Краят на империята

Краят дойде един слънчев ден, на площадката до тримарана, където всичко бе започнало една земна седмица по-рано. Цяла сутрин Кеа се подготвя. Подбира внимателно подходящите думи. Имаше усещането, че му предстои един от най-важните разговори в живота му. В известен смисъл бе точно така.

Тамара изслуша внимателно заекващата му реч, която ставаше все по-объркана и многословна. После се разсмя.

— Кеа — рече тя, когато смехът й угасна. — Чакай да уточним. Ти смяташ, че ние двамата… трябва да сме заедно? Когато лятото свърши? Дори на Земята?

Кеа усети, че стомахът му се свива, сякаш току-що бе пристъпил на площадката на гравиасансьора, но въпреки това кимна.

— Да живеем заедно? За постоянно? Кеа, миличък, говориш като някой от старите филми! Предлагаш ми брак? На мен? Олеле! — И тя отново се разтресе от смях. Кеа стана, прекоси умълчан платформата и се качи в асансьора.

По някое време се озова в главната сграда. Беше тъмно. Не беше ял, нито се прибра в стаята си. Опитваше се да бъде невидим, най-вече за някой от Баргета. Две от младите жени за развлечение го попитаха има ли нужда от нещо. Кеа поклати глава. Очите на едната се навлажниха. Тя понечи да каже нещо, но само постави ръка на неговата, после се озърна изплашено и побягна.

Не знаеше какво ще прави сега. Как ще се крие от Тамара до края на лятото — лято, превърнало се от рай в чистилище? Не можеше да си тръгне току-така. Остин беше негов приятел. Искаше да открие някое тайно местенце, където да пропълзи и да ближе зейналата рана, спомен от Тамара.

Чу смях. Остин.

— О, божичко! — възкликна Остин. — Ама той сериозно ли?

— Ако не е бил сериозен, значи е най-големият шегаджия на Марс — отвърна Тамара.

— Предполагам, че трябваше да се очаква — каза по-възрастен глас. Баргета-старши.

— Съжалявам, татко — рече Тамара. — Но си помислих…

— Не е нужно да се извиняваш — прекъсна я баща й. — По-скоро се безпокоя какво си намерила в този селяк. Ясно е, че си го избрала, за да си начешеш крастата. Е, какво пък, в семейството ни винаги е имало нездрав интерес към… как да го кажа, грубата страна на живота?

Чу се смях от няколко души. Семеен смях, докато обсъждаха своята малка тайна.

— Е, да речем, че вината е моя.

— Не съвсем — обясни баща му. — Като позволи на този млад човек да ти помогне в живота, научи още един урок, който беше позабравил. Спомни си колко ти беше тежко, когато узна, че детегледачката не е член на семейството ни и трябва да се отнасяш с нея по друг начин. Или че децата на прислугата не са твои приятели? Помниш ли колко плака, когато ги отпратихме? Така е в живота, Остин. Човек непрестанно трябва да си припомня забравените уроци.

— И какво ще правим сега? — попита Тамара. — Ще бъде тъпо да оставим Кеа да се навърта тук до края на лятото с мрачно и опечалено лице.

— Не се безпокой — успокои я Баргета-старши. — Може просто да изчезне. Или да скочи от някоя скала. Или пък да отплава към залеза. Лудите правят такива неща.

Звън на стъкло, сякаш някой бе напълнил чаши. Сетне гласът на Остин:

— Всъщност, татко, ако го погледнеш от друга страна, всичко това е доста смешно, нали?

Тамара се изкиска. Баргета-старши прихна. После и тримата избухнаха в смях. Суров, безкомпромисен смях. Кеа не искаше да слуша повече. Красотата на света бе изчезнала. Заедно със семейство Баргета. Единственото, което остана в цялата тази пуста вселена, бяха пожълтелите обяви на стената на павилиона за набиране на космически екипажи: „СВОБОДНИ МЕСТА“.

23.

Малка, трепкаща в червено светлинка на монитора.

— Ето пак, Мърф! — подсмихна се Вазуван. — На един часа.

Капитан Мърфи Селфридж, известен като „Мърф“, се пъхна в навигационната рубка. Беше едър мъж, бивш спортист, но с повехнала хубост. Той се наведе над първия офицер. Светлинната на екрана пулсираше. Кеа Ричардс наблюдаваше как на лицето на капитана се изписва озадачено изражение.

