Небесните господари

В средата на кръглата зала имаше дебела метална колона, привидно само тя носеше тежестта на върха на кулата. Пантерата седна и я загледа, а Джан отиде до колоната и се зае да я изучава. Обиколи я два пъти, преди да забележи линиите на врата в блестящата повърхност. Имаше и тесен процеп, дълъг към два инча, сигурно служеше за отваряне с ключ. Опита се да открехне вратата с ноктите си, но без успех. От яд ритна вратата и отскочи назад, когато чу глас:

— Направете го отново и ще повикам полицията.

Джан се огледа, но в залата нямаше никой освен нея и Фруза. Пак погледна вратата. Гласът идваше откъм колоната. Дали някой не стоеше зад вратата?

— Кой си ти? — попита тя предпазливо.

— Аз съм устройство за информиране на посетителите и вие като посетителка не можете да влезете през тази врата. В горната част на „Скайтауър“ не се допускат неупълномощени за това лица — мъжкият глас звучеше раздразнено.

Пантерата дойде и подуши вратата.

— Говори като мъж, но няма мъж. Няма никой — каза тя на Джан.

Джан кимна. Досети се, че гласът е изкуствен като на Ашли или Карл. Създаваше го някаква машина в колоната.

— Моля те да ме пуснеш вътре — настоя тя. — Аз съм упълномощена. Имам важна задача.

— Наистина? Щом е така, какъв е кодът за допуск? — попита гласът със смътен намек за сарказъм.

— Ъъъ, не го знам, но трябва да ми повярваш — жизнено важно е да стигна до върха на кулата.

— Знаете ли, госпожо, чувам това всеки ден. А сега ви моля да си вървите. Времето за посещения почти изтече. И бъдете така добра да си приберете домашното животно.

Джан вече беше ядосана.

— Слушай, машино или каквото си, времето за посещения тук май доста отдавна е изтекло. Ако те интересува, преди няколко века. Градът навън е мъртъв. Моето „домашно животно“ и аз сме единствените живи същества на няколко мили наоколо. Каквито и нареждания да са ти дали преди, сега не важат. Настоявам да ми отвориш!

Гласът помълча и отговори:

— В горната част на „Скайтауър“ не се допускат неупълномощени лица.

Джан изръмжа и пак ритна вратата. Гласът каза:

— Това преля чашата, предупреждавам ви — съобщавам на полицията.

— Викай с пълен глас — промърмори Джан.

Поколеба се, свали лазера от рамото си, посъветва Фруза да се дръпне настрани и стреля по ключалката. Разхвърчаха се искри, металът засъска. Гласът се обади:

— Вече здраво загазихте, госпожо!

Наложи се да разреже цялата врата. Чак тогава тя се завъртя и откри завита на спирала стълба, направена от блещукащо прозрачно вещество. Гласът я предупреди още няколко пъти, заплашваше я с полицията, после млъкна. Джан се чувстваше победителка, докато изкачваше стълбата. Още малко само! И успя да го направи без Майлоу.

Над стълбата намери малко кръгло помещение с още една врата. Джан въздъхна, очакваше още безсмислени спорове с механични гласове, но щом докосна светещия бутон до вратата, тя се прибра в стената, без да й създава проблеми. Лъхна я свеж въздух, когато прекрачи вътре. Това би трябвало да я разтревожи, но беше прекалено заета да тържествува, за да забележи нещо.

Тогава видя тримата самураи. Седяха със скръстени крака около мангалче, на което вдигаха пара паници с ядене. Постелите и оръжията им се търкаляха наоколо. Явно от доста време бяха в „Скайтауър“. Не бяха усетили присъствието й, преди да се бе появила на вратата, но сега реагираха с плашеща бързина. Пресегнаха се за мечовете си и скочиха на крака.

Джан вдигна лазера и натисна спусъка. Нищо. Тя предположи, че е изтощила енергията му, когато си проряза път през долната врата. Най-близкият самурай кресна оглушително и я нападна.

Нещо голямо и много тежко я отхвърли от пътя си и профуча край нея. Беше Фруза. Събореният самурай изпищя. Привидно ударът на лапата не бе по-силен от потупване по главата, но отнесе половината от лицето му. Фруза направи това, даже без да спре скока си. Докопа втория самурай, преди той да се опомни и да се защити. Третият стоеше вцепенен, с широко отворени очи, докато Фруза разкъса гърлото на другия мъж. В този миг се размърда и вдигна меча си да съсече пантерата.

