Небесните господари

— Започнахме да спорим — продължи Майлоу. — Повечето искаха да похабим част от останалото ни скъпоценно гориво, за да променим траекторията и да пресечем пътя на Рая. Надяваха се, че там ще намерим големи запаси ракетно гориво. Аз се противопоставих. Естествено, нямах никакво желание да отидем в Старшайн. Но те надделяха при гласуването и ги оставих да правят каквото искат.

Когато орбитата ни съвпадна с тази на завода и го доближихме, казах си, че Раят е впечатляваща гледка. Огромен скелет във формата на цилиндър, дълъг към миля и половина, обкръжен от преобразуватели на слънчевата енергия. Но най-зашеметяващото нещо беше вътре в него — Небесен ангел.

Дойде време и за следващата изненада. Получихме запитване от Рая кои сме. Беше ужасен миг. Страхувах се да не би да има хора. Но сигналът се оказа изпратен от компютър. Обяснихме какви сме, поискахме разрешение за скачване, но получихме отказ — не знаехме кода за допуск.

Аз не спирах ровичкането из смътните си спомени за Рая и все пак постигнах някакви резултати. Заводът винаги е бил почти напълно автоматизиран. Разбира се, навъртали се по няколко души като контрольори, но сглобяването на Небесните ангели било извършвано от роботи под командите на централния компютър.

Спомних си и че мястото било изоставено доста преди Генетичните войни, сметнали нуждата от Небесните ангели за изчерпана, защото условията в Третия свят се подобрили след генетичните революции. В едно бях сигурен — не си спомнях готов Небесен ангел да е бил зарязан в завода.

Имаше само едно възможно обяснение — компютърът да е продължил изпълнението на програмата и след като хората си отишли. Всички системи бяха още в действие — антиметеорната електромагнитна защита например. От по-близко разстояние видяхме щъкащи насам-натам по корпуса и из завода паякообразни роботи. А когато се опитахме да се скачим, компютърът започна маневри за отклоняване и опитът ни се провали. Горивото свършваше, трябваше да се откажем и да продължим към Земята, за мое голямо облекчение.

Но през годините след това не спирах да си блъскам главата за онзи девствен Ангел горе. И нещо ми просветна. Централният компютър чака сигнал от Земята, за да изпрати Небесния ангел, където поискат от него. Според спомените ми и процедурата по снижаването се изпълнява автоматично. Това е всичко — изпращаш правилния сигнал и тогава ела и виж — от небето към тебе се спуска блестящият нов Небесен ангел. Е, има един проблем — да откриеш сигнала, а после да го пратиш.

— Сигурен ли си, че си открил решението? — беше попитал военачалникът.

— Вече съм сигурен — отвърна Майлоу. — Спомних си, че Небесните ангели бяха контролирани от командния център на Обединените нации. Трябваше само да открия къде е той, да стигна до там и да излъча точната команда към Рая.

— Но откъде знаеш, че този команден център още работи след толкова време? — попита военачалникът.

— Защото установих връзка с него. По-точно с управляващия го компютър. Това правех в командния пункт на „Панглот“, когато нахлуха твоите войни. От момента на пленяването ми все се опитвах да измисля как да стигна до командния пункт. Надявах се компютърът на „Панглот“ още да поддържа връзка с командния център. Безпокоях се, че не намирам начин, но пристигна моята малка приятелка и попадна в прегръдките на Аристократите. Чрез нея открих работещия терминал в командния пункт. Това ме окуражи, но никой от възможните кодове за достъп не съживяваше компютъра. Или командният компютър отхвърляше сигнала, или сигналът не достигаше до него — поради повреда или в „Панглот“, или в центъра. Този подход на пробите и грешките можеше да продължи до безкрайност, трябваше лично да се добера до терминала.

И когато ти и твоят „Ароматен бриз“ излязохте на сцената днес, най-после получих чудесната възможност. Не ми отне много време да опитам всички кодове, получих отговор от компютъра на центъра, точно както се надявах. Попитах го къде се намира и той ми каза. Командният център е разположен в космическата база „Армстронг“, само на едно денонощие полет от тук на изток. Ако постигнем споразумение, веднага ще ти дам точните координати.

