Происход

— Ти… сигурна ли си? Убийства на хора, Пиа?

— Не знам! — Прокарвам ръка през косата си и започвам да крача напред-назад около нея. — Всичко, което знам за елизиума — освен факта, че израства от сълзите ми, — е от легендата на Калуакоа. Може би не е необходимо да се убиват хора, за да се прави Имортис. Може би е достатъчно само да им вземеш малко кръв, да я смесиш с елизиум… Ние сме учени. Имаме технология и медицина, а също й плъхове, с които да експериментираме. Със сигурност Фолк е открил начин да избегне убийствата… — Освен в случая на дядовците и бабите ми. Спирам да крача и я поглеждам отчаяно. — Нали?

Тя прехапва устни и гледа към земята, преди да ми отговори.

— Ами откъде учените биха вземали хора, на които да инжектират елизиум? Би трябвало да водят обекти през цялото време — някой отвън би забелязал. Непрактично е. Права си. Трябва да има друг начин. — Гласът й преминава в шепот. — Със сигурност трябва да има. Ако е истина… тогава нещата са по-лоши, отколкото си ги представях. Знаех, че тези хора имат тайна, но никога не съм си и помисляла, че е такава.

— Чичо Антонио се опита да ме предупреди. Искаше да избягам, но не му повярвах — е, всъщност донякъде му повярвах, но не исках.

— Виж, Пиа. Ние все още не знаем нищо, точно както ти самата отбеляза. — Леля Хариет стои на разстояние от мен и ме гледа строго. — Иди, намери Антонио и научи от него цялата история. Не си прави все още заключения.

— Мислиш ли, че е истина? — питам я. — Мислиш ли, че са убивали хора с елизиум?

Тя бавно вдига рамене, но виждам страх в очите й и разбирам, че го мисли.

— Върви — казва, — намери Антонио!

Кимвам, коленича до Алай и посягам да го почеша зад ушите. Но той изръмжава и настръхва с подивели очи. Смаяна, отдръпвам ръката си и го зяпвам слисана.

— Алай?

Той грубо разтърсва глава и отстъпва с опашка права като някоя от стрелите на Ейо.

— Просто е раздразнителен — бързо казва леля Хариет и поглежда към небето. — От времето е. Идва буря и ще е голяма. Ще се погрижа за него. После ела при мен, Пиа и ми предай какво е казал Антонио. Ако най-лошото в края на краищата се окаже истина, ами… — Тя си поема дълбоко дъх и довършва: — Ти няма да си единствената, която ще бяга.

— Добре.

Наблюдавам тъжно Алай и по настояване на леля Хариет, оставям и двамата. Колкото и да опитвам, не мога да изтрия от съзнанието си образа на враждебния Алай.

Тръгвам из градината и попадам на чичо Джейкъб. При вида му умът ми блокира. Насилвам се да дишам и си припомням, че нещата може да не са такива, каквито изглеждат. Не съм сигурна, че чичо Джейкъб е убиец. Поне засега. Все още има надежда.

— Пиа, ето къде си! — усмихва се той и слага молива зад ухото си. — Решихме да придвижим операцията днес. Другите чакат в лабораторията. Време е да те обучим как се прави Имортис. — Усмивката му изчезва и в очите му пропълзява мрак. — Ела с мен.

Изпадам в паника и едва не побягвам. Мъча се да овладея емоциите си. Не съм готова за това. Още не! Имам нужда да поговоря с чичо Антонио и да проуча истината, докато не останат никакви тайни.

Но няма време. Те ме чакат.

Изненадана и абсолютно неподготвена, тръгвам след чичо Джейкъб през двора и покрай верандите до Лаборатории А. Точно тогава дъждът завалява. В момента, в който вратата се затваря зад нас, гръм разтърсва сградата.

Чичо Джейкъб отърсва водата от лабораторната си престилка.

— Изглежда ще е силна буря. — Той ме поглежда любопитно. — Добре ли си?

— Кой, аз? — питам прекалено пискливо.

— Мислех, че ще си по-развълнувана.

Развълнувана. Проблемът е, че преди седмица щеше да е прав.

— Просто съм… — Гласът ми отново ме предава.

— Знам — кимва той. — Не може да се опише с думи.

— О-о… Да.

Изпитвам облекчение, когато той тръгва по коридора, очевидно уверен, че изгарям от вълнение. Всъщност изгарям от страх, който се разраства в стомаха ми като бактерии в петриева паничка.

