Краят на империята

— Пращай.

— Да, сър. — Комуникационният оператор натисна едно копче на таблото и „Аойфи“ прати кодирано съобщение на „Джулиет“.

На екрана се възцари хаос.

Викове. Писъци. Похитители, крещящи нечленоразделно. Малко момиче се откъсна от ръцете им и побягна. Застреляха я. Терористите си подвикваха на неразбираем език. Нов изстрел — този път право в камерата. Край на предаването!

— О, божичко мили! — застена Мар, прегърнал Сен през раменете. — Бедните човешки дечица!

— Аха — кимна Стен. — Ужасно, ужасно. И по-лошо ще става. Берхал Уолдман, време е да излитаме. Височина петстотин метра.

„Аойфи“ се стрелна нагоре.

Междувременно екранът оживя, но този път предаването беше от станцията.

Неясни образи… бърз фокус… разрушен космически кораб… мараня зад двигателя „Юкава“, докато преминаваше на максимална мощност…

Изплашен глас на диктора:

— … ужас… о, какъв ужас…

— Пълна тяга, ако обичате. Джеймс, време е да се прибираме у дома.

„Аойфи“ се гмурна в хиперкосмоса, оставяйки след себе си свръхзвуков бумтеж, за да запълни вакуума след разрушителя. Експлозията остана нечута, заглушена от трясъка на „Джулиет“, която се забоде точно в центъра на площадката за приземяване. Нямаше огън, нито разрушения, само един димящ кратер.

— Какъв печален край — подхвърли Стен. — Всички тези дечица, размазани на паважа като желе от ягоди. Или от домати? И какво съвпадение само. Нещастно за тях, въпреки че нищо чудно да бяха станали серийни убийци или адвокати, или нещо от тоя род, ала щастливо за нас. Както мистър Килгър обича да казва, Господ Бог взема с едната ръка, но дава с другата.

Мар и Сен не сваляха ужасени погледи от Стен.

— Стен, знаеш ли, че си един коравосърдечен копелдак — даде израз на чувствата им Хайнис.

— Майка ми често казваше същото — съгласи се с щастлива усмивка Стен.

— Благодаря. — Тя го гледаше със сериозно изражение.

— Ей. Не бива така. Ти ме познаваш. Светецът Стен. Убиецът на добродетелни девици. Спасителят на дракони.

И през цялото това време Стен изглеждаше ужасно доволен от себе си. И изненадан, че се измъкнаха невредими.

Официално инцидентът с кораба „Джулиет“ остана като трагичен случай, още един пример за ширещото се из обществото безумие. Ала разследващите бяха сигурни, че са ги изиграли. Не че от записа, подготвен предварително от Стен, беше останала и следа. Не откриха нищо, освен онази зейнала дупка в площадката и димящото дъно. Но разследващите бяха сигурни, че би трябвало да открият поне микроскопични въглеродни останки от жертвите.

Когато чу за това, Стен неволно изруга. Трябваше да прецени по-внимателно положението, да вземе десетина трупа на животни от някоя месарница и тогава никой нямаше да заподозре каквото и да било.

Три мощни имперски флота се появиха едновременно от хиперпространството в околностите на системата Истрн, с готови за стрелба оръжия.

Шест планети и техните луни кръжаха около тази мъртва звезда.

И нищо.

Нито следа от Стен.

Нито следа от бунтовнически флот.

Съвсем нищичко.

И доколкото можеха да определят най-точните анализи, нямаше данни някога в системата да е пристигал кораб. Беше получила име на звездната карта, без да бъде изследвана. Не че имаше какво да се изследва.

Голямата примамка на Стен беше сработила. Или, по-точно, действаше дори сега. Той, разбира се, никога не бе обