Сенчести души

— Значи смяташ, че китсунетата са били върху тази трева? — обърна се Елена към Сейдж, докато Сейбър търчеше напред и назад, заровил нос в тревата — сетне внезапно промени посоката и се насочи към мраморните стъпала.

— Но разбира се, че са били тук. Виждате ли как тича Сейбър, като черна пантера, с ниско наведена глава и навирена опашка? Здравата се е заловил за работа! Попаднал е на гореща следа.

Познавам някой, който е в същото положение, помисли си Елена, когато погледна отново към Деймън. Той стоеше със скръстени ръце, неподвижен, като навита пружина, настръхнал в очакване на новините, които кучето можеше да донесе.

В следващия миг девойката стрелна с очи Сейдж и видя върху лицето му същото изражение, което допреди малко имаше и нейното. Той я погледна и тя се изчерви.

— Pardonnez-moi, Monsieur 33 — смотолеви и побърза да се извърне.

— Parlez-vous français, Madame 34?

— Un peu 35 — отвърна скромно Елена — доста необичайно за нея. — Всъщност не мога да водя сериозен разговор. Но много обичах да ходя във Франция. — Понечи да добави още нещо, но Сейбър излая веднъж, остро, за да привлече вниманието, а после седна на задните си крака до бордюра и изправи гръб.

— Те са дошли или са си тръгнали с карета или носилка — преведе Сейдж кучешкото послание.

— Но какво са правили в къщата? Нужна ми е следа за обратния им път — рече Деймън и погледна Сейдж с явно отчаяние.

— Добре, добре. Сейбър! Commençons!

Черното куче тутакси се извъртя, наведе нос към земята, сякаш това му доставяше огромно удоволствие, и затича напред-назад по стълбите и ливадата, която оформяше Голямата бална зала — сега цялата осеяна в дупки от кирките, лопатите и дори големите лъжици, които хората забиваха в нея.

Много е трудно да заловиш китсуне, промърмори Елена в ухото на Деймън.

Той кимна и погледна часовника си.

— Надявам се същото да важи и за нас — промърмори той в отговор.

Сейбър излая рязко. Сърцето на Елена подскочи в гърдите й.

— Какво? — извика тя. — Какво е това? — Деймън я сграбчи за ръката и я поведе след себе си.

— Какво намери той? — попита Елена развълнувано, когато двамата стигнаха до кучето.

— Не зная. Това не е част от Голямата бална зала — отвърна Мередит. Сейбър седеше гордо пред леха с високи туфи от бледолилави (тъмновиолетови) хортензии.

— Май не се справят много добре — отбеляза Бони.

— Освен това мястото не е под нито една от горните бални зали — додаде Мередит, наведе се, за да бъде на височината на Сейбър, и погледна нагоре. — Там е само библиотеката.

— Е, едно нещо зная със сигурност — заговори Деймън. — Ще копаем в тази цветна леха и изобщо няма да си направя труда, за да помоля за разрешение госпожа С очи-делфиниуми-сега-трябва-да-ви-убия.

— О, наистина ли смяташ, че очите й са делфиниуми? Защото аз мисля, че по-скоро са синчец — отбеляза един гост зад Бони.

— Тя действително ли каза, че ще ви убие? Но защо? — попита нервно друг гост, застанал близо до Елена.

Елена не им обърна внимание.

— Е, да речем, че никак няма да й хареса. Но това е единствената следа, с която разполагаме. Освен ако, разбира се, китсунетата не са смятали да скрият половината от ключа тук, но после са се отказали и са си тръгнали с карета — добави тя телепатично на Деймън.

— Това означава, че шоуто може да започне! — извика един от младите вампири и пристъпи към Елена.

— Но аз още не съм получил обратно амулета си — заяви Деймън решително и застана пред Елена като непробиваема стена.

— Но след минути ще го имаш. Виж, не може ли някой от приятелчетата да върви след кучето по следата дотам, откъдето лошите момчета са дошли в имението, ако ме разбирате? А междувременно ние да започнем шоуто?

— Може ли Сейбър да направи това? — попита Деймън. — Да проследи карета?

— С лисица в нея? Разбира се. Всъщност аз бих могъл да отида с тях — предложи Сейдж тихо. — Така ще мога да се уверя, че ще заловим тези двама врагове, ако достигнем по следата до тях. Покажи ми ги.

