Черната призма

— Пусни кучетата! — извика същият глас.

А после Кип се озова срещу входа на пещерата. Той не се виждаше от реката, закрит от паднали пред него канари. Но веднага щом излезеше от водата, Кип щеше да остави миризма за кучетата и видими мокри следи по камъните за войниците. Не можеше да излезе. Не още. Вдигна очи към черните облаци.

„Не стойте така. Дайте ми малко дъжд!“

— Какво им става? — попита войникът зад него.

— Те са бойни кучета, сър, не следотърсачи. Дори не съм сигурен дали са надушили дирята на притеглящия, или други дири.

Кип измина още стотина крачки нагоре по течението, до мястото, където завоят свършваше и едно дърво бе паднало напряко на брега, потопено отчасти в реката. То нямаше да му помогне с нищо за миризмата, но поне щеше да скрие капещата от него вода. Изкатери се по брега, после спря. Ако тръгнеше пак по течението, щеше да се приближи до търсещите го мъже. Но думите на войника за други дири бе разпалил малка, макар и отчаяна надежда в сърцето му. Други дири може би означаваше други пресни дири. И ако не бяха кучетата, пещерата щеше да е най-безопасното място, където да прекара нощта.

Преглътна заседналата в гърлото му буца и сви надолу по течението, към пещерата. Стори му се, че усети хладно боцкане по кожата си. Дъжд? Вдигна поглед към черните облаци, но сигурно си въобразяваше. Скоро се озова над входа на пещерата.

Почти точно под него стояха двама войници. На отсрещния бряг имаше още двама. И по едно бойно куче от двете страни на реката. Главите им щяха да стигнат поне до рамото на Кип. И двете бяха облечени в кожени елеци с капси — нещо като конска броня, само че без седлото. Кип се просна на земята.

— Сър, разрешете да доложа — каза единият мъж и след като явно получи разрешение, продължи: — Притеглящият е дошъл право до реката, после е тръгнал срещу течението, след което е влязъл във водата. Явно знае, че го преследваме. Мисля, че е обърнал и е тръгнал надолу.

— Тоест към нас? — попита командирът.

— Сигурно е чул кучетата.

Това подсети Кип за още нещо: кучетата можеха да надушват миризма и по вятъра. Не само по земята. Гърлото му се сви. И през ум не му бе минало за вятъра. Той духаше от югозапад. Пътят му го бе отвел първо на изток, а после и на север, когато реката зави — идеалната посока. Ако бе поел надолу по течението, към селото, кучетата щяха да го надушат моментално. Замислеше ли се малко, командирът без съмнение също щеше да го осъзнае.

— Скоро ще завали. Може би ще имаме само една възможност. — Командирът млъкна за миг. — Дай да побързаме. — Подсвирна на мъжете на отсрещния бряг и им даде знак да се отправят надолу по течението. Те тръгнаха с подтичване.

Сърцето на Кип отново започна да бие. Той се плъзна надолу по брега до две големи канари. Между тях имаше тясна пролука. Изглеждаше сякаш е само около четири крачки дълбока, но Кип знаеше, че после свива рязко. Изобщо не би я открил онзи път, ако не беше лютият, гадно сладникав мирис на ганджа, който се носеше отвътре. Само Оролам знаеше как я е открила майка му.

Дори сега, когато знаеше входа, Кип почти нямаше куража да се промуши между тези канари. Само че нещо не беше наред. Там вътре не изглеждаше толкова тъмно, колкото би трябвало. Отвън вече бе нощ, а и Кип затулваше отвора, така че в пещерата явно вече имаше някой и този някой носеше фенер.

Кип замръзна отново, докато не чу как лаят на бойните кучета се промени. Бяха намерили камъните, хвърлени от него през реката. Това означаваше, че е само въпрос на време да разкрият измамата му. Мракът и теснотията бяха задушаващи. Трябваше да се движи, в едната или в другата посока.

Пристъпи в кухината на контрабандистката пещера. Вътре имаше двама души, седяха до запален фенер.

Сансон и майката на Кип.

И двамата бяха облени в кръв.

11.

Кип не се сдържа и извика. Майка му седеше облегната на стената на пещерата, синята ѝ рокля бе обагрена в черно и червено от засъхнала и прясна кръв. Тъмната ѝ коса бе сплъстена, по-тъмна от нормалното, просмукана с кръв. Дясната половина на лицето ѝ бе неопетнена, съвършена. Всичката кръв бликаше от лявата страна, стичаше се по косата като по фитили и оцапваше роклята ѝ. Сансон седеше до нея със затворени очи, отметнал глава, а дрехите му бяха почти толкова окървавени като нейните.

