Черната призма

— Ами всъщност точно край Ру. — Той прочисти гърло.

Тя се засмя. На трийсет и две имаше съвсем леки бръчици — за съжаление повече от мръщене, отколкото от усмивки, но трапчинките ѝ си бяха същите. Просто не беше справедливо. След като я познаваше от толкова години, не трябваше да е възможно хубостта ѝ да бръкне в гърдите му, да го стисне за сърцето и да му изкара дъха. Особено след като никога не би могъл да я има.

— Тирея е на хиляда левги от Ру!

— Най-много двеста. И ако престанеш да губиш от дневната светлина, за да спориш с мен, може би ще успея да стигна дотам преди мръкване.

— Гавин, това е невъзможно. Дори за теб. А и да беше възможно, не мога да искам…

— Не си искала. Аз сам изявих желание. Кажи, наистина ли би предпочела да прекараш две седмици на корвета? Днес времето е ясно, но знаеш как се надигат онези бури. Чух, че при последното ти плаване си позеленяла толкова, че би могла да притегляш от собствената си кожа.

— Гавин…

— Нали става дума за важна мисия? — попита той.

— Бялата ще те убие. Образуваш ѝ язва. Буквално.

— Аз съм Призмата. Това трябва да си има и положителните страни. И обичам да карам скул.

— Невъзможен си — предаде се тя.

— Всички си имаме по някой специален дребен талант.

10.

Кип се събуди от миризмата на портокали и дим. Все още бе горещо, вечерното слънце проникваше през листата, за да погъделичка лицето му. Някак си бе успял да стигне до една от портокаловите горички, преди да припадне. Взря се между дългите идеално прави редове дървета, оглеждайки за войници, преди да се надигне. Все още чувстваше главата си размътена, но миризмата на дим прогонваше всякакви мисли за самия него.

Тръгна към края на портокаловата горичка. Вонята се усили, а въздухът натежа. Кип зърна в далечината проблясъци на светлина. Излезе от горичката и видя как слънцето залязва зад дома на алкалдесата, най-голямата сграда в Ректън. Пред очите му то промени прекрасния си наситено червен цвят в по-тъмен и гневен. После Кип видя отново светлината — огън. Гъст дим блъвна внезапно към небето и сякаш по сигнал още дим се заиздига от десетки други места в селото. После за броени мигове се превърна в бушуващи огньове, издигащи се на десетки крачки над покривите.

Чу писъци.

В портокаловата горичка лежаха останките на стара статуя. Хората от селото я наричаха Строшения човек. По-голямата част се бе разпаднала през вековете след рухването ѝ, но главата още си стоеше почти цяла. Много отдавна някой бе издялал стъпала в пречупения врат. Главата бе достатъчно висока, за да можеш от нея да гледаш как слънцето залязва над портокаловите дървета. Това бе любимото местенце на влюбените. Кип се закатери тромаво по стъпалата.

Селото гореше. Стотици пешаци го бяха обградили в голям рехав кръг. Докато пламъците изкарваха селяните от скривалищата им, Кип видя как конниците на крал Гарадул приготвят копията. Видя и старата госпожа Делклара и шестимата ѝ синове, каменарите. Най-едрият, Микаел, я носеше на якото си рамо. Крещеше на другите, но Кип не можеше да го чуе какво казва. Братята се затичаха заедно към реката, явно с надеждата да намерят безопасност там.

Нямаше да успеят.

Когато ускориха до галоп, може би на трийсетина крачки от бягащото семейство, конниците наведоха копията.

— Залегни! — изкрещя Микаел толкова високо, че Кип го чу.

Петима от братята се хвърлиха на земята. Зало бе прекалено бавен. Едно копие го прониза в гърба и го събори. Двама от останалите бяха прободени, когато преследвачите бързо коригираха прицела си. Преследвачът на Микаел също измести копието си, но не улучи. Вместо това върхът му се заби в земята.

Конникът не пусна копието навреме и бе изхвърлен от седлото от устрема на собствената си атака.

Микаел притича до падналия войник, извади вехеворала му и с един свиреп замах почти го обезглави, въпреки слоевете ризница.

Другите ездачи обаче вече бяха спрели конете и след секунди гора от проблясваща стомана скри Микаел, брат му и майка му от погледа на Кип.

Кип имаше чувството, че ще повърне. По някакъв сигнал, който той не видя или не чу, конниците се строиха наново и препуснаха към други жертви. Кип можеше само да се радва, че са прекалено далеч, за да ги разпознае.

