Краят на империята

Работата не беше трудна — Остин се оказа прилежен ученик. Вярно, че това, което Кеа успяваше да му натъпче през едното ухо, изтичаше през другото до седмица, но на кого му пука? Повечето преподаватели, изглежда, не се интересуваха от нищо друго, освен от собственото си величие. А и едва ли тези знания някога щяха да потрябват на Остин. На този етап Кеа се запали от мисълта доколко би могъл да помогне на Баргета да изостри ума си. Отговорът беше — много, както Ричардс установи. Защото освен всичко останало университетът имаше свой подземен свят. Корумпиран и прояден като всеки подземен свят. Като този на Мауи. Изпитите можеха да се купуват. Асистентите продаваха верните резултати от тестовете и отбелязваха присъствие на лекции. В някои случаи, когато преподавателят бе напълно изкуфял, дори променяха оценки. Към края на семестъра Остин бе повишил осезаемо успеха си по всички дисциплини.

— И всичко това — отбеляза той с известна доза учудване, — защото ме научи как да се съсредоточавам върху важните неща.

Остин попита Кеа дали би искал да се нанесе при него, преди да започне следващият семестър. Кеа прие поканата. Едва ли щяха да си пречат, в края на краищата Баргета държеше цяла къща. Шест спални. Прислужница, готвач, помощници за всичко останало. Остин взе новия си приятел, за да го запознае със собствените си приятели. Кеа, висок, грубоват, с мъгляво минало, в началото бе последната новина в кръга на Баргета. Предполагаше се, че рано или късно ще изчезне от хоризонта, както ставаше с всички приятели на Баргета, мъже или жени. Но Кеа не изчезваше. И стана неразделна част от събиранията.

Кеа изучаваше внимателно тези богаташки деца и техните маниери. Колкото и да бе странно, оказа се, че правилата в тези среди наподобяват тези на престъпните групи на Мауи. Наказанията за грешки, макар и не толкова директни, водеха до същите тежки последствия. Понякога му се струваше, че Остин е такъв, за какъвто го смяташе в началото. Повърхностен, чаровен използвач, който си играе с него като с кукла. Гледаше на семейството на Баргета като на велика и могъща конспирация за поддържане на едно статукво. Като на движеща сила за съдбините на човечеството.

Въпросът беше какви трябва да са тези съдбини. Не знаеше отговора, само че човечеството не смее да осъществи една велика цел. Цел, която се крие между звездите и която вероятно е споделена от много други разумни същества.

Космическите пътешествия съществуваха вече от двеста години, но какво бяха постигнали? Завладяването на Слънчевата система и тераформиране на няколко планети. Около петдесетина заселнически лайнера се бяха отправили към неизвестното върху огромните си платна и съобщенията, които пристигаха от тях, говореха за анархия и ужас на борда. Няколко ужасно скъпи звездолета бяха достигнали близките звезди. Ама че постижение наистина.

Най-сетне дойде краят на подготвителния курс за Кеа и на последния за Баргета. Баргета успя да завърши. Не с кой знае какви почести — никакви подкупи не биха могли да му ги осигурят, — но на достойното трето място в неговата група. Кеа бе студент първи курс. Ако продължаваше да учи така, щеше да завърши сред първите по успех. Нямаше да му е особено трудно да си намери подходяща работа. Може би в транспортната фирма на Баргета. Или някъде другаде. Скоро — вероятно след три-четири години — Кеа щеше да отлети в космоса. Бъдещето изглеждаше светло. Обещание за това бе и празничния уикенд, след като Баргета получи лелеяната диплома. Той знаеше, че го дължи на Кеа, и държеше да го знаят всички други, особено членовете на неговото семейство. Искаше Кеа да му гостува през лятото — или поне през част от него. И дори за малко по-дълго.

Остин наблюдаваше с усмивка намръщеното лице Кеа, когато му предложи някои промени в живота. После извади големия коз. Причината Кеа да започне следващата година със закъснение. Идният септември той все още ще е в курортното имение на Баргета, известно с името Ярмут. Близо до бездната Офир, която сега е океан с прясна вода.

На Марс.

