-->

Сенчести души

На нашем литературном портале можно бесплатно читать книгу Сенчести души, Смит Л. Дж.-- . Жанр: Фэнтези. Онлайн библиотека дает возможность прочитать весь текст и даже без регистрации и СМС подтверждения на нашем литературном портале bazaknig.info.
Сенчести души
Название: Сенчести души
Автор: Смит Л. Дж.
Дата добавления: 16 январь 2020
Количество просмотров: 127
Читать онлайн

Сенчести души читать книгу онлайн

Сенчести души - читать бесплатно онлайн , автор Смит Л. Дж.

Внимание! Книга может содержать контент только для совершеннолетних. Для несовершеннолетних чтение данного контента СТРОГО ЗАПРЕЩЕНО! Если в книге присутствует наличие пропаганды ЛГБТ и другого, запрещенного контента - просьба написать на почту [email protected] для удаления материала

1 ... 20 21 22 23 24 25 26 27 28 ... 100 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:

— Какво правиш? — попита я Деймън, вече напълно готов за път.

— Отървавам се от нещо, което не ми е необходимо обясни му Елена и пусна водата в тоалетната чиния, за да отнесе откъснатите от дневника й страници. Изчака късчетата хартия да се завъртят от струята, преди да изчезнат в канала.

— На твое място нямаше да се тревожа за прозореца — каза му тя, като се върна в спалнята и обу обувките си. — Изчакай малко, Деймън, защото трябва да поговорим за нещо.

— О, стига. Не може ли да почака, докато потеглим?

— Не може, защото трябва да платим за счупения прозорец. Снощи го счупи. Но не помниш, нали, Деймън?

Деймън се втренчи в нея. Елена остана с впечатлението, че отначало се изкушаваше да се разсмее. Но след това го налегна подозрението, че тя е полудяла.

— Говоря напълно сериозно — увери го девойката, след което той стана и се запъти към прозореца. Имаше вид, все едно искаше пак да се превърне в гарван и да литне през него. — Деймън, да не си посмял да литнеш нанякъде, защото има още да си говорим.

— Да не би да съм сторил още нещо, за което не си спомням? — Деймън се подпря на стената и зае една от типичните си арогантни пози. — Може би съм разбил няколко китари или съм оставил радиото включено до четири сутринта?

— Не. Не точно това… поне през изминалата нощ — отрече Елена, като отвърна поглед от него. — Говоря за друго, случило се в други дни…

— Като например опитите ми да проваля това пътуване — лаконично довърши вместо нея той. Вдигна очи към тавана и тежко въздъхна. — Може пък да съм го направил само за да остана насаме с теб…

— Млъкни, Деймън!

Откъде се взе това избухване? Е, знаеше, разбира се. Заради чувствата й от снощи. Проблемът бе, трябваше да изясни още няколко спорни въпроса — при това съвсем сериозно, ако той се съгласи да разговарят. Най-добрият начин да се справят бе да го подтикне не към размисъл.

— Мислиш ли, че твоите чувства към Стефан… хм, напоследък много са се променили? — поде Елена.

— Какво?

— Мислиш ли… — ох, колко трудно бе да гледа черните му очи с цвета на безкрайния космос. Особено след като снощи искряха с десетки хиляди звезди. — Мислиш ли, че си започнал да го възприемаш по-различно? Например да зачиташ желанията му повече, отколкото досега?

Сега Деймън я изучаваше открито, също както и тя него.

— Ама ти сериозно ли? — усъмни се той.

— Напълно съм сериозна — увери го Елена и с върховно усилие на волята възпря напиращите сълзи.

— Миналата нощ се е случило нещо — констатира Деймън замислено и се вгледа напрегнато в лицето й. — Познах ли?

— Да, нещо наистина се случи — потвърди тя. — Беше… беше повече като… — Не можеше повече да понася това напрежение. Въздъхна отчаяно и с това се издаде.

— Пак ли Шиничи? Шиничи, che bastardo! Imbrogiione! 4 Този крадец! Ще го убия, но бавно! — закани се Деймън и закрачи гневно. Внезапно застана зад Елена поотпусна ръце върху раменете й, а в следващия миг вече крещеше ругатни през прозореца, но после пак се върна при нея, за да хване ръцете й.

Но само една от всички тези думи впечатли Елена. Шиничи. Китсунето с черната коса с червени краища, което ги бе заставило да се лишат от толкова много, само за да им подскаже къде се намира килията на Стефан.

— Негодник! Простак! — Елена престана да слуша ругатните на Деймън. Значи беше истина. Изтеклата нощ е била изтрита от паметта на Деймън, изцяло заличена от паметта му също както периодът, през който тя му беше въздействала чрез Крилете на изкуплението и Крилете на пречистването. Ала тогава той се бе съгласил. Но да му отнеме спомена за изминалата нощ — с какво още го ограбваше проклетата лисица?