Когато чичо Джейкъб отваря вратата на собствената ми лаборатория, затаявам дъх.

Вътре са останалите от екипа Имортис. Те са сериозни и напрегнати и сърцето ми се отпуска малко. Не изглеждат като хора, които очакват предстоящата задача с вълнение. Студени и безизразни са като бетонни плочи.

Забелязвам лъскавата спринцовка, поставена на масата до чичо Паоло, който се обръща и ме поздравява с леко кимване.

Майка ми ми помага да си облека лабораторната престилка. На нея току-що е избродирано името ми. Тя стисва рамото ми и ме потупва окуражително.

Предишната енергия на чичо Паоло е позаглъхнала, но все още виждам на лицето му следи от нея.

— Пиа, време е.

Кимвам бавно и забелязвам, че задният ъгъл на помещението е скрит зад завеса.

— Ще ти позволя да приготвиш Имортис — казва чичо Паоло.

Сърцето ми слезе в петите още когато влязох в стаята, а сега внезапно се качва в гърлото ми, като паникьосана маймуна, търсеща път навън.

— Какво да направя? — прошепвам.

Той ми подава спринцовката и ми казва да седна. Сядам вцепенено на най-близкия стол, обградена в полукръг от най-елитните — и с най-каменни лица — биолози в света. Светкавица прорязва небето навън и по лицата им пробягват синьо-бели отблясъци.

— Пиа — започва чичо Паоло с равен и спокоен глас, — ти бе тествана безброй много пъти през последните няколко години — тестове, които вероятно са те обърквали и дори ядосвали. Тяхната конкретна цел беше да покажат дали си способна да извършваш този вид изследвания, които са необходими за постигането на нашата голяма цел — да осъществим истинската мисия на изследователския институт Литъл Кеймбридж.

Изричам думите автоматично:

— Да усъвършенства човешкия вид чрез евгеника и биоинженерство с цел да се създаде безсмъртният Хомо сапиенс.

— Точно така. Днес е кулминацията на всичко това, на всички тестове. Заради твоето отлично представяне и безупречни резултати, знаем, че ти си напълно способна и подходяща за задачата.

Не. Само това не… Със сигурност има друг начин…

Чичо Паоло си поема дълбоко въздух.

— Тя е смесването на катализатора и елизиума. Задача, която се пада на теб — нашата най-голяма надежда и нашето най-висше постижение.

Полазват ме тръпки по врата от начина, по който изрича думата „катализатор“.

— Ела, Пиа.

Тръгвам с него към завесата в ъгъла, а останалите учени ме следват. Чичо Паоло хваща завесата. Тя е на бели и сини шарки, като одеялата, които използваме за пикниците, които си правим в двора при специален повод.

— Катализаторът — казва чичо Паоло и дръпва завесата.

В малка бяла роба, простряна в безсъзнание на металната маса за прегледи, лежи Ейми.

Глава 31

— Добре ли си? — пита чичо Паоло.

Другите мърморят зад гърба ми: „Казах ви, че не е готова…“, „Прекалено много искаме от едно момиче…“, „По дяволите, Паоло, трябваше да ни послушаш…“

Той им изсъсква да запазят тишина.

— Пиа, знаеш какво трябва да направиш. Това е единственият начин. За благото на вида ни, Пиа. Само това има значение. Целта оправдава средствата.

Казвал ми е и преди тези думи — за котето.

Започва да ми се повдига, а гръдният ми кош сякаш е стиснат в менгеме. Майка ми ме прегръща през раменете.

— Бъди силна заради нас, Пиа. Бъди силна заради мен. Заради себе си — подтиква ме тя.

— Хайде, Пиа — окуражава ме чичо Джейкъб. — Можеш да го направиш. Всички ние сме го правили. Необходимо е.

— Той е прав — добавя чичо Паоло и чичо Сергей промърморва нещо в съгласие. Чичо Харуто запазва мълчание и усещам как тъмните му очи сякаш пронизват гърба ми.

Моята съдба да нося смърт. Моето кърваво наследство. Към тялото на Ейми са прикачени електроди, чрез които на екран с монотонни бипкания се отчита сърдечната й дейност. Вкарали са пластмасова тръбичка във вената от вътрешната страна на лакътя й и през нея към окачена на кука найлонова банка тече тънка струя кръв. Ръката й виси от масата за опити. Виждам три яркочервени капки кръв на пода — трябва да са паднали, когато са й слагали тръбичката.