— Не разбирам — обяви той. — Координатите същите ли са, дявол го взел?

— Същите, Мърф — отвърна Вазуван.

— Сигурна ли си, че не си объркала нещо? Дали да не провериш отново?

Озирианката въздъхна с нещастно изражение.

— Щом казвате, капитане — рече тя. Нежни, розови пипала се раздвижиха над пулта, докосваха сензорните зони, въртяха циферблати.

Ричардс и двамата учени мълчаха. Бяха захвърлили картите върху малката масичка в тясната каюткомпания на жалкото корабче, чийто модел някой лишен от чувство за хумор инженер бе кръстил „Дестини I“. Нямаше „Дестини II“. Първият модел се бе оказал толкова неудачен, че бяха построили само десет кораба. Повечето от тях вече бяха продадени за скрап. Компанията, в която работеше Ричардс, бе купила два и все още ги държеше на служба. През последните няколко месеца Ричардс, като главен инженер на борда, трябваше да полага нечовешки усилия, за да не позволи на раздрънканото корито да се разпадне. Докато летяха към източника на загадъчните сигнали, идващи откъм Сектор Алва.

Вазуван рестартира системата. Мониторът примигна, после светна отново. Светлинката продължаваше да пулсира, но този път на шест часа.

— Какво става, Вазуван? — попита Мърф. — Как може този негодник да се върти около нас?

— Не обвинявай мен — възрази Вазуван с надигащ се гняв. — Просто си върша работата.

Тя извърна едрото си, овално лице към капитана. Имаше перманентната усмивка на хищник. Дори след осем месеца съвместна работа Ричардс все още не можеше да привикне с лицето й. Вазуван обърна разположените си на малки хоботчета очички към Мърф, сякаш търсеше признаци за възражение. Останалите се приближиха и погледнаха монитора.

— Какво гледаш, Ричардс? — попита го Вазуван с глас, който наподобяваше писък.

— Ами очевидно нищо особено — отвърна Кеа. — Освен ако вие двамата по някакъв начин не се забавлявате.

— Нямаш причини да се оплакваш — изръмжа Мърф. — Получаваш заплата и ти се плаща на ден. Плюс бонус, ако открием нещо.

Ричардс посочи сновящата по екрана светлинка.

— Ако това е нашият бонус, капитане — рече той, — не очаквам да си натъпча джобовете, когато се приберем. По-скоро компанията ще спести някой кредит от нас.

— Хайде стига, Кеа — погледна го капитанът. — Да не бъдем песимисти. Нека проучим тази работа до дъното.

— Разбира се, Мърф — повдигна рамене Кеа. — Както кажеш.

— Те са виновни — Вазуван посочи учените. — Всичко това е тяхна идея. Знаете ли какво си мисля? Ще ви кажа какво…

Доктор Кастро Фалзур — научен ръководител на експедицията — избра този момент, за да се намеси:

— Рут, това нещо смята, че може да мисли, представяш ли си?

Доктор Рут Юет, асистентка и любовница на Фалзур, склони хубавата си главица. Изглежда, не искаше да се забърква.

— О, стига, Рут. Бъди искрена — притисна я Фалзур. — Не намираш ли за трагичен факта, че единствената разумна форма на живот, която досега човечеството е открило в космоса, е това нещастно създание с пипала?

— Внимавай, Фалзур — предупреди го Вазуван.

Ученият игнорира думите й.

— Сигурно е заради очните пипала — продължи той. — Цялата интелектуална енергия на озирианците отива за техния контрол. Това обяснява и ограничените им езикови способности. Рут, не си ли забелязала, че познанията му са колкото на корабен плъх. Очевидно умствените му способности са твърде ограничени, за да обогати речника си до по-цивилизовано равнище.

Лицето на Вазуван внезапно потъмня. Едно по-яко пипалце се пресегна в търсене на тежък предмет, с който да замери доктора.

— О, стига, момчета — обади се капитанът и пипалцето се прибра. — Имам достатъчно проблеми.

Гласът на Мърф бе почти умоляващ.

В този момент Кеа усети нечие топло докосване по крака си. То се вдигаше нагоре, галеше бедрото му… нагоре… Черните очи на Рут блестяха. Езичето й внезапно облиза горните устни. Гледаше го с поглед, който помнеше от Тамара. Изведнъж каюткомпанията му се стори още по-тясна. Той захвърли картите.