Небесните господари

— Напуснах планетата — каза Майлоу. — Успях да получа място в една от последните совалки, преди орбиталните станции да наложат карантина. Настаних се в станцията Белведере.

— Белведере. Аха, първата и най-голямата орбитална станция — отбеляза Хорадо. — Още ли съществува? Преди години прослушвах радиопредаванията между Белведере и другите станции, но нашето радиооборудване отдавна вече е безполезен боклук.

— Белведере все още съществува. Другите три станции и марсианските колонии — също. А колониите на Луната отдавна измряха. Нямаше как да минат на пълно самозадоволяване, а другите обитаеми места извън Земята не можеха да отделят от ресурсите си за тях.

— Докога остана в Белведере?

— Доколкото можах. После се сблъсках с неизбежния проблем. Безсмъртието ми, естествено.

— Белведерците не проявяваха търпимост по този въпрос, така ли?

— Точно обратното. Освен това, ако ме бяха разкрили, автоматично биха стигнали до заключението, че или съм бил между висшите ръководители на генетична корпорация, или пък държавен шеф. Каквото и да предположеха, очакваше ме екзекуция — дали защото незаконно съм станал безсмъртен или като военен престъпник, все едно.

— И какво решение намери — попита военачалникът.

— Транспортът между извънземните станции и колонии не бе често, но бе редовен, така да се каже. Доброволно се включвах в екипажите при пътуванията до една от другите станции — Кройзе Сити. И щом се появи възможност за пътуване до Марс, възползвах се от нея. Дълго пътешествие беше — Майлоу въздъхна. — Бях принуден да направя онова, което направих. Беше въпрос на оцеляване — Той погледна към Хорадо. — Разбираш ме, нали?

— Да, добре те разбрах.

Майлоу за момент изви очи към Джан и продължи:

— Бяхме шестима на борда. Единствен аз достигнах Марс жив. Разказах им, че внезапно падане на налягането, причинено от пробив на микрометеор, е убило другите. По щастлива случайност аз имах работа във въздушния шлюз и затова носех скафандър. Повярваха ми.

Военачалникът каза:

— Но с какво се подобри положението ти? Нали е имало радиовръзка между Белведере и марсианската колония, жителите й сигурно са научили кой си и най-важното — на колко години си.

— Присвоих си самоличността на един от другите членове на екипажа. За онези в Белведере бях мъртъв.

— И не разкриха измамата?

Майлоу поклати глава.

— Белведерците пожелаха да бъда върнат, за да се явя пред съда и да обясня злополуката, но аз пък поисках убежище на Марс. Разбираш ли, между Белведере и Марс имаше политически търкания. Марсианците отказаха да ме предадат, заявиха че резултатите от тяхното разследване би трябвало да задоволят белведерците.

— И ти остана на Марс.

— Докогато можех да си го позволя — каза Майлоу. — После се появи същият проблем. Смяташе се, че остават няколко години, докато навърша двеста.

— Какво решение взе тогава?

— Почти същото. Убеждавах ги да изпратим експедиция до Старшайн, последната изведена в орбита станция. Целта беше малка търговия. Знаехме, че са успели да синтезират широк спектър от лекарства, чиито запаси на Марс отдавна се бяха изчерпали. А ние пък щяхме да им предложим семена, за да подобрят сортовете в своите хидропонни плантации. Естествено експедицията не беше особено наложителна и лишаваше колонията от ценни запаси, но по това време вече бях достигнал пост с известно влияние.

Военачалникът кимна одобрително.

— Космическият кораб никога не стигна до Старшайн. Хората там се бяха съюзили с Белведере. Между станциите редовно кръстосваха совалки. Не можех да поема риска от среща с някои от Белведере или Старшайн, който вече е бил роден, когато напусках Белведере сто и шестдесет години по-рано. Почти невероятна, но твърде опасна възможност.

— И що за нещастие сполетя тази експедиция?

— Пробив в основния горивен резервоар. Вече не можехме да се доберем до Старшайн, но имахме достатъчно гориво да доближим Земята и да се оставим на нейното притегляне. И понеже корабът не беше проектиран да издържи в плътната атмосфера на Земята, разпадна се по пътя надолу. Аз и част от екипажа се приводнихме насред океана в спасителна капсула. Дрейфувахме дълго и останалите, тъй като не притежаваха моите, ъъъ, особени качества, умряха. Спасиха ме хората от един морски комплекс. Живях там, докато „Господарят Панглот“ нападна комплекса, и бях пленен. Това е, после се появихте вие.