Да му открадне цялата вечер и цялата нощ — и то точно тази вечер и тази нощ? Това подсказваше, че…

— Той никога не е прекъсвал връзката между моя и неговия мозък. Не е престанал да се рови в съзнанието ми по всяко време, когато му хрумне. — Най-после Деймън бе престанал да сипе ругатни и бясно да крачи из стаята. Тръшна се на кушетката срещу леглото и отпусна ръце между коленете си. Изглеждаше сломен, напълно отчаян — нещо толкова необичайно за него.

— Елена, трябва да ми кажеш. Какво ми е отнел от последната нощ? Моля те! — Деймън сякаш беше готов да падне на колене пред нея, но без да разиграва някаква мелодрама. — Ако… ако… ако е това, за което си мисля…

Тя се усмихна, макар че сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.

— Не беше това, което предполагам, че всеки друг би си помислил — заговори тя.

— Но…!

— Нека само да приемем, че този път… вината бе моя — успокои го Елена. — Ако той е откраднал нещо друго от теб или ако се опита да го стори занапред, тогава играе по своите правила. Но това… нека остане моя тайна. — Докато някой ден не се решиш да строшиш огромната скала, в която са погребани всичките ти тайни, додаде мислено.

— Докато не го изтръгна насила от него. И езика му ще изтръгна! Опашката му ще отскубна! — заръмжа Деймън като див звяр.

Елена бе благодарна, че тази ярост не е насочена срещу нея.

— Не се тревожи — добави Деймън след малко с толкова леденостуден тон, че на нея й се стори не по-малко застрашителен от животинския му рев преди броени секунди. — Ще го открия, ще се добера до него, без значение къде ще се опита да се скрие. И ще си взема обратно спомена. След което ще му съдера кожата. И от нея ще ти скроя ръкавици, какво ще кажеш за това?

Тя отново се насили да се усмихне и се справи доста добре. Самата тя едва сега започваше да приема случилото се. Нито за миг не повярва, че Деймън ще остави нещата така. Нямаше да се успокои, докато не принуди Шиничи да му върне спомена. Елена осъзна, че донякъде наказваше Деймън заради нещо, което не той, а Шиничи бе сторил, а това не бе редно. Обещах си, че никой няма да узнае за изминалата нощ, напомни си тя. Не и преди Деймън да си спомни. Няма да го споделя дори с Бони и Мередит.

Това правеше нещата още по-трудни за нея, но може би така беше по-справедливо.

Докато почистваха от стаята следите от последния гневен пристъп на Деймън, той изведнъж се пресегна, за да изтрие една сълза от бузата на Елена.

— Благодаря ти… — заговори тя. И в следващия миг замлъкна. Деймън докосваше устните си с пръсти. Погледна я сепнат и леко разочарован. А сетне сви рамене.

— Все още си стръв за еднорози. Казах ли това снощи?

Елена се поколеба за миг, но после реши, че думите му не прекрачват критичните предели на секретността.

— Да, каза го. Но… нали няма да ме издадеш? — добави тя. Внезапно заговори много по-загрижено: — Обещах на приятелките си да не казвам нищо.

Деймън я изгледа учудено.

— Че защо да казвам каквото и да било на някого? Освен ако не говориш за онази дребната, червенокосата?

— Вече ти казах: нищо няма да кажа. Освен това, че Каролайн очевидно не е девственица. Покрай цялата разправия за бременността й…

— Забрави ли — прекъсна я той, — че се появих във Фелс Чърч много преди Стефан? Просто по-дълго се спотайвах в сенките. Начинът, по който говориш…

— О, да, зная. Ние харесваме момчетата и момчетата ни харесват, така че вече имахме репутацията на свалячки. Така че просто си говорехме както ни се искаше. Част от това може да е вярно, но повечето можеше да се възприеме двояко, а после… нали знаеш как могат да те одумват момчетата

Деймън много добре го знаеше, но само кимна.

— Е, скоро след това всички говореха, сякаш сме правили всичко и с всички. Дори пишеха за това във вестника и в годишника на гимназията, да не говорим за обидните драсканици по стените на тоалетните. Но ние също си имахме малка поема и дори понякога се подписвахме под нея. Как звучеше началото й. — Елена се пренесе мислено с две, три, че дори повече години назад. След това започна да рецитира:

„Само защото си го дочул, още не значи, че е истина.

Само защото си го прочел, не го превръща в правда.

Следващия път това, което чуеш, може да се отнася за теб.

Не си въобразявай, че можеш да промениш мненията им.

Само защото знаеш — ти знаеш!“

1 ... 20 21 22 23 24 25 26 27 28 ... 100 ВПЕРЕД
Перейти на страницу:
Комментариев (0)
название