Джан хвърли лазера по самурая. Удари го в рамото и наруши равновесието му. После измъкна късия си меч и се втурна напред, но още не бе стигнала до него, когато Фруза го събори със смъртоносно замахване. Джан извърна глава, грамадните челюсти се сключиха през крехката плът и кости, прекъсвайки виковете на мъжа.

Когато погледна, пантерата кротко седеше до трупа, по черната козина на брадичката й се стичаше кръв.

— Благодаря ти — едва промълви Джан.

— Те мъже. Котка не обича мъже. Убива мъже.

— Да, виждам… — каза Джан. — Как разбра, че са тук?

— Помирисссала. Ти изкачи ссстълба и после сссилна миризма на мъж.

Джан кимна. Станало е след отварянето на вратата. Тя си спомни лекия повей и се огледа. Залата, увенчала „Скайтауър“, приличаше на огромен кристал, извитите стени и таванът бяха изработени от опалесциращо стъкло, което придаваше на въздуха странен блясък. Навсякъде имаше уреди, облечени в стъкло. Погледът й се спираше на тайнствените плетеници на техните нервни системи. Джан видя откъде са влезли самураите — под тавана имаше дупка, широка към четири фута. На леко мостче под дупката лежаха три сгънати планера. Или са разбили кристала, или са си пробили път с взрив.

Присъствието им в залата предизвикваше мрачни размишления. Значи военачалникът си е спомнил истинското място, където е разположен контролиращият Небесните ангели център, от това се опасяваше и Майлоу. А може би военачалникът вече е изпратил сигнала за повикване на Небесния ангел.

Звукът на разкъсвана плът я отвлече от догадките. Обърна се — пантерата ядеше един от мъртвите самураи. Джан направи кисела гримаса.

— Какво правиш?

Пантерата преглътна голямо парче месо и каза:

— Котката гладна. Котката яде.

— Но… не можеш ли да го правиш на друго място? — попита Джан, като се опитваше да не гледа.

Голямата котка се поколеба, изръмжа и извлече тялото през вратата. Джан свали раницата от гърба си и седна на нея. Имаше нужда да помисли. Вече се съмняваше дали правилно е изтълкувала присъствието на японците в кулата. Ако военачалникът е устроил засада за нея и Майлоу, не би се задоволил само с трима войни. Знаеше на какво е способен Майлоу. Тримата не биха имали и най-малкия шанс срещу него. Явно не носеха и автомати, въоръжени бяха само с мечовете си. Вероятно са били една от няколкото групички, пръснати из града като наблюдателни постове. Тогава са избрали „Скайтауър“ случайно. Но нали през цялото време в града й се струваше, че някой я следи? Защо не я бяха нападнали? Сигурно защото са чакали двама души. Самотна жена би събудила любопитството им, но нямаше как да разберат, че е тя. Пък и за военачалника бе по-важно да хване Майлоу. Но в едно можеше да бъде уверена — щом тези самураи са влезли в „Скайтауър“, „Господарят Панглот“ или „Ароматният бриз“ ще се върнат.

Отвори раницата и бръкна за цилиндърчето, в което бяха Ашли и Карл. Докато ровеше, напипа нещо метално — черепа на Майлоу. Извади го и го сложи на пода пред себе си. Очните кухини я гледаха обвиняващо. Опита се да разбере какво чувства спрямо Майлоу и неговата смърт, но всичко беше разбъркано в главата й. Много неща трябваше да направи, преди да се занимава с чувствата си. Джан тъжно се усмихна на черепа.

— Е какво, Майлоу, справихме се. С малко помощ от една котка.

Тя пак бръкна в раницата и намери цилиндърчето, после въпросително огледа различните машинарии в кръглата зала.

Струваха й се напълно непознати. Доста време й трябваше да намери онази част от компютъра, в която се слагаше софтуера. Намръщи се — през прозрачния капак се виждаха цяла редица еднакви цилиндри. Тя неспокойно натисна бутоните за изваждането им и сложи своя цилиндър. Зачака.

Нищо не се случи.

Глава тридесета

Нещо записука гръмко в другия край на залата. Джан подскочи. Обърна се. От пода се издигна екран, на него мигаше червена светлинка. Тя с облекчение изтича към екрана. Преди повече от минута сложи цилиндърчето в компютъра, вече се страхуваше, че не работи. По екрана се изписваха ред след ред: