Происход

Поглеждам към Ейо.

— Произходът на иреса — прошепвам, спомняйки си какво ми каза той през нощта, в която за първи път ми показа реката. — Ти не знаеше ли? За произхода на иреса. — Бях го забравила.

Капукири прочиства гърлото си и разбирам, че е раздразнен от прекъсването.

— Съжалявам — прошепвам.

Той присвива очи към мен и продължава.

— Старейшините последвали наставленията на Миуа, изпили сълзите от иреса и умрели. Мъдрецът на селото отрязал дланите на мъртвите и капнал по една капка от кръвта им върху езиците на живите. Това станало Миу’мани, Церемонията на смъртта. След като пили кръвта на старейшините, хората започнали да плачат и да жалеят в долината и от сълзите им поникнали още иреса. Оттогава никой старейшина не умрял в съня си. Вместо това, отивал в долината на иреса и пиел от сълзите, а кръвта му била давана на хората. Кръвта течала от майка към дъщеря и от баща към син и във всяко поколение се раждал защитник. Защитниците били могъщи воини, бързи и безстрашни. Наричали ги Тапумири и не можели да умрат. Когато един ден Матуро отново дошли от планината, Тапумири защитили Калуакоа и отпратили Матуро без никакви лица, освен собствените им.

Прикована съм от огъня. Пламъците му приемат формата на хора. Златистожълтите Калуакоа се извисяват и затихват — раждат се и умират. Кратки, крехки животи, привидно незабележителни, но сега обезсмъртени от думите на Капукири.

— Тапумири били толкова могъщи, че телата им не остарявали. Но сърцата им остарявали и когато изживеели пълноценно живота си, Тапумири пиели от сълзите на Миуа и умирали. Казано е, че великата река на кръвта не е вечна, а трябва да бъде обновявана с кръв, точно както дъждът обновява великата река в джунглата. Ето защо боговете отредили, че мнозина трябва да умрат, за да се роди един защитник — защото няма раждане без смърт.

Но един Тапумири се родил син на вожда на Калуакоа и след смъртта на баща си сам станал вожд. Той бил Изотаза, Глупака, който пожелал да бъде единственият най-могъщ Тапумири на света. Затова забранил на старейшините да пият сълзите на иреса и изгорил долината. Старейшините плакали заради глупостта му, но Изотаза бил непоклатим и повече защитници не били родени.

Огънят се снишава, въглените греят като очи на ягуар. Не мога да откъсна поглед.

— Когато Матуро научили за глупостта на вожда, много повече от тях преминали планината — също и жени и деца — и всички носели ножове и отровни стрели. Изотаза не бил достатъчно силен да ги спре сам и всички Калуакоа били убити.

Изотаза видял какво сторили глупостта и гордостта му, отишъл в долината, където някога растели иреса и плакал за смъртта на Калуакоа. Плакал три дни и три нощи и когато вече не можел да плаче, се огледал и видял, че долината отново е изпълнена с иреса, пораснали от сълзите му. Изотаза пил и умрял.

Капукири отново спира. Отначало изглежда сякаш е изпаднал в транс. Втренчен е в огъня, очите му сияят от отражението на въглените. Продължава да е като камък — дори гърдите му са неподвижни. След една такава дълга пауза заговаря отново.

— Оттогава всички хора по света започнали да се страхуват от долината на иреса. Ай’оа не пият, защото ние сме силни хора. Можем сами да се отбраняваме от племена като Матуро и нямаме нужда от сълзите на Миуа.

Той поглежда нагоре, тъмните му очи, едновременно толкова млади и толкова древни, приковават моите и имам чувството, че вижда всеки момент от живота ми, че вижда всичко, което съм направила и чува всяка мисъл, която някога е минала през главата ми. Очите му задържат моите и горят.

— Но ние помним Калуакоа, Онези, които са били, но вече ги няма. И помним, че трябва да има баланс. Няма раждане без смърт. Няма живот без сълзи. Това, което е взето от света, трябва да бъде върнато. Този, който взема, но не връща, който нарушава равновесието на реката, на него всичко ще бъде взето. Никой не бива да живее вечно, а трябва да даде кръвта си на реката, когато времето настъпи, за да може утре друг да живее. И тъй нататък. — Той затваря очи и аз издишам за първи път от няколко минути, освободена от заклинанието му. — И тъй нататък — прошепва той.

