Мъглявината Андромеда

Лишените от загар бузи на Низа силно поруменяха. По време на закуската върху високата, вибрираща от вятъра кристална тераса Веда често срещаше умисления и нежен поглед на девойката. И четиримата бяха мълчаливи, както обикновено става пред дълга разлъка.

— Тежко е да опознаеш такива хора и веднага да се разделиш с тях! — изведнъж се провикна Дар Ветер.

— Може би вие?… — подхвана Ерг Ноор.

— Моето свободно време свърши. Вече трябва да се изкача нависоко! Гром Орм ме чака.

— Време е и за мен — добави Веда. — Ще се спусна в своята бездна, в неотдавна откритата пещера — хранилище от Ерата на разединения свят.

— «Лебед» ще бъде готов в средата на идната година, а ние ще започнем да се стягаме за път подир шест седмици — тихо каза Ерг Ноор. — Кой в момента завежда външните станции?

— Засега Юний Ант, обаче той не иска да се разделя с паметните машини, а Съветът още не е утвърдил кандидатурата на Емб Онг — инженер-физик от Лабрадорската Ф-централа.

— Не го познавам.

— Малко е известен, тъй като се занимава в Академията на върховете на знанието с въпросите на мегавълновата механика.

— Какво представлява това?

— Крупните ритми на Космоса — гигантски вълни, които се разпространяват бавно в пространството. В тях например се изразяват противоречията на насрещните светлинни скорости, даващи относителни стойности, по-големи от абсолютната единица. Но всичко това е още съвсем неразработено…

— А Мвен Мас?

— Пише книга за емоциите. Той също не разполага с много лично време — Академията на стохастиката и хипотезите за бъдещето го е назначила консултант по подготовката за полета на вашия «Лебед». Щом подберат материалите, веднага ще се наложи да се прости с книгата.

— Жалко! — възнегодува Ерг Ноор. — Темата е важна, Време е да бъдат разбрани правилно реалността и силата на емоционалния мир.

— Страхувам се, че Мвен Мас не е способен за хладен анализ — каза Веда.

— Точно така трябва да бъде, в противен случай той нищо забележително не ще напише — възрази Дар Ветер и стана, за да се сбогува.

— До следващата среща! Завършвайте по-скоро вашите работи, инак няма да се видим. — Низа и Ерг му подадоха ръце.

— Ще се видим — уверено обеща Дар Ветер. — В краен случай ще направим това в пустинята Ел Хомра, преди отлитането.

— Преди отлитането — съгласиха се астронавтите.

— Да вървим, ангелю небесен! — Веда Конг мушна ръката си под лакътя на Дар Ветер, като престорено не обърна внимание на бръчката между неговите вежди. — Навярно Земята ви омръзна?

Дар Ветер стоеше широко разкрачен върху поклащащата се основа на току-що закрепения скелет и гледаше надолу, към страшната бездна между разпръсналите се слоеве от облаци. Там нашата планета, чиято големина се чувствуваше дори от разстояние колкото пет нейни диаметъра, се откриваше с лъкатушните сиви контури на материците и тъмнолилавите петна на моретата.

Дар Ветер разпознаваше тези очертания, известни още от детинство по снимките от спътниците. Ето вдлъбнатината, пресечена от тъмните ивички на планините. Вдясно блести морето, а точно под краката — тясната предпланинска долина. Днес му потръгна: облаците се разпръснаха именно над онзи участък от планетата, където сега живее и работи Веда. Някъде край подножието на правите тераси на чугуненосивите планини се намира древната пещера, навлизаща дълбоко в Земята с просторните си етажи. Там Веда отбира измежду немите и прашни отломки от някогашния живот на човечеството ония зрънца историческа правда, без която не може нито да се разбере настоящето, нито да се предвиди бъдещето.

От платформата от нагънати листове циркониев бронз Дар Ветер изпрати мислен привет на съмнително откритата точка, затулена под пълзящото от запад крило на перести, нетърпимо светли облаци. Нощният мрак стоеше там като осеяна с блясък на звезди стена. Облачните пластове се движеха подобно на исполински салове, надвиснали един над друг. Под тях в тъмнеещата пропаст земната повърхност се търкаляше към стената на мрака, сякаш завинаги отиваше в небитието. Обвивка от нежно зодиакално сияние обгръщаше планетата откъм засенчената й страна и светеше в чернотата на космическото пространство.

Над осветената част от планетата увисна лазурен облачен покров, отразяващ могъщата светлина на стоманеносивото слънце. Всеки, погледнал към облаците без затъмняващи филтри, би ослепял, както и оня, който се намира извън защитата на осемстотинте километра земна атмосфера, ако му се наложи да се обърне към страшното светило. Късовълновите твърди слънчеви лъчи — ултравиолетови и рентгенови — се изливаха като мощен, убийствен за всичко живо поток. Към тях се добавяше непрекъснат порой от космически частици. Пламнали звезди или галактики, сблъскали се в невъобразима далечина, изпращаха в пространството смъртоносни излъчвания. Само сигурната защита на скафандъра спасяваше работещите от гибел.

Дар Ветер прехвърли предпазното въже от другата страна и тръгна по опорната греда по посока на бляскащия черпак на Голямата мечка. По цялата дължина на бъдещия спътник беше завинтена гигантска тръба. Върху двата й края се издигаха остри триъгълници, които поддържаха грамадните дискове на излъчвателите на магнитното поле. Когато бъдат поставени батериите, превръщащи синята радиация на Слънцето в електрически ток, строителите ще могат да се избавят от въжетата и да се движат по протежение на магнитните силови линии с насочващи пластини на гърдите и гърба.

— Искаме да работим нощем — внезапно зазвуча в неговия шлем гласът на младия инженер Кад Лайт. — Светлина обеща да даде командирът на «Алтай»!

Дар Ветер се взря наляво и надолу, където като заспали риби висяха няколко скачени заедно товарни ракети. По-нагоре, под плоския чадър — защита от метеоритите и Слънцето — се рееше сглобената от листове за вътрешна обшивка временна платформа. На нея се подреждаха пристигащите в ракетите части. Там като тъмни пчели се бяха насъбрали работници, които пламваха подобно на светулки, когато отразяващата повърхност на скафандъра се подаваше извън сянката на защитния чадър. Паяжина от кабели се разклоняваше от зеещите черни отверстия в стените на ракетите, отдето през свалената обшивка се разтоварваха големи детайли. Още по-нагоре, точно над сглобения скелет, група хора в странни, понякога забавни пози усърдно се занимаваха с обемиста машина. Само гривната от берилиев бронз с боразонна покривка би тежала на Земята цели сто тона. Тук тая грамада висеше покорно до металическия скелет на спътника на тънко въже. То бе предназначено да изравнява интегралните скорости на въртенето около Земята на всички тези още немонтирани части.