Книга за гробището

— Ами храната и други такива?

— Аз мога да излизам и да се връщам в гробището и ще му нося храна — каза Сайлъс.

— Хубаво е това, което казваш — намеси се мама Слотър, — но ти идваш и си отиваш, когато ти скимне. Ако изчезнеш за седмица, момчето ще умре.

— Ти си мъдра жена и сега разбирам защо говорят с толкова уважение за теб — отвърна Сайлъс.

Той не можеше да побутва умовете на мъртвите така, както на живите, но с лекота използваше всички инструменти на ласкателството и убеждението, с които разполагаше, защото и мъртвите не са безразлични към тях.

— Много добре — решително продължи той. — Ако господин и госпожа Оуенс ще са негови родители, аз ще съм негов наставник. Ще остана тук и ако се наложи да замина, ще се погрижа някой да ме замества, за да носи храна на детето и да се грижи за него. Можем да използваме криптата на параклиса — добави той.

— Но това е човешко дете! — възрази Джосая Уортингтън — Живо дете! Имам предвид, че… че… че… Ние сме гробище, а не ясла, да му се не види!

— Точно така — кимна Сайлъс. — Прав сте, сър Джосая. Не бих могъл да го кажа по-добре. И затова, ако не друго, е жизненоважно детето да бъде отгледано с възможно най-малко сътресение за, простете за израза, живота в гробището.

При тези думи той се доближи до госпожа Оуенс и погледна спящото в ръцете й дете. Повдигна вежда.

— Как се казва детето, госпожо Оуенс?

— Майка му не каза.

— Добре тогава. И без друго старото му име няма да е от голяма полза. Някой му желае злото. Предлагам да му изберем ново име?

Кай Помпей пристъпи и огледа детето.

— Прилича на моя проконсул Марк. Може да го наречем Марк.

Джосая Уортингтън каза:

— Прилича повече на главния ми градинар Стебинс. Не че предлагам името Стебинс, защото той пиеше като смок…

— Прилича на племенника ми Хари — рече мама Слотър.

Сякаш цялото гробище се бе струпало там и всеки сравняваше детето с някой отдавна забравен човек. Накрая госпожа Оуенс не издържа и се намеси:

— Не прилича на никой друг, освен на себе си — каза твърдо тя. — Не прилича на никой.

— Тогава ще се казва Никой — заяви Сайлъс. — Никой Оуенс.

В този момент, сякаш за да откликне на името си, детето широко отвори очи. Огледа се, взря се в лицата на мъртвите, в мъглата и в луната. После погледна Сайлъс и погледът му не трепна. Гледаше сериозно.

— Що за име е Никой? — възмути се Мама Слотър.

— Неговото име. Хубаво е — отвърна й Сайлъс. — Ще ни помогне да го защитим.

— Не искам неприятности — заяви Джосая Уортингтън. Детето го погледна и тогава, гладно, уморено или просто жадуващо своя дом, своето семейство, своя свят, то сбръчка личице и заплака.

— Вървете — каза Кай Помпей на госпожа Оуенс. — Ще продължим обсъжданията без вас.

Госпожа Оуенс чакаше пред параклиса. Преди четирийсет години тази малка църквица с островърха камбанария бе сред историческите забележителности на града. Но градският съвет реши, че ремонтът й струва твърде скъпо, а и за какво им е този малък параклис в занемарено гробище, което вече не се използва. Затова я заключиха в очакване сама да се срути. Бръшлянът изцяло я бе покрил, но тя бе строена здраво и поне този век нямаше да падне.

Детето спеше в ръцете на госпожа Оуенс. Тя лекичко го залюля и запя стара песен, която майка й бе пяла, когато тя самата бе още бебе, далеч в онези времена, когато мъжете тепърва започваха да носят напудрени перуки.

Госпожа Оуенс откри, че е забравила края песента. Май че последният ред бе нещо от сорта на „и малко сланина“.

Но може и да я бърка с друга песен. Затова тя спря и запя песента за човека от Луната, който слязъл на Земята. После поде с топлия си глас по-нова песен за момчето, което си миело лицето. Накрая започна дълга балада за млад момък, чиято приятелка, без определена причина, го отровила с чиния петнисти змиорки. В този момент иззад параклиса се зададе Сайлъс. Носеше картонена кутия.

