Сенчести души

— Да, но… — Елена не довърши. Съвсем забрави за ролята си. Едва не каза: „Но не съм истинска робиня, нося гривна и въже единствено заради спазване на благоприличието“. Вместо това изрече: — Обаче нашият господар много се различава от нейния. — Да, съвсем различни са, помисли си тя. Като начало вратът на Деймън не беше прекършен. И освен това, независимо колко лош и смъртно опасен можеше да бъде понякога, Деймън никога не би ударил жена, особено като тази тук. Вероятно притежаваше вродени задръжки срещу такива изстъпления — като се изключи, разбира се, периодът, когато беше обсебен от Шиничи и въобще не можеше да контролира постъпките си.

— И Дрозн ти позволи да доведеш тази робиня при лечител? — Ниският мъж я изгледа с подозрение.

— Не, той нямаше да ни позволи. Сигурна съм в това — заяви Елена решително. — Но, моля ви, побързайте! Тя кърви. А ще има и бебе…

Веждите на доктор Мегар се повдигнаха и пак се спуснаха. Без да поиска присъстващите да излязат, той извади старомодни лекарски слушалки и внимателно преслуша белите дробове и сърцето на Улма. Помириса дъха й и повдигна окървавената блуза, която Елена й бе дала. След това предпазливо палпира корема на пациентката си. Действаше съвсем професионално. Накрая поднесе към устните на Улма кафяво шишенце, от което тя пое няколко глътки, преди ла се отпусне назад със затворени очи.

— Сега ще остане така, за да си почине и съвземе — обясни им ниският мъж. — Разбира се, тя се нуждае от няколко шева, както и ти, но предполагам, че това ще стане само ако господарят ти разреши. — Доктор Мегар изговори думата господар с подчертана неприязън. — Все пак още отсега мога да гарантирам, че няма да умре. Виж, за бебето още не зная. Възможно е да остане с родилни увреждания след това тежко преживяване, но не е изключено всичко да му е наред. С добра храна и достатъчно почивка тя ще се възстанови — заключи доктор Мегар и веждите му отново се размърдаха нагоре-надолу, с вид на човек, който с радост би заявил това в лицето на господаря Дрозн.

— Тогава първо се погрижете за Елена — обади се Деймън.

— Не, не! — възпротиви се Елена и се отдръпна от лекаря. Изглеждаше приятен човек, но очевидно тук най-важни бяха господарите, а Деймън беше много по-властен и по-страховит от всички тях.

Но в този момент Елена напълно забрави за това тукашно правило. Самата тя изобщо не беше загрижена толкова за себе си, колкото за Улма. Беше й обещала, че няма да страда повече и всичко ще е наред — думите на лекаря потвърждаваха, че може да го изпълни. Сега само това имаше значение.

Веждите на доктор Мегар продължаваха да се помръдват нагоре-надолу, нагоре-надолу, като две малки гъсеници, подредени в една линия, макар че едната издаваше малко от другата.

Несъмнено поведението на тази робиня не му се струваше нормално, дори изискваше сериозно наказание. Елена го забеляза мимоходом и не му обърна внимание, както нехаеше и за Деймън.

— Помогнете й — повтори тя нетърпеливо и видя как веждите му се стрелнаха рязко нагоре, сякаш устремени към тавана.

Неволно бе позволила на аурата си да се изплъзне от контрола й. Но не напълно, слава Богу. Все пак част от аурата й несъмнено бе изригнала насред стаята като проблясък от заслепяваща светкавица.

Забеляза го дори и лекарят, който беше нормален човек, а не вампир. Забеляза го и Лакшми. Дори Улма се понадигна тревожно от масата за прегледи.

Трябва изключително много да внимавам, напомни си Елена. Стрелна бързо с поглед Деймън, който — според нея поне — всеки миг щеше да експлодира. Твърде много емоции, твърде много кръв, а и адреналинът, с повишено ниво заради убийството на Дрозн трескаво пулсираше в кръвта му.

Но как успя да разбере това? Защото в момента дори и Деймън не можеше да се контролира съвсем добре, досети се Елена. Долавяше някакви тревожни сигнали, достигащи до нея пряко от мозъка му. По-разумно ще е по-скоро да го изведе оттук.

— Ще изчакаме навън — каза му Елена и улови ръката на Деймън. От този фамилиарен жест доктор Мегар остана напълно шокиран. Никоя робиня, дори и да бе красавица, не можеше да си позволява подобна дързост.