Джан знаеше, че той не каза всичко. Сирай твърдеше, че точно Майлоу е убедил хората от морския комплекс да се преместят по-близо до брега. Но защо? Имал си е нещо наум.

Военачалникът напрегнато се вглеждаше в Майлоу. Накрая каза:

— И през времето, прекарано в „Господаря Панглот“, ти си открил нещо, което било много ценно за мен. Признавам, любопитен съм да чуя какво е това нещо.

Майлоу му се усмихна. Джан познаваше тази усмивка. Същата, от която настръхваше.

— Преди да ти кажа — отговори Майлоу, — бих искал да чуя твоите приключения през годините.

Хорадо отегчено разпери ръце.

— Хейз, в сравнение с твоя живот моят беше безкрайно скучен в годините след Генетичните войни. Наложих властта си в „Ароматния бриз“. Трябва да призная — срещнах някои трудности и, за съжаление, доста кръв се проля, но след това бях в безопасност. Имах безгранична власт в ръцете си и безсмъртието ми не се превърна в проблем. Японците традиционно се прекланят пред властта и аз се възползвах от това, разбира се. Помогнах си, като създадох леко променена версия на „бушидо“. Тя включваше между всичко останало и моята божественост. И поданиците ми очакват от мен да бъда безсмъртен. Това е предимството, Хейз, да живееш в общество, върнало се назад в културата си, пред твоето съжителство с онези технократи в орбиталните станции.

— Имал си късмет — съгласи се Майлоу.

Военачалникът погледна отсечената глава на Принц Каспар и махна към дългата редица копия с набучени на тях глави.

— Чудно, нали, тези „американос“ изглежда също са регресирали. Признавам, трудно ми е да разбера, защо са възприели такъв средновековно-европейски начин на живот. Подобно общество едва ли е имало място в културната памет на Америка. Ти самият си „американо“, би ли ми обяснил загадката?

— Стари филми — снизходително каза Майлоу. — Прав си, това не е естествен културен регрес. Мебелите и другите боклуци са прекопирани от старите филми.

Той подробно обясни на военачалника за сериалите от фантастични „забавления“, които Джан бе гледала.

Военачалникът се смееше.

— Колко типично за „американос“ — съгласи се той.

Пресегна се и прокара пръсти по бузата на мъртвата глава на лейди Джейн.

— Не прави това!

Никой не беше по-изненадан от самата Джан, когато чу собствения си кънтящ вик. Последва неспокойно мълчание, Хорадо бавно обърна глава към нея. Майлоу въздъхна и каза:

— Моля те да простиш на моята приятелка. Много още може да се желае в нейното поведение. А и тя е познавала покойната от лявата ти страна, хм, интимно.

Военачалникът премести погледа си към Майлоу.

— Пленничка от Минерва е била в интимни отношения с една от владетелките на „Господаря Панглот“? — попита той, донякъде учуден. — Как е могло да се случи това?

— Ами това е дълга, но достатъчно интересна история… — започна Майлоу.

Джан усети нов прилив на гняв. Тези си приказваха, сякаш тя изобщо не беше при тях и макар че военачалникът я плашеше и би било по-разумно да се държи предпазливо с него, тя отново не се сдържа:

— Не ви ли стига, че убихте всички тези хора? Трябва ли и да проявявате неуважение към останките им?

Погледът на Хорадо пак се насочи бавно към нея. В дългото мълчание едва се чу шепотът на Майлоу:

— Исусе…

Военачалникът заговори на Джан:

— Момиче, заради твоята наглост бих могъл да заповядам да те отведат оттук в стая, където ще те вържат на дървена рамка. После ще одерат кожата от тялото ти. Всеки инч от кожата ти. Операцията ще бъде направена съвсем фино, ще свалят кожата ти на едно цяло парче. После твоята кървяща плът ще бъде поръсена със сол, пак ще сложат отгоре кожата ти и ще я зашият. След това ще те донесат тук, пред мен, и ако бъда удовлетворен от разкаянието ти, ще се умилостивя и ще те даря с бърза смърт. Само едно пляскане с ръце е достатъчно процедурата да започне…