Мисията на посланика

— Ела, присъедини се към нас — покани я Декър.

„Не“ — искаше да каже Лоркин. Но нали уж я беше забравил? Бяха минали цели две години, откакто семейството й я отведе в Елийн. Когато тя седна на стола, той извърна поглед, сякаш не се интересуваше от нея, и се опита да отпусне мускулите си, които се бяха стегнали в мига, когато чу гласа й.

Берия бе първото момиче, в което се беще влюбил и засега — единственото. Срещаха се при всяка възможност, открито и тайно. Тя бе непрекъснато в мислите му и твърдеше, че се чувства по същия начин. Той бе готов да направи всичко за нея.

Някои хора ги окуражаваха, други правеха неохотни опити да го отрезвят — поне що се отнасяше до учебните му занимания. Проблемът беше, че нито майка му, нито семейството на Берия имаха причина да се противопоставят на връзката им. Освен това се оказа, че той е от онези хора, които изпадат в транс, когато са влюбени и нито разговорите, нито строгите мъмрения — дори от лорд Ротан, когото Лоркин уважаваше и обичаше като любим дядо — не можеха да го накарат да стъпи здраво на земята. Всички бяха решили да изчакат, докато се осъзнае достатъчно, за да може да се съсредоточи върху нещо различно от Берия и да му помогнат да навакса с обучението.

Тогава една нейна братовчедка ги хвана в леглото и семейството й настоя двамата да се оженят колкото се може по-скоро. За тях нямаше никакво значение, че той, като магьосник, може да предпази Берия от забременяване. Ако не се оженеха, тя щеше да бъде смятана за „развалена“ от всеки бъдещ ухажор.

Лоркин и майка му се съгласиха. Онзи, който се противопостави, бе самата Берия.

Тя отказа и да се вижда с него. Когато най-накрая той успя да я издебне, тя му каза, че никога не го е обичала. Че го е окуражавала само защото бе чула, че магьосниците могат да правят любов без опасността от зачеване. И че съжалява, че го е лъгала толкова дълго.

Майка му му каза, че онова, което изпитва, е най-близко до разболяването при немагьосниците. Най-доброто лекарство бе времето и любовта на семейството и приятелите му. Тогава тя описа поведението на Берия с такива думи, които той не би се осмелил да повтори в компанията на повечето хора, които познаваше.

За щастие семейството на Берия я отведе в Елийн, така че когато болката му утихна достатъчно, за да почувства някакъв гняв, тя отдавна бе далеч от погледа му. Той се закле да не се влюбва повече, но когато едно момиче от класа му по алхимия прояви интерес, непоколебимостта му вече беше омекнала. Той харесваше практичната й натура. Тя бе всичко, което Берия не беше. В киралийската култура царуваше странно двуличие — никой не очакваше от жените магьосници да останат безбрачни. Но когато той окончателно осъзна, че не я обича, тя беше истински и изцяло обсебена от него. Лоркин направи всичко възможно да прекрати тази връзка колкото се може по-елегантно, но знаеше, че момичето го е намразило дълбоко. Любовта, реши той, е много объркана работа.

Берия се приближи до един стол и се отпусна в него.

— И така, на кого му е скучно? — попита тя.

Докато останалите отричаха, Лоркин си мислеше за нея и за уроците, които бе научил. През последната година се беше срещал с няколко жени, които бяха добра компания и добри любовници, и не искаше нищо повече от това. Установи, че предпочита точно този тип връзки. Прелъстяванията, в които се впускаше Декър и които завършваха винаги със сълзи и скандали — или още по-зле — въобще не му допадаха. А уреденият брак, към който родителите на Риатър го бяха подтикнали, му звучеше като ужасен кошмар.

„Семейството на баща ми отдавна не е правило опити да ми търси булка. Може би са осъзнали какво удоволствие доставят на майка ми да проваля плановете им за мен. Макар да съм сигурен, че ако се съглася, тя няма да им пречи“.