— Това са единствените техни форми, които познавам. — Деймън протегна ръка и докосна с два пръста слепоочието на Сейдж. — Но разбира се, те имат много форми, вероятно безброй.

— Е, предполагам, че те не са най-главната ни цел. Амулетът е най-важното.

— Да — кимна Деймън. — Дори и да не откриете и следа от тях, вземете половината от ключа и бързо се върнете.

— Значи това е по-важно дори от отмъщението — заключи Сейдж тихо, поклащайки удивено глава. Сетне припряно добави: — Е, аз бих си пожелал късмет. Има ли сред вас някой с авантюристичен дух, който иска да дойде с мен? А, добре, четирима — много добре — петима, madame — достатъчно.

И в следващия миг вече го нямаше.

Елена погледна към Деймън, който на свой ред я изгледа с черните си, безизразни очи.

— Наистина ли очакваш от мен да направя това отново? — попита девойката.

— От теб се иска да застанеш там. Ще се погрижа да загубиш колкото може по-малко кръв. И ако пожелаеш да спрем, можеш да ми дадеш сигнал.

— Да, но сега вече зная какво става. И не мога да се справя.

Лицето му внезапно се вледени. Изключваше я.

— От теб не се изисква да се справяш с каквото и да било. Освен това не е ли достатъчно, ако кажа, че Стефан го заслужава?

Стефан! Цялото тяло на Елена потръпна.

— Позволи ми и аз да участвам — замоли се тя. Знаеше за какво го моли и знаеше какво ще й отговори Деймън.

— Стефан ще се нуждае от теб, когато го освободим. Постарай се да се справиш с това.

Престани. Мисли. Не го пришпорвай, заповядваше й вътрешният глас. Той те манипулира. Знае как да го прави. Не му позволявай да те манипулира.

— Мога да се справя и с двете — настоя Елена. — Моля те, Деймън. Не се отнасяй с мен, сякаш съм едно от твоите забавления за една нощ, нито дори като с твоята принцеса на мрака. Говори с мен, сякаш съм Сейдж.

— Сейдж? Сейдж е най-объркващият, хитър…

— Зная. Но ти говориш с него. Преди говореше и с мен, а сега — не. Изслушай ме. Не мога да понеса отново да преживея същия сценарий. Ще се разкрещя.

— Сега ти ме заплашваш…

— Не! Казвам ти какво ще стане. Ще се разкрещя, освен ако не ми запушиш устата. И ще крещя. Ще крещя за Стефан. Не мога да се сдържа. Може би няма да издържа…

— Нима не разбираш? — Той се завъртя рязко и сграбчи двете й ръце. — Вече сме почти накрая. Ти, която толкова дълго беше най-силната — сега не бива да рухваш.

— Най-силната… — Елена поклати глава. — Мислех си, че най-после сме го постигнали — да се разбираме един друг.

— Добре. — Гласът му сега звучеше твърд като мрамор. — Какво ще кажеш, ако ги намалим до пет?

— Пет?

— Пет удара вместо десет. Ще им обещаем, че ще видят останалите пет, когато се намери „амулетът“, но ние ще избягаме веднага щом го намерим.

— Това ще означава да престъпиш думата си.

— Ако е необходимо…

— Не — прекъсна го решително тя. — Не им казвай нищо. Аз ще им кажа. Аз съм лъжкинята и измамницата и винаги съм си играла с мъжете. Ще видим дали най-после ще мога да използвам талантите си за нещо добро. И няма смисъл да се намесват и другите момичета — додаде и се огледа. — Бони и Мередит са облечени с рокли, които тутакси ще се свлекат, ако започнеш да ги бичуваш. Само аз съм с гол гръб. — Тя направи пирует, за да покаже роклята си, завързана отзад на врата, с открит гръб.

— Значи се договорихме. — Деймън бе дал знак на един роб да напълни чашата му. Ако не друго, то това ще е най-пиянското представление в историята, помили си Елена.

Въпреки волята си, потръпна. За последен път бе почувствала подобни тръпки, когато танцуваха и Деймън бе притиснал топлата си ръка върху гърба й. Сега изпита нещо много по-вледеняващо, като полъх на студен въздух. Но това я накара да забрави за бученето на кръвта в слепоочията й.