Зимният фестивал

Стигайки улицата пред Гнездото, Майнс спря. Трябваше да влезе вътре, но мисълта какво може да намери там го плашеше. В бързането да се измъкне рано бе забравил за Кайн. През последните няколко дни шумното хриптене често го будеше, но тази сутрин не помнеше нищо подобно.

Твърде много смърт беше видял. Познаваше осем момчета — приятели — които бяха умрели от студ, болест или глад. Често умираха зиме, телата им вкочанени от мраз и смърт. Всяка безжизнена черупка някога бе представлявала личност — която се бе смеела, шегувала, търчала, плакала — а сега беше просто вещ, подобно на скъсан килим или счупен фенер. Намирайки останките, Майнс ги завличаше върху купчината — зиме винаги имаше купчини. Без значение на какво разстояние трябваше да придвижи трупа, то винаги изглеждаше безкрайно. Припомняше си добрите моменти, които бяха преживели заедно. Сетне свеждаше поглед към бледата безжизнена форма.

Това аз ли ще съм един ден? Дали някой ще ме завлече до някаква купчина?

Стисна зъби, влизайки в алеята, покатервайки се на покрива и издърпвайки дъската. Загърбвайки ярката слънчева светлина, Майнс се шмугна в пролуката. Гнездото беше тихо и мрачно — не се чуваше дишане. Майнс се протегна, представяйки си студеното, вдървено тяло на Кайн. Мисълта накара ръката му да затрепери, докато опипваше с разперени пръсти. Докосвайки копринената материя на робата, Майнс се отдръпна, когато тя засия.

Кайн го нямаше.

Робата лежеше празна — като че Кайн се беше стопил през нощта. Момчето придърпа одеждата към себе си. Сиянието се усили, осветявайки всяко ъгълче. Празно. Кайн го нямаше. Даже тялото му не бе останало.

Майнс седна за миг, сетне в ума му изникна мисъл. Ужасено изпусна робата и я срита настрана. Сиянието ѝ потръпна и отслабна.

— Изяла си го! — извика Майнс. — Излъга ме. Наистина си прокълната!

Светлината угасна и Майнс се отдръпна. Трябваше да се махне от робата-убиец, но тя бе запречила пътя между него и изхода.

Отворът за момент бе помрачен от силует.

— Майнс? — рече гласът на Кайн. — Майнс, виж. Задигнах си агнешко!

Кайн влезе и постави дъската на мястото ѝ. Когато очите на Майнс привикнаха, видя приятеля си да държи две кости. Брадичката му бе окървавена.

— Щях да ти запазя, обаче не можах да те намеря. Мар, как бях изгладнял!

— Добре ли си, Кайн?

— Екстра съм. Още съм леко гладен, ама иначе се чувствам фантастично.

— Но снощи… — заекна Майнс. — Снощи ти… не изглеждаше никак добре.

Кайн кимна.

— Странни сънища сънувах, туй е сигурно.

— Какви сънища?

— Мм? Абе странни неща. Давех се в някакво мрачно езеро. Не можех да дишам, защото все ми влизаше вода в устата. Исках да плувам, ама не можех да мръдна. Ужасен кошмар.

Кайн забеляза месото, което все още Майнс стискаше.

— Охо! И ти имаш месце? Искаш ли да го сготвим? Още съм гладен.

— А? А, разбира се — рече Майнс, поглеждайки към робата, докато подава месото на Кайн.

— Обожавам Кървавата седмица, а ти?

Изреваха тромпети, барабани прогърмяха, знамената на двадесет и седемте благородни рода плющяха на утринния бриз. Хората се стичаха за откриването на Големия аврински зимен турнир. Съревнованието щеше да продължи десет дни, приключвайки с Пира на сезоните. Из града се затваряха дюкяни, работата спираше. Продължаваше само опушването и осоляването на месото, тъй като Кървавата седмица съвпадаше с турнира, а касапницата не можеше да спре дори и за подобно августейшо събитие. Мнозина виждаха в тазгодишното им съвпадение предсказание за много пролята кръв на турнира, което само раздухваше напрежението още повече. Всяка година тълпите ликуваха при вида на кръв.