— Вървете и почакайте в двора — съгласи се лекарят. Постара се с нищо да не издаде изненадата си, дори не ги погледна в лицата. Погледът му остана някъде във въздуха, в пространството между Елена и Деймън. — Хей, Лакшми, подай ми от превръзките. Първо трябва да спра кървенето. Можеш да ми помагаш.

— Имам още само един въпрос — ненадейно добави той точно когато Елена и останалите се готвеха да напуснат стаята. — Как се досетихте, че тази пациентка е бременна? С каква магическа способност се постига такава проницателност?

— Няма никаква магия — обясни му Елена. — Всяка жена ще се досети само като я погледне. — Тя видя как Бони я изгледа възмутено, докато лицето на Мередит остана непроницаемо.

— Онзи ужасен търговец на роби — Дрогзи или както се казва — я шибаше с камшика си по гърдите. Вижте тези прорезни рани. — Елена изтръпна, загледана в двете кървави черти, пресичащи гръдната кост на Улма. — При подобно изтезание всяка жена ще вдигне ръце, за да предпази гърдите си, но тази се помъчи да прикрие корема си. А това може да означава само, че е бременна и тя го знае.

Доктор Мегар спусна вежди и се загледа в Елена, напрегнато, сякаш се взираше през стъклата на очила. После кимна замислено.

— Вземете няколко превръзки, за да спрете кървенето от раните си. — Каза го на Елена, а не на Деймън. Очевидно тя бе спечелила донякъде уважението му, без значение дали бе робиня или не.

От друга страна, Елена сякаш бе изгубила връзка с Деймън. Или може би самият той нарочно се бе изолирал телепатично от нея, оставяйки я, все едно се взира в гола стена. Деймън се върна в чакалнята на лекаря и махна нетърпеливо с ръка на Бони и Мередит.

— Изчакайте тук, в тази стая — каза им със заповеднически тон. — И не излизайте оттук, докато доктор Мегар не се върне. Най-важното е да не пускате никого откъм предната врата. Заключете я. И да остане заключена. Добре. Елена ще дойде с мен в кухнята през задната врата. Не искам някой да ме безпокои, освен ако разбунената тълпа отвън не заплаши да подпали къщата. Разбрахте ли ме? И двете?

Елена виждаше, че Бони едва се сдържа да не избухне „Ама Елена още кърви!“, а Мередит й даде знак с очи, че трябва спешно да свикат съвета на сестринството на динозаврите велосираптор. Всички бяха наясно какъв би трябвало да бъде план А: Бони се втурва в прегръдките на Деймън, ридаейки неутешимо, или с не по-малко страст се спуска да го целува, докато Елена и Мередит заобикалят отстрани, за да направят… ами, това, което трябва да се направи.

Елена само с един многозначителен поглед категорично им подсказа, че е против. Деймън действително беше бесен, но тя долови, че е разгневен повече на Дрозн, отколкото на нея. Пролятата кръв го беше възбудила, но той бе свикнал да се контролира в подобни кървави сцени. Освен това Елена още се нуждаеше от помощ заради раните си — болките й все повече се усилваха. Почувства ги по-силно, след като узна, че зверски пребитата жена ще оцелее и дори ще успее да роди. В момента обаче най-силно я заинтригува това, което Деймън си бе наумил. Искаше да узнае какво е то, и то веднага.

След като хвърли последен успокояващ поглед към Бони, Елена тръгна зад Деймън към вратата на кухнята. Вратата имаше ключалка. Деймън я изгледа многозначително и Елена побърза да заключи, щом и двамата влязоха в кухнята. Тя вдигна очи към лицето на „господаря си“.

Той се изправи край мивката и пусна водата, притиснал едната си ръка към челото си. Косата му падна над очите и се намокри от водата, но той не й обърна внимание.

— Деймън — заговори Елена плахо, — какво ти е…? Добре ли си?

Той не отговори.

Деймън? — повтори въпроса си тя, но този път телепатично.

Допуснах да те нарани. А съм достатъчно бърз. Можех да убия онова копеле Дрозн само с едно изригване на Силата. Ала въобще не очаквах, че можеше да пострадаш. Телепатичният му глас прозвуча като странна смесица от най-черна заплаха и нежен опит за успокоение. Сякаш се стараеше да я предпази от всякакви жестокости и опасности.