Разговорът се насочи към няколко общи приятели на Берия и Декър. Лоркин се заслуша и остави следобеда бавно да тече. Накрая двамата лечители си тръгнаха, за да посетят новия хиподрум, а Берия отиде на шивач. Декър, Шеран и Джейли поеха към семейните си домове, които се намираха на същата главна улица във Вътрешния кръг, оставяйки Лоркин да се прибира сам в Гилдията.

Докато вървеше по улиците на Вътрешния кръг, той разглеждаше замислено големите сгради. През целия си живот бе живял тук. Никога не беше напускал Кръга. Никога не бе посещавал чужда държава. Никога не бе напускал града. Пред него се появи портата на Гилдията.

„Дали целта й е да ме държи затворник или да ме предпази?“ През портата се виждаше фасадата на Университета, където някога родителите му се бяха изправили срещу сачаканските магьосници в една последна отчаяна битка. „Онези магьосници са били само ичани, сачаканската версия на прогонени престъпници. Как ли щеше да завърши битката, ако бяха ашаки, благородните воини, които владеят черната магия? Наистина щяхме да извадим късмет, ако бяхме спечелили тази битка. Всички го знаят. Ако сачаканците наистина решат да ни завладеят, майка ми и Черният магьосник Калън няма да успеят да ни спасят“.

Една позната фигура се приближаваше към портата от вътрешната страна. Когато мъжът излезе на улицата, Лоркин се усмихна. Познаваше лорд Денил покрай майка си и лорд Ротан. Доста време беше минало от последния път, когато се беше видял с историка. Както винаги, лицето на Денил бе леко намръщено и Лоркин знаеше, че ако не му се обади, по-възрастният магьосник просто ще мине покрай него, без да го забележи.

— Лорд Денил! — повика го Лоркин с тих мисловен глас. На мисловното общуване се гледаше с неодобрение, тъй като можеше да бъде чуто от всички магьосници — приятели и врагове. Но обръщането по име се считаше за безопасно, защото издаваше твърде малко информация на подслушващите.

Високият магьосник надигна глава, видя Лоркин, и мръщенето изчезна. Двамата тръгнаха един към друг и се срещнаха в началото на улицата, където живееше Денил.

— Лорд Лоркин. Как вървят нещата?

Лоркин сви рамене.

— Сравнително добре. А вашите проучвания?

Денил отново се намръщи и погледна към вързопа, който носеше.

— Голямата библиотека ми изпрати няколко архива, в които се надявам да открия повече подробности за състоянието на Имардин след смъртта на Тагин.

Лоркин не можа да си спомни кой е Тагин, но кимна учтиво. Денил се бе потопил в историята на магията от толкова дълго време и понякога забравяше, че останалите хора не са толкова добре запознати с подробностите. „Сигурно е голямо облекчение да знаеш на какво искаш да посветиш живота си — помисли си Лоркин. — Без да се чудиш какво да правиш със себе си“.

— Как… как ви хрумна идеята да опишете историята на магията? — попита Лоркин.

Денил го погледна и сви рамене.

— Задачата сама ме намери — каза той. — Понякога си мечтая да не беше ставало така, но тогава пък намирам някой интересен откъс и — той се усмихна накриво — си спомням колко е важно миналото да не бъде изгубено. Историята може да ни научи на много неща и може би някой ден ще се натисна на някоя тайна, от която ще спечелим много.

— Като черната магия? — предположи Лоркин.

Лицето на Денил се изкриви.

— Може би нещо, което не води след себе си толкова рискове и саможертви.

Сърцето на Лоркин подскочи.

— Някаква нова защитна магия? Това ще е нещо страхотно! — „Не само ще освободи Гилдията от черната магия, а може и да осигури защита срещу сачаканците или дори да ги убеди да се откажат от черната магия и робството и да се присъединят към Обединените земи. Ако успея да намеря нещо такова… но това е идея на Денил, не моя…“

Денил сви рамене.

— Може въобще да не намеря нищо. Но за мен е достатъчно постижение да открия истината, да я запиша и запазя.

„Така… щом Денил не се интересува… дали ще има нещо против някой друг да потърси алтернатива на черната магия? Дали ще ми позволи да го направя?“ Лоркин потръпна от прилива на надежда. Той си пое дълбоко дъх.

— Мога ли… Мога ли да прегледам досегашните ви открития?