— Заповядайте, госпожо Оуенс — каза той. — Все хубави неща за момчето. Да ги оставим в криптата, какво ще кажете?

Катинарът падна в ръката му и той отвори желязната врата. Госпожа Оуенс влезе, огледа критично полиците и дървените пейки, струпани край стената. В единия ъгъл имаше плесенясали кашони със стари бумаги от енорията, през една отворена врата се виждаше викторианска тоалетна с казанче, а през друга — умивалник с кран за студена вода.

Детето отвори очи и се огледа.

— Може да оставим храната тук — каза Сайлъс. — Студено е и така ще се запази по-дълго.

После бръкна и извади един банан от кутията.

— Какво пък е това? — попита г-жа Оуенс, оглеждайки подозрително жълто-кафявия предмет.

— Банан. Тропически плод. Мисля, че обвивката се бели — каза Сайлъс. — Ето така.

Детето — Никой — се заизвива в ръцете на госпожа Оуенс и тя го пусна на пода. То бързо защапука към Сайлъс, сграбчи крачола му и го задърпа.

Сайлъс му подаде банана.

Госпожа Оуенс гледаше момчето как се храни.

— Ба-нан — произнесе недоверчиво тя. — Никога не съм чувала. Никога. Какъв вкус има?

— Нямам никаква идея — каза Сайлъс, който приемаше само един вид храна и тя определено не беше банани. — Тук можеш да сложиш легло за момчето.

— Нищо подобно няма да правя. С господин Оуенс си имаме прекрасен малък гроб край лехата с нарцисите. Има достатъчно място за малчугана. Освен това — добави тя, притеснена Сайлъс да не помисли, че отхвърля гостоприемството му, — не искам хлапето да те притеснява.

— Няма да ме притеснява.

Момчето бе приключило с банана. Това, което не беше изяло, бе размазало по себе си. Цялото сияеше, изцапано и с румени бузи.

— Нан! — заяви доволно.

— Какъв ми е умник! — умили се госпожа Оуенс. — И колко се изцапа! Чакай, немирнико… — и тя почисти парченцата банан от косата и дрехите му. После продължи:

— Какво мислиш, че ще решат?

— Не знам.

— Не мога да го върна. Не и след като обещах на майка му.

— Въпреки че по мое време съм бил страшно много неща — каза Сайлъс, — никога не съм бил майка. И не смятам сега да започвам. Но мога да си тръгна оттук…

Госпожа Оуенс отвърна просто:

— Аз не мога. Костите ми са тук, както и тези на Оуенс. Никога няма да си тръгнем оттук.

— Сигурно е хубаво — каза Сайлъс, — да принадлежиш на някое място, да имаш свой дом.

В гласа му нямаше копнеж. Звучеше по-сухо и от пустиня, сякаш просто констатираше безспорен факт.

Госпожа Оуенс нямаше никакво намерение да спори.

— Мислиш ли, че ще чакаме дълго?

— Едва ли — отвърна Сайлъс.

Но сгреши.

Горе, в амфитеатъра от другата страна на хълма, споровете продължаваха. Това, че именно Оуенсови се бяха забъркали в този абсурд, а не някои лекомислени новодошли, беше от голямо значение, тъй като Оуенсови бяха почтени и уважавани обитатели на гробището. А това, че Сайлъс доброволно бе станал наставник на момчето, придаваше още по-голяма тежест на случващото се. Обитателите на гробището гледаха на Сайлъс с предпазливо страхопочитание — той съществуваше на границата между техния свят и този, който бяха напуснали. Но все пак, все пак…

Едно гробище обикновено не се управлява демократично. Но тъй като въпреки всичко смъртта е върховната демокрация, всеки от мъртъвците имаше право на глас и мнение дали живото дете да остане. Тази нощ всички искаха да се изкажат.

Беше късна есен и нямаше да се съмне скоро. Въпреки че небето все още бе тъмно, в подножието на хълма вече се чуваха коли — живите тръгваха за работа в мъгливата тъмна утрин. А хората от гробището говореха за детето, което бе дошло при тях и за това, което трябва да се стори. Триста гласа. Триста мнения.