Сенчести души

— Всичко е заради това, което направих вчера, нали? — попита тя. — Ще ме убият ли? — Остана изненадана от това, че го произнесе тъй спокойно. Не чувстваше нищо, освен смътно безпокойство и желанието да направи така, че Деймън повече да не се страхува.

— Не! — Той я отдалечи на една ръка разстояние и се втренчи в нея. — Поне не преди да убият мен и Сейдж… както и останалите в тази къща, ако не се лъжа в тях. — Замълча, затаил дъх… Елена си припомни, че той често използваше това, за да печели време.

— Но те тъкмо това искат — продължи Елена. Не можеше да си обясни защо бе толкова уверена. Може би бе уловила нещо по телепатичен път.

— Те… отправиха заплахи към нас — промълви Деймън бавно. — И то не толкова заради случая със Стария Дрозн. Предполагам, че тук през цялото време се извършват убийства и победителите заграбват всичко. Но очевидно през нощта се е разпространил слухът за това, което ти направи. И сега робите в околните имения отказват да се подчиняват на господарите си. Целият този бедняшки квартал е обхванат от вълнения — а те се опасяват какво ще се случи, когато вълната на недоволство залее и другите части на града. Затова нещо трябва да бъде направено час по-скоро или цялото Тъмно измерение ще се взриви като бомба със закъснител.

Още докато Деймън говореше, Елена долови в думите му отглас от спомена за тълпата, събрала се вчера пред дома на доктор Мегар. Те също се страхуваха.

Може би това бе началото на нещо важно, помисли си Елена и мислите й се отклониха от нейните маловажни проблеми. Дори смъртта не беше прекалено висока цена, за да се освободят тези хора от демоничните им господари.

— Но това не бива да се случва! — отново заговори Деймън. Елена осъзна, че трябва да е излъчила мислите си. В интонацията на Деймън се долавяше неподправено страдание. — Ако бяхме планирали всичко, ако имаше водачи, за да застанат начело и да оглавят революцията — ако въобще можехме да намерим достатъчно силни водачи за това дело, — тогава може би щяхме да имаме някакъв шанс. Ала вместо това сега всички роби са подложени на сурови наказания, защото слухът се е разпространил навсякъде. Измъчват ги, убиват ги при най-малкото подозрение за симпатия към теб. Господарите от целия град извършват назидателни наказания. И всичко ще става все по-зле.

Мислите на Елена, допреди малко извисени в царството на мечтите, трябваше рязко да се приземят до суровата действителност. Вгледа се с ужас в черните очи на Деймън.

— Но ние трябва да спрем това. Дори и ако трябва загина…

Деймън отново я притегли към себе си.

— Ти, Бони и Мередит. — Гласът му зазвуча грубо. — Много са тези, които ви видяха трите заедно. Много са тези, които гледат на трите ви като на смутители на реда.

Сърцето й се вледени. Може би най-лошото бе, че разбираше логиката на господарите, робовладелците, че ако дори едно неподчинение остане ненаказано и се разпространи слухът за това… ще започнат да преувеличават и изопачават случилото се…

— Само за една нощ се прочухме. А от утре ще бъдем легенди — промърмори тя, докато мислено си представяше ефекта на доминото, като плочките се поваляха една след друга, за да изпишат думата „герой“.

Но тя не желаеше да бъде героиня. Искаше само едно — да си върне Стефан. И макар да бе готова да пожертва живота си, за да спре мъченията и убийството на роби, тя лично би убила всеки, който се опита да посегне на Бони или Мередит.

— И те се чувстват така — каза Деймън. — Те чуха какво искаше сборището пред къщата. — Стисна здраво ръцете й, като че ли се опитваше да я прегърне. — Тази сутрин едно младо момиче, чието име било Хелън, било пребито до смърт и обесено само защото името й приличало на твоето. Била на петнадесет години.

Краката на Елена се подкосиха, както толкова често се бе случвало, когато се озоваваше в прегръдките на Деймън… но този път причината бе съвсем друга. Той седна до нея на пода. Това бе разговор, който трябваше да се води върху голите дървени дъски.

— Вината не е твоя, Елена. Ти си такава, каквато си. Хората те обичат заради това, което си!

