ли е обичайният метод, по който технологично развитите видове научават един за друг?

— Предложихте ли ни неведнъж да се присъединим към вашата разнообразна междузвездна общност?

Бен Фланъри удари отчаяно по масата. Нетърпението надделя над слънчевата му по принцип натура и той се наведе напред и наруши предварително уточнените правила, като викна направо към Артефакта.

— Нас! Нас! Не ни казвате НИЩО за това кои сте! Добре, значи няма война. Страхотно! Но колко разумни раси влизат във вашата федерация? Как се управлява тя? Какви са облагите за членовете? Коя планета е изпратила тази сонда, как е пътувала тя и колко време?… И…

Генадий и Рамеш сграбчиха Бен за раменете и го дръпнаха да си седне на мястото. По очите им обаче си личеше, че напълно споделят мислите му.

— Ох, мамка му — промълви Джералд, когато видя как в Артефакта потичат букви, глифове и идеограми. Този път виковете на Фланъри явно бяха достатъчно силни, за да бъдат регистрирани от превеждащата система. Но пък в края на краищата всички искаха да знаят отговорите на тези въпроси.

Най-стария оцелял завъртя заоблената си фигура да се посъветва с останалите, след което отново се обърна към заобления интерфейс.

Джералд беше адски ядосан на Бен. Тези отговори бяха очевидни, излишни или в най-добрия случай маловажни. Целият свят искаше да разбере онази загадъчна забележка за расите, които „никога не са се срещали“. Възможно ли бе преводът да е бил буквален и да има предвид само, че не са се срещали физически и лице в лице? Това обяснение някак не му се виждаше правилно.

Джералд примигна.

Добре… това последното определено привлече вниманието на всички.

За втори път през последните няколко минути всички в огромната контактна зала и свързаната галерия на съветниците мълчаха. Джералд си представяше как всички по света се умълчават. Нямаше да се учуди, ако в момента планетата се окажеше толкова тиха, колкото е била преди Индустриалната епоха.

„Ами да… всички ще искат да научат повече за това.“

Но подобното на Буда същество просто продължи да отговаря на въпросите на Фланъри по реда, по който бяха зададени.

Създанието, което Джералд беше уподобил на прилеп с перки на хеликоптер, измина с подскоци и пърхане късото разстояние до Най-стария оцелял и като гримасничеше и показваше хищните си зъби, приближи два подобни на антени крайника и ги раздалечи отново. Появи се черно петно, което покри цялата лява половина на Артефакта.

Пред човешките зрители се появи планета, която бавно се въртеше. Морета като нефтени петна проблясваха в цветовете на дъгата и миеха подобни на коркови тапи континенти, където зелени ивици минаваха между сиви върхове и кафеникави равнини. Нощната страна бе обсипана с ярко осветени градове, разположени в почти съвършени концентрични кръгове, дръзко игнориращи ограниченията на някаква си география.

Сцената бе хипнотизираща.

В тишината се чу гласът на Рамеш:

— Опитвам се да запиша колкото се може повече звезди, за да установя мястото и времето. Ако тази проклета планета не ми пречеше…

След малко гледната точка се промени и пред очите им се появи голям обект — структура от греди и подпори, вакуумни складове и ярки светлини, всички свързани в орбита около планетата. Съоръжението бе много по-грамадно от всяка космическа станция, която си бе въобразявал Джералд. Камерата прелетя покрай подобни на прилепи създания в надути прозрачни подобни на кълбета скафандри; извънземните наглеждаха някаква производствена линия, на която се виждаха блестящи прозрачни яйца, излизащи едно по едно от окъпана в светлина фабрика.

Картината се увеличи главозамайващо към един от заоблените цилиндри, който имаше някакъв подобен на кутия придатък в единия край. Заедно с другите произведени сонди тази пътуваше по неимоверно дългия конвейер към основата на огромна издължена машина — нещо като оръдие, осъзна Джералд, — която се завъртя към избрана точка в космоса… и изстреля нещо, което проблесна и бързо изчезна в звездната нощ.

След това дългата и тясна артилерийска цев завъртя малко дулото си към друга точка в небето и стреля отново.

Рамеш сподели консенсусното мнение на собствените си съветници и ИИ.

Това е голям ускорител. Според предварителна преценка… може да запрати тези снаряди със скорост около три процента от скоростта на светлината. Впечатляващо, но недостатъчно, за да свърши работа.

Джералд имаше чувството, че времето е ускорено. Возенето по конвейера продължи само няколко секунди, след което той вече гледаше назад, покрай произведения неотдавна Артефакт, към станцията и планетата. Ускорителят трептеше, подготвяйки се да изстреля сондата във великата пустош.

Запленен, Джералд видя как група блестящи неща започват да се събират от различни посоки към мястото, където беше изработен Артефактът. Подобните на прилепи същества също се обърнаха, за да погледнат зад себе си към планетата.

Времето изтичаше. Когато моментът настъпи — дори мъничко преди това, — грамадният индустриален комплекс и най-близката част от атмосферата на планетата сякаш пламнаха и се освободи огромно количество енергия, а гигантското оръдие стреля…

… и само за миг светът на съществата прилепи започна да се смалява, превърна се в ярка искра… и изчезна.

Сега симулираната камера се обърна и показа как кутията в предната част на снаряда се отваря и от нея се развиват някакви жици, които се разпънаха настрани като мрежа.

Ха. Очаквах фотонно платно. Може би издувано от лазерен лъч, изпратен от системата. Това е най-очевидният начин за ускоряване на евтин и ефективен междузвезден кораб. Само че няма никакво платно. И вижте — слънцето, от което се отдалечаваме, като че ли не помага с нищо. Няма никакви тласкащи светлинни лъчи.

Ако се съди по движението на звездите, вече са минали няколко години. Може би десетилетие, а досега няма…

А! Ето го!

Изведнъж звездата сякаш стана многократно по-ярка, макар и със странно променен цвят. Жиците, които досега бяха отпуснати, изведнъж се опънаха. И Джералд усети как скоростта се увеличава!

Добре. Не е лазер, а някакъв лъч от частици. Може би електрони. Или протони. Може би дори тежки йони, насочени така, че да минат точно през жиците и да предадат инерцията си чрез магнитна индукция. Виж ти. Доста по-сложно от светлинно платно, но може да са предпочели жиците и за да се възползват от магнитното поле на галактиката на големи разстояния. Това е един от начините за маневриране…

Всъщност дали не могат да се използват и частиците, които вече са те задминали, когато ги настигнеш…

Някой постави ръка на рамото на Джералд и той едва не подскочи в стола си.

Беше генерал Акана Хидеоши. Даде му знак да стане и да я последва.

— Но…