Сенчести души

Деймън, аз тръгвам сега. Ако искаш, можеш да дойдеш с мен. Ключът е в мен.

Без излишен драматизъм Елена изпрати думите на честота, на която двамата бяха почти сами. Нямаше сили за още трагедии. Не искаше нищо друго, освен да стигне до Стефан.

Знаеше, че този път Деймън я чу.

Отначало тя си помисли, че Деймън умира. Онази Блудуед по някакъв начин се бе върнала и бе пронизала тялото му с копие от светлина. Сетне осъзна, че това, което изпитва, е възторг. Две малки детски ръце се протегнаха през светлината и се вкопчиха в нея, позволявайки й да освободи слабото, дрипаво, но смеещо се дете.

Няма никакви вериги, помисли си замаяно тя. Детето дори не носеше робски гривни.

— Моят брат! — каза й то. — Моят малък брат ще живее!

— Е, това е чудесно — промълви Елена с треперещ глас.

— Той ще живее! — Веждите му се смръщиха в тънка линия. — Ако побързаш! И се погрижи добре за него! И…

Елена притисна нежно два пръста до устните му.

— Не бива да се тревожиш за тези неща. Трябва само да си щастлив.

Малкото момче се засмя.

— Ще бъда!_ Щастлив съм_!

— Елена!

Елена излезе от — ами, предполагаше, че беше нещо като замайване, макар че беше по-истинско от много други неща, които бе преживяла напоследък.

— Елена! — Деймън отчаяно се опитваше да овладее вълнението си. — Покажи ми ключа!

Бавно, величествено Елена вдигна ръка.

Раменете на Деймън се напрегнаха за миг, но бързо се отпуснаха.

— Това е пръстен — унило рече. Бавният й, величествен жест явно не го бе впечатлил.

— Отначало и аз така си помислих. Но това е ключ. Не те питам, нито се опитвам да те убедя, а ти го съобщавам. Това е ключът. Светлината му сочи към Стефан.

— Каква светлина?

— Ще ти покажа по-късно. Бони! Мередит! Тръгваме.

— НЯМА ДА ТРЪГНЕТЕ БЕЗ МОЕ ПОЗВОЛЕНИЕ!

— Внимавай! — изкрещя Бони.

Кукумявката отново връхлетя. И отново в последната секунда Деймън сграбчи трите момичета и отскочи. Клюнът на огромната птица не удари тревата, нито счупените стъкла, а мраморните стъпала. Те се пропукаха. Последва вик на болка, сетне още един, докато Деймън — пъргав като танцьор — замахна към здравото око на кукумявката. Стъкленото острие се заби точно над него. Окото се наля с кръв.

Елена повече не можеше да издържа. Откакто започнаха това пътуване с Деймън и Мат, тя беше като стъкленица, пълна с гняв. Капка по капка, с всяко ново избухване този гняв все повече се насъбираше. Сега заплашваше да прелее.

Но тогава… какво щеше да се случи?

Не искаше да знае. Страхуваше се, че няма да го преживее.

Единственото, което знаеше със сигурност, беше, че точно в този момент не можеше да гледа още болка, кръв и страдания. Деймън искрено се наслаждаваше на схватката. Добре. Нека продължи. Тя щеше да отиде при Стефан дори ако се наложи да извърви целия път пеша.

Мередит и Бони бяха притихнали. Познаваха настроението на Елена. Тя беше твърдо решена да действа, а нито една от двете не искаше да остане тук.

Точно в този момент се разнесе трополене, каретата приближи и спря в подножието на мраморните стълби.

Сейдж, който очевидно познаваше донякъде човешката природа, демонската природа, природата на вампирите и на всякакъв вид зверове, изскочи от каретата с два извадени меча. След това подсвирна. В този миг една малка сянка се спусна от небето към него.

Накрая, бавно протягайки всеки крак като тигър, излезе Сейбър, който оголи уста, разкривайки два реда забележителни зъби.

Елена се хвърли към каретата. Погледът й срещна този на Сейдж. Помогни ми, помоли отчаяно. А очите му й отговориха също толкова недвусмислено: Не се страхувай.

Елена протегна слепешком двете си ръце зад гърба. Една малка ръка с фини кости, леко трепереща, се плъзна в едната й ръка. Една слаба, хладна ръка, твърда като на момче, но с издължени пръсти, сграбчи другата.