Военачалникът попита:

— Но дори и да се доберем до този команден център, как ще откриеш сигнала, за да бъде изпратен на Земята онзи Небесен ангел?

— Тази информация се намира някъде в централния компютър. Ако имам време, сигурен съм, че ще я изтръгна от него. Е, каква е думата ти, Шуми Хорадо, военачалник на небесата? Споразумяхме ли се?

Военачалникът, разбира се, каза „да“.

— …Но ако всичко това е истина, ти просто ще му дадеш новия въздушен кораб срещу нищо — заключи смутено Джан.

— А, не всичко — каза Майлоу с усмивка. — Командният център не е в космическата база „Армстронг“, а в близкия град. На върха на зданието, наречено „Скайтауър“. Спомням си го. Лесно се вижда. Ще го намерим, само да стигнем до града.

Джан вече не можеше да стои права. Изведнъж я налегна умората. Тя се отпусна на един стол и с натежал глас попита Майлоу:

— И как точно ние ще се доберем до този град?

— Ще летим.

— О, колко интересно! С какво? Да не би да си оставил някъде наоколо трети Небесен господар?

— Ще летим до града с един от японските планери.

— Майко богиньо, този говори сериозно…

Той кимна.

— Но това е страшно опасно…

— Глупости. Много е забавно. Летял съм с подобни планери преди, само за удоволствие. Наричахме ги делтапланери. Естествено, правех го, преди да се превърна в безсмъртен. После не си позволявах такъв риск…

— За какъв риск говориш? Нали не било опасно?

— Хм, стават и злополуки. Когато постигнеш безсмъртието, отношението ти към рисковете се променя значително. Имаш какво да губиш.

— Представям си — каза тя сухо.

После се сети нещо:

— Но ти искаш да влезем в град! Нещо да кажеш за епидемичните спори?

Майлоу сви рамене.

— Този риск ще трябва да поемем. Но, с малко късмет, няма да стъпваме на земята. Ще кацнем отгоре на „Скайтауър“.

— Риск значи. Току-що ми каза, че ги отбягваш — натърти Джан.

— Такъв е животът, не можеш да избягаш от всички рискове — невъзмутимо отговори той.

Джан го гледаше с подозрение.

— Защо ли си мисля, че само аз рискувам да прихвана някоя от епидемичните спори? Дали пък не съм права, като предполагам, че заедно с безсмъртието си получил и съвършена имунна система?

— Съмнявам се дали такова нещо е възможно — отвърна той. — Все пак признавам — моята имунна система работи по-добре от твоята. Но не се тревожи, вероятността да се натъкнем на район с активни спори е минимална.

— Май преди чувах други неща — промърмори тя.

Майлоу се прозя.

— Както и да е, сега знаеш защо можеш да изхвърлиш Сирай от главата си. Планерът ще издържи само двама.

— Нямам намерение да я изхвърлям от главата си — заяви Джан.

— Ами недей. Остани си тук, щом искаш. Сигурен съм, че животът на гейша ще ти хареса, ще задоволяваш всяка прищявка на Хорадовите самураи. Ако си смятала живота на жените при Аристократите за скапан, опитай японската разновидност.

Джан не се съмняваше в това. И малкото видяно от живота в обществото на Хорадо й стигаше. Тук жените нямаха никакво положение. Те просто бяха абсолютно подчинени на мъжете.

— Е? — подпита я Майлоу.

— Не, не искам да остана тук — призна тя. — Но не мога така да изоставя Сирай. Не мога…

Майлоу почеса темето си и се намръщи.

— Виж какво — каза той умислено, — не мога да ти дам гаранции, но може би ще имаме възможност да я откупим от Хорадо след време.

— Как ще стане? — попита тя обнадеждено.

— Ами щом се доберем до нашия Небесен ангел, можем да преговаряме с Хорадо. Ами ако му предложим някаква техника от Старата наука срещу твоята морска нимфа?

— Наистина ли мислиш, че той ще се съгласи?

— Че какво толкова — каза Майлоу. — Но запомни — нищо не обещавам.

Джан го гледаше упорито.

— Майлоу — бавно произнесе тя, — искам да ми обещаеш, да се закълнеш, ако е останало нещо свято за тебе, че щом всичко стане според твоя план, ще опиташ да направиш за Сирай това, което ей сега каза.