— И тъй нататък — повтарят жителите на селото. — И така нататък.

— И тъй нататък — прошепва Ейо.

Настъпва тишина.

Имам най-странното усещане. Сякаш изобщо не съм аз. Вместо това съм безплътна мъгла, нося се във въздуха над селото и гледам скупчените Ай’оа, наредени в кръг около древния шаман и бледото момиче с широко отворени очи. Чудя се какво ли си мисли тя, за да е толкова неподвижна и бяла. Усещам, че й се е случило нещо ужасно и тя все още не го разбира. Отчаяно копнея да се понеса нагоре и надалеч в балдахина на дъждовната гора, да оставя тази мрачна сцена зад себе си и да си потърся по-весела компания. Но изведнъж нещо ме издърпва надолу към земята и пак съм бледото момиче, седнало на рогозка от листа — мъката й е толкова остра и дълбока, че се присвивам и се опитвам да си поема дъх, но нищо не навлиза в дробовете ми. Сякаш дори въздухът ме презира.

— Пиа? — проехтява глас в главата ми. Глас, дошъл от много далеч. Чичо Антонио. Искам да се скрия от него, но няма къде да отида. Оголена и беззащитна съм като клетка под микроскоп.

— Пиа, погледни ме. — Ейо повдига брадичката ми и ме поглежда в очите. — Добре ли си?

— Не — прошепвам. — Ейо, заведи ме някъде, където да не ме виждат.

Той изглежда объркан, но действа бързо. Ай’оа тихо ме пускат да си тръгна. Избягвам погледите им. Чичо Антонио се пресяга към мен, но аз поклащам глава отрицателно. Не мога да се изправя пред него точно сега. Просто трябва да се махна.

Вървим сред дърветата, стигаме до един капок и се свличаме на калната земя.

— Ейо, не мога да дишам!

Той ме дърпа към себе си и полагам глава на рамото му.

— Можеш, Пиа. В момента дишаш. Не усещаш ли?

— Не усещам нищо. Чувал ли си тази легенда и преди?

Той замълчава и после казва:

— Да.

— Означава ли това, което си мисля?

— Не знам. Това е просто легенда.

Вдигам глава и го поглеждам.

— Не искам да повярвам в нея. Не знам дали мога. Но чичо Антонио й вярва, нали? — Разбира се, че й вярва. Той казва, че го е виждал с очите си: Знам какво се случва в онези лаборатории.

— Ейо, трябва да се върна там.

— Какво? Защо? Папи ми каза, че ако чуеш историята, ще ми позволиш да те отведа.

Сядам, поемам дълбоко дъх и бавно издишвам.

— Трябва да разбера дали е истина, Ейо. Трябва да се върна и да го видя със собствените си очи. Както ти каза, може да е просто легенда. Но знам как ще разбера.

— Ще дойда с теб.

— Не, моля те, недей. Ако е истина… о, Ейо… ако е истина, тогава чичо Антонио е бил прав. За всичко. — Има зло в Литъл Кейм. — Стой тук. Моля те. Знам къде да те намеря.

Ейо се напряга, но накрая кимва.

— Ще се справиш ли?

— Не знам. — Изправям се и чакам, докато главата ми престане да се върти. — Наистина не знам.

Връщането към Литъл Кейм е кошмарно. Сякаш джунглата е направена от хартия, а аз съм кукла на конци, която се движи тромаво и неестествено през нея. Вървя бързо, защото не искам чичо Антонио да ме настигне. Надявам се, че ще остане по-дълго при Ай’оа.

Трябва да проверя историята на Калуакоа. Ако тази легенда, разказана край огньовете в джунглата от древния шаман, означава това, което си мисля, то най-ужасните страхове на чичо Антонио ще се сбъднат — истината ще ме унищожи. Вече усещам действието й, усещам как гризе като плъх всяка мисъл, която минава през главата ми.

Литъл Кейм е почти толкова тъмен, колкото и джунглата. Нося се през него като призрак, който се е завърнал, за да броди. Изглежда всички спят. Прозорците не светят, в сенките няма гласове. Сама съм, което е страшно. Предпочитам да съм заключена в някоя килия в Лаборатории Б, отколкото да съм заключена в главата си единствено със своя собствен глас за компания.