Когато чу това, Кеа имаше усещането, че е попаднал в безтегловност на някой от ранните звездолети. Университетът можеше да почака, кариерата също. Космосът. Това бе началото на края.

Тя се казваше Тамара. Беше на седемнайсет. Висока. Чернокоса. Със стройно тяло. Малки стегнати гърди. Предизвикателен поглед, който подсказваше на Кеа, че храбростта няма да остане невъзнаградена. Освен това беше сестра на Остин.

С други думи, тя беше перфектна. Може би, осъзна той, това, което не й бяха дали боговете, бяха сторили пластичните хирурзи. Но и да беше така, не го интересуваше. Трябваше да мине съвсем малко време, преди да започне да я забелязва.

Пробуждането му от съня започна още щом корабът се издигна. Полетът до Марс все още бе мечта, осъществима само от богатите, удоволствие, костващо в пари еквивалента на това, което са стрували първите каюти на презокеанските кораби в епохата на „Кунард“. Апартаментът, който делеше с Остин, бе един от най-големите на борда. Беше широк четири метра и дълъг седем. Остин каза на Кеа, че това било най-неприятната част от пътуването, че се чувствал като в капан.

Кеа не забелязваше нищо подобно. Първо, защото апартаментът им бе доста по-голям от стаичката, която някога деляха с Леонг Сук. И второ, защото имаше „прозорец“ — всъщност видеоекран, свързан с външни камери, монтирани на различни места на кораба. Марс нарастваше в обектива на предната камера. С приближаване към „планетата на боговете“ Кеа вече можеше да различава отделни подробности. Тарзис. Долината Маринерис. Планината Олимп. Зрелищни гледки, но далеч повече го изумяваше другото, което бе дело на човешка ръка. Не само мъглявината на новата марсианска атмосфера, нито океаните и езерата, или мъждукащите светлинки на новите градове, ала орбиталните чудеса, някои от които бяха всъщност съхранени от предишни времена паметници. Космическата станция. Първата база на Деймос. Едно от големите огледала, на геосинхронизирана орбита над северния полюс, което помагаше за разтопяване на полярната шапка.

Той се качи на мостика, научи се да работи с телескопите и се зае да оглежда орбиталните останки, без да разбира какво го е подтикнало. Имаше кораби за пътешествия в открития космос, които разпозна от книгите. Един заселнически лайнер, който така и не бе завършен и използван. Космическа станция, полуразглобена, разнебитена — Кеа си спомни, че бе чел за някакво бедствие преди стотина години.

И в единия край — малък кораб. Още един звездолет. Вторият, който виждаше. Зачуди се защо бе единственият, който разглежда всичко това с почуда и възхита. Обещания и трагедия. Мечтата на охлюва. По дяволите, ако имаше по-качествен енергоизточник…

Кеа се върна в „апартамента“ и се приготви за слизане. Баргета-старши, бащата на Остин, щеше да ги чака. Изпитваше известни опасения. Интересно, щеше ли да го е страх от него, ако не притежаваше такава власт и богатство. Сигурно. Заради лицето на Баргета. Хладни, преценяващи очи. Тънки, свити устни. Тяло, говорещо за добра поддръжка и упорити упражнения. В лицето приличаше на Остин — но един Остин след четирийсет години.

Мистър Баргета се държа приятелски с Кеа. Беше благодарен за помощта му най-сетне да се отърве от онова тъпо училище. Каза, че в писмата си Остин редовно го споменавал. Кеа се съмняваше в последното — Остин рядко се обръщаше към семейството си, освен за да поиска аванс за следващия семестър. Старецът освен това добави, че преди Кеа да се върне на Земята, двамата трябвало да поговорят. За бъдещето. За бъдещето на Кеа.

Кеа имаше чувството, че е герой от някакъв филм от двайсет и първи век за мафията. Може би, реши той, това са поредните му глупави романтични идеи. Прогони тази мисъл.

В имението бяха отседнали петнайсетина членове на фамилията. И още повече придружители. Обясниха му, че на всеки „гост“ се полагат по няколко жени. Предимно за специални случаи. Кеа си припомни, че богатите не са като обикновените хора.