Тук нямаше на кого да се довери. Нямаше на кого да каже сбогом или да остави прощално съобщение. Елена се качи в каретата. Настани се на задната седалка, в най-отдалечения ъгъл, за да направи място на идващите хора и животни.

И те наистина нахълтаха, нахлуха като лавина. Елена издърпа Бони със себе си, а Мередит ги последва. Сейбър, само с три леки подскока, се озова на обичайното си място.

Сейдж не се поколеба нито за миг. С Талон, вкопчен в лявата му китка, в каретата оставаше достатъчно място за последния скок на Деймън — който не закъсня. Огромният клюн на Блудуед, пропукан и начупен, с капеща от него черна течност, удари подножието на мраморната стълба, където Деймън стоеше допреди малко.

— Посоки! — изкрещя Сейдж, но само след като конете препуснаха в галоп — нанякъде, където и да е, само да е по-далеч.

— О, моля те, не й позволявай да нарани конете! — ахна Бони.

— О, моля те, не й позволявай да пробие този покрив, все едно е от картон! — присъедини се Мередит, която запазваше сарказма си дори и когато животът й бе застрашен.

— Сега накъде, s’il vous plaît 37? — изрева Сейдж.

— Към затвора, разбира се — задъхано отвърна Елена. Имаше чувството, сякаш цяла вечност не си бе поемала достатъчно въздух.

— Затворът? — Деймън изглеждаше разсеян. — Да! Затворът! Сейдж, какво е това? — попита в следващия миг, когато извади нещо, приличащо на калъфка за възглавница, пълна с билярдни топки.

— Плячка. Голяма печалба. Трофеи. Аванта! — Докато конете се завъртяха в новата посока, тонът на Сейдж ставаше все по-весел. — Огледай краката си!

— Още калъфки…?

— Не бях подготвен за големия улов тази нощ. Но въпреки това нещата се уредиха!

Елена вече опипваше една от калъфките. Тя, разбира се, беше пълна с прозрачни, блестящи хоши но тама. Звездни сфери. Спомени. Без…

Безполезни?

— Безценни… въпреки че, разбира се, ние не знаем какво представляват. — Гласът на Сейдж леко се промени. Елена си спомни предупреждението за „забранените сфери“. Какво, в името на жълтото слънце, биха могли да забраняват те тук?

Бони първо взе едно кълбо и го притисна към слепоочието си. Направи го бързо, със стрелкащо се движение като птичка, така че Елена не успя да я спре.

— Какво е това? — ахна Елена, опитвайки се да издърпа кълбото от ръката й.

— Това е… поезия. Поезия, която не разбирам — отвърна Бони троснато.

Мередит също бе взела едно искрящо кълбо. Елена се протегна към нея, но отново закъсня.

Мередит за миг остана като в транс, сетне се намръщи и остави сферата.

— Какво? — настоя Елена.

Приятелката й поклати глава. Лицето й бе добило изражение на деликатна погнуса.

— Какво? — почти изкрещя Елена. Мередит остави звездната сфера в краката й и Елена я взе. Притисна я към слепоочието си и тутакси се оказа облечена в черна кожа от главата до петите. Пред нея се извисяваха двама груби, набити мъже, но без много мускули по тях. Можеше добре да вижда цялото им телосложение, защото бяха чисто голи, с изключение на дрипите, които носеха подобни скитници. Но не бяха скитници — изглеждаха добре охранени и тлъсти.

— Ние прегрешихме — заговори единият с престорено раболепен тон. — Прости ни, о, господарю!

Елена вдигна ръка, за да свали сферата от слепоочието си (те се прилепваха с лекота, ако малко ги натиснеш) и каза:

— Защо не използват пространството за нещо друго?

Нещо друго изведнъж се появи около нея. Момиче, облечено бедно, но не в дрехи от зебло. Изглеждаше ужасено. Елена се запита дали някой не я контролираше.

Момичето беше Елена.

Молятенемупозволявайдаседобередоменмолятенемупозволявайдаседобередомен…

Да не позволя на какво да се добере до теб? — попита Елена, но беше все едно да гледа герой от филм или роман, докато влиза в самотна къща сред грохота на вилнееща буря, а музиката ставаше все по-зловеща. Елена, която вървеше, скована от страх, не можеше да чуе Елена, която задаваше практични въпроси.