Преди две години барон Линдър от Маранон бе намерил смъртта си, когато разцепеното копие на сър Гилбърт прониза забралото на шлема му. Същата година сър Дулнър от Ренидд се лиши от дясната си ръка, отсечена във финалния цикъл на фехтовалния турнир. Но нищо не можеше да се сравни със сблъсъка между сър Джервис и Франсис Стенли, граф на Харборн. В края на турнира сър Джервис, който вече бе намразил графа, избра Копието на войната вместо традиционното Копие на мира. Въпреки разубеждаванията, графът прие предизвикателството на живот и смърт. Копието на Джервис бе пронизало бронята на Стенли като пергамент, ала рицарят не се измъкна безнаказано. Копието на Стенли беше намерило окото на Джервис. И двамата бяха умрели, а за победител бе обявен графът, тъй като за удар в главата се даваше допълнителна точка.

Векове по-рано на този терен — Полето на съда — се бяха разрешавали всички граждански спорове. Обвинен и обвинител се впускаха в битка, за да определят на чия страна стои правдата. Скоро единственият спор се бе завъртял относно това, кой е най-добър воин. С разширяването на Аврин пътуванията до Полето на съда ставаха все по-неудобни, което наложи ежемесечните провеждания да бъдат разредени, провеждайки се през година. Сега претендентите разполагаха с две седмици, в които да разрешат споровете си. Провеждаха се само през Зимния и Летния фестивал, тъй като се смяташе, че в тези дни Марибор е изострил вниманието си.

През годините честването се бе променило. Участниците вече не само защитаваха честта си, но се биеха за злато и слава. От всички кътчета се стичаха рицари, за да се опитат да спечелят най-престижното шампионско в Аврин.

Край полето се издигаха шатри, богато оцветени в цветовете на своите притежатели. Сквайери, грумове и пажове лъскаха брони и четкаха конете на господарите си. Записани във фехтовалните съревнования рицари тренираха със своите оръженосци. Служители на турнира обхождаха карусела — редица стълбове, на които висяха стоманени обръчи, не по-големи от юмрук. Измерваха височината на всеки стълб и наклона на пръстените, които мъже на галопиращи коне щяха да се опитат да съберат с копия. Стрелци изпитваха лъковете си. Копиеносци спринтираха и нанасяха удар, изпитвайки пясъка. Цвилеха коне, връз които невъоръжени претенденти упражняваха маршрута.

Насред цялата тази активност Ейдриън се бе облегнал на един стълб, а Уилбър млатеше нагръдника му с голям чук. Нимбус бе уредил ковачът да промени бронята. Лесно бяха намерили доспехи, но да ги направят по мярка бе съвсем друга работа.

— Заповядайте, сър — рече Ренуик, подавайки купчина плат на Ейдриън.

— Това за какво е? — попита той.

Ренуик го погледна любопитно.

— Подплънка, сър.

— Не му я давай, хлапе — смъмри го Уилбър. — Натъпчи я!

Момчешкото лице почервеня. Пажът започна да затъква широката пролука между стоманата и туниката на Ейдриън.

— Плътно да е! — сопна се ковачът. Взе шепа вата и я натъпка грубо под бронята.

— Това вече е прекалено плътно — оплака се Ейдриън.

Уилбър го изгледа косо.

— Няма да мислите така, когато ви удари копието на сър Муртас. Не искам да бъда обвинен в лошо приготовление, само защото хлапето не си е свършило работата.

— Сър Ейдриън — поде Ренуик, — мислех си… чудех се… ще имате ли нещо против да участвам в съревнованията за оръженосци?

— Не виждам защо не. Бива ли те?

— Не, но просто бих желал да опитам. Сър Молнес не ми позволяваше, за да не съм го бил посрамил.

— Наистина ли си толкова зле?

— Не ми бе позволено да се упражнявам. Сър Молнес ми беше забранил да използвам коня му. Обичаше да казва: „Ездачът гледа на света по определен начин, към който момче като теб не бива да привиква, защото ще си навлече разочарование.“

— Сър Молнес сигурно е много приятен човек — рече Ейдриън.

Ренуик се усмихна неловко и се извърна.

— Гледал съм съревнованията много пъти — изучавал съм ги — и съм яздил, но не съм използвал копие.

— Защо не доведеш коня ми и да те видим?

Ренуик кимна и изтича. Етелред бе предоставил кафяв кавалерийски кон на име Злонамерен. Издръжлив и ловък, главата на коня бе защитена с шанфрон, за да го предпазва от зле насочени копия. Въпреки името си, конят бе добър — силен и агресивен, но не жесток. Не хапеше и не хвърляше къчове. Привързано погали глава в гърдите на боеца.