Пешаците, обкръжили селото, навлязоха в него.

„Мамо!“ Кип от няколко минути гледаше как селото гори, без да мисли за нищо. Майка му беше там. Трябваше да отиде при нея.

Но как щеше да влезе в селото? Дори да успееше да мине през войниците и огъня, дали майка му изобщо бе жива? Освен това хората на краля го бяха видели накъде избяга. Щяха да си мислят, че „притеглящият“, когото са видели по-рано, е единствената заплаха в целия район. Със сигурност щяха да си отварят очите за него. Всъщност можеше в същия този момент да го търсят.

Ако бе така, да стои на най-високата точка в портокаловата горичка явно не бе най-умното нещо.

В същия миг чу пукот на прекършена клонка. Можеше да е сърна. В края на краищата вечерта се спускаше. В портокаловата горичка имаше много сърни след…

На по-малко от трийсет крачки някой изруга.

Говореща сърна?

Кип се просна по корем. Не можеше да диша. Не можеше да помръдне. Щяха да го убият. Точно както бяха избили семейство Делклара. Микаел Делклара беше едър човек. Як като стар дъб. А те го бяха съсекли.

„Мърдай, Кип, просто мърдай!“ Сърцето му лумкаше бясно. Целият трепереше. Дишането му бе учестено. „По-бавно, Кип. Дишай.“ Той си пое дълбоко дъх и откъсна очи от треперещите си ръце.

Недалеч оттук имаше пещера. Веднъж Кип бе открил майка си там, след като бе изчезнала за няколко дни. Отдавна се носеха слухове за пещери на контрабандисти в района и всеки път, когато майка му останеше без ганджа и без пари, тръгваше да ги търси. Най-накрая, преди две години, беше извадила късмет и бе намерила достатъчно наркотик, за да не се върне у дома. Когато Кип я откри, не беше яла от дни. Едва не умря. След това бе чул някой да казва, че щяло да е по-добре да била умряла. По-добре за него.

Кип побягна, като се стараеше да държи разрушената статуя между себе си и мъжа, когото бе чул. Тичаше горе-долу толкова бързо, колкото би тичал Сансон, ако носеше на гръб още един Сансон. Криволичеше между правите редици дървета, като се мъчеше да пази тишина. А после чу звук, който го смрази — лай на кучета.

Окрилен от страха, Кип се втурна с всички сили. Пренебрегна болката в краката си, бодежите в гърдите. Вече се бе насочил към реката: пещерата се намираше край брега. Чу някакъв войник да крещи ругатни, може би на двеста крачки зад него, а може би и на по-малко.

— Дръж кучетата на каишките! Да не искаш да откриеш притеглящ, докато още има светлина?

Смрачаваше се бързо. Значи ето защо бе още жив. Нощем, когато мракът забулваше всички цветове, притеглящите изобщо не бяха толкова силни. А заради дима и настъпващите черни облаци небето притъмняваше по-бързо от обичайното. Ако войниците бяха пуснали кучетата, досега да са го хванали. Но при скоростта, с която падаше мракът, всеки момент можеха да решат, че е безопасно да ги пуснат.

Изведнъж Кип се озова на речния бряг. Настъпи единия си крачол и едва не падна, като в последния миг се подпря с ръка. Спря. Пещерата се намираше нагоре по течението, в посока обратна на селото, на няма и двеста крачки. Той избра два камъка, които легнаха добре в ръцете му. С пещерата, която да пази тила и фланговете му, би могъл да… Какво? Да умре бавно?

Погледна камъните в ръцете си. Камъни. Срещу войници и бойни кучета. Беше глупак. Безумец. Погледна пак камъните, после хвърли единия на отсрещния бряг, надолу по течението. Хвърли втория малко по-нататък. После грабна още два, отърка ги хубаво в тялото си и ги метна колкото можеше по-надалеч. Последният мина с трясък през клоните на една върба. Лошо хвърляне.

Нямаше време да оплаква несръчността си. Дирята от миризмата му вече бе насочена нагоре по течението — посоката, в която трябваше да върви. Оставаше му само да се надява. Беше жалък опит, но не разполагаше с нищо друго. Продължи по брега срещу течението, като се опитваше да не обръща внимание на лая на приближаващите се кучета. После нагази във водата, като внимаваше дрехите му да не се докоснат до сух камък. Стигна до един от речните завои — зад него щеше да се скрие поне от поглед.