Очите на майка му трепнаха и се отвориха. Отстрани на главата ѝ имаше голяма вдлъбнатина. Милостиви Оролам, черепът ѝ бе строшен. Тя се взира в него няколко мига, преди да го забележи. Очите ѝ изглеждаха ужасно: зеницата на лявото бе разширена, а на дясното — мъничка като точица. И двете бяха силно кървясали.

— Кип — промълви тя. — Никога не съм мислила, че толкова ще се радвам да те видя.

— И аз те обичам, мамо — отвърна той, като се мъчеше да говори небрежно.

— Вината е моя — каза тя. Очите ѝ трепнаха и се затвориха.

Сърцето на Кип спря да бие. Мъртва ли беше? До днес не беше виждал никого да умира. Оролам, та това бе майка му! Той погледна Сансон, който въпреки многото кръв по дрехите си изглеждаше здрав.

— Опитах се, Кип. Алкалдесата не щя да ме изслуша. Казах ѝ, че…

— Дори собственото му семейство не му повярва — обади се майката на Кип, все така със затворени очи. — Даже когато войниците прегазиха с конете си майка му и изкормиха брат му, Адан Марта стоеше и викаше, че нашият сатрап никога не би постъпил така със собствения си народ. Само Сансон побягна. Кой да си помиели, че точно той ще се окаже умният в семейството?

— Мамо! Стига! — Гласът на Кип прозвуча хленчещо, детински.

— Ти обаче се върна, нали, Сансон? Опита се да ме спасиш, за разлика от собствения ми син. Жалко, че той не се опита да ми помогне, както ти се опита да помогнеш на семейството си. Тогава можеше да имам шанс.

Думите ѝ докоснаха някакъв дълбок кладенец от ярост. Мощна, но неконтролируема. Кип я потисна, потисна и сълзите си.

— Мамо. Престани. Ти умираш.

— Сансон казва, че сега си притеглящ. Забавно — рече тя с горчивина. — Цял живот си бил нищо, а се научаваш да притегляш именно днес. Твърде късно за всички ни. — Вдиша дълбоко, с усилие, отвори очи и впери поглед в Кип, макар че ѝ бе нужно малко време да го фокусира. — Убий го, Кип. Убий онзи копелдак. — И вдигна от земята до себе си дълга филигранна кутия от палисандър. Кип никога не я бе виждал.

Кип взе кутията и я отвори. В нея имаше кинжал от някакъв странен материал, бял като слонова кост, с черна нишка, виеща се през средата му към върха, и никаква друга украса освен седем диаманта, инкрустирани в самото острие. Бе най-красивата вещ, която бе виждал, но не му пукаше. Нямаше представа колко струва оръжието, но само кутията би могла да плати запоите и ганджата на майка му за цял месец.

— Мамо, какво е това?

— А пък аз си мислех, че Сансон е тъпият — рече тя сурово и присмехулно. Умираше и я беше страх. — Забий го в черното му сърце. Накарай онова копеле да страда. Накарай го да си плати.

— Мамо, какви ги приказваш? — попита отчаяно Кип. „Аз да убия крал Гарадул?“

Тя се засмя и от движението по главата ѝ потече прясна кръв.

— Ти си глупаво, глупаво момче, Кип. Но може би един тъп меч ще се справи там, където не биха допуснали остър. — Главата ѝ се люшна. Ставаше ѝ трудно да диша. Тя клюмна и Кип си помисли, че е мъртва, но после очите ѝ се отвориха отново и само едното се фокусира и го прикова. Ноктите ѝ се впиха болезнено в ръката му.

— Върви, върви да се изучиш за притеглящ, върви в… — Изглежда, търсеше думата „Хромария“, но не можеше да я намери. Усети се и на лицето ѝ се изписа гняв и страх. Значи наистина умираше. — Научи каквото е нужно, но не ме забравяй. Не забравяй този момент. Не слушай какво ти разправя, чуваш ли? Той е лъжец. Няма да ме провалиш в това, Кип. Изучи се и после го убий, разбра ли?

— Да, мамо. — Тя говореше така, сякаш познаваше крал Гарадул. Как би могла да го познава?