Сърцето й бясно се разтуптя. Всичко бе толкова зле… но тя още повече го влоши. Защото не се замисляше достатъчно. Въобразяваше си, че само нейният живот е заложен на карта. И действаше, преди да е преценила последствията.

Но в подобна ситуация винаги би реагирала по този начин. Или… засрамено си каза тя, поне щях да направя нето подобно. Ако знаех, че ще изложа на опасности всички, които обичам, щях да моля Деймън да се споразумее със собственика на робинята. Да я откупи за някаква скандално висока цена… ако имахме пари. И ако той би се вслушал в молбата ми… Ако следващият удар с камшика не заплашваше да убие лейди Улма…

Внезапно мозъкът й се вцепени и изстина.

Това беше в миналото.

А сега е важно настоящето.

Ще се справя с това.

— Какво можем да направим? — Тя се опита да се изтръгне от ръцете на Деймън. Беше отчаяна. — Все трябва да има нещо, което да можем да направим! Не могат да убият Бони и Мередит — а и Стефан ще загине, ако не го намерим!

Деймън я притисна още по-плътно. Елена осъзна, че той криеше мислите си от нея. Това би могло да е добре или зле. Може би съществуваше някакво решение, което той не искаше да сподели с нея. Или можеше да означава, че смъртта на трите, „разбунтували се робини“ е неизбежна, понеже това ще е единственото решение, което владетелите на града ще приемат.

— Деймън. — Той я държеше прекалено здраво, за да се освободи от прегръдката му, и Елена не можеше да го погледне в лицето. Но си го представяше нагледно, а освен това можеше да се опита да адресира думите си директно в съзнанието му.

Деймън, ако може да се измисли нещо, ако съществува някакъв начин да спасим Бони и Мередит — трябва да ми го кажеш. Длъжен си. Заповядвам ти!

Нито един от двамата не намираше това за забавно, дори обърна внимание на това, че една „робиня“ Раздаваше заповеди на „господаря си“. Но накрая Елена успя да чуе телепатичния глас на Деймън.

Те казаха, че ако те върна на Младия Дрозн и ти се извиниш, ще се съгласят да те освободят след шест удара с това тук. Отнякъде Деймън се бе сдобил с пръчка от някакво светло дърво.

Вероятно ясен, каза си Елена, изненадана от собственото си спокойствие. Това дърво беше единственото, което въздействаше еднакво върху всички, дори и върху вампирите, дори и върху Древните като Клаус. Несъмнено наоколо се срещаха и някои от Древните вампири.

Но трябва да се извърши публично, за да се прекрати разпространението на слуховете. Те си мислят, че ще се сложи край на безредиците, ако ти — тази, която постави началото на неподчинението — признаеш, че си само една покорна робиня.

Мислите на Деймън натежаха, както и сърцето на Елена. На колко от принципите си ще трябва да изневери, ако направи това? Колко роби щеше да обрече на живот в пълно покорство?

Внезапно вътрешният глас на Деймън зазвуча гневно. Не сме дошли тук, за да реформираме Тъмното измерение, припомни й той с такъв тон, че Елена изтръпна. Деймън я разтърси леко. Забрави ли, че дойдохме за Стефан? Не е нужно да ти казвам, че няма да имаме никакъв шанс за успех, ако се правим на бунтовници като Спартак 16. Ако започнем война, отсега трябва да знаем, че ще е невъзможно да я спечелим. Дори и пазителите не могат да я спечелят.

Някакво неясно хрумване озари съзнанието на Елена.

— Разбира се — кимна тя. — Защо досега не съм се замисляла за това?

— За какво не си се замисляла? — попита я Деймън с отчаян глас.

— Не бива да се впускаме в тази война — поне засега. Не съм усъвършенствала основните си Сили, да не говорим за Крилете на Силите. А така те дори няма да се заинтересуват от тях.

— Елена?

— Ще се върнем — възбудено се зае Елена да му обяснява. — Когато мога да контролирам всичките си Сили. Освен това ще доведем и съюзници с нас — могъщи съюзници, които ще намерим в човешкия свят. Може да ни отнеме години, много години, но все някога ще се върнем обратно тук и ще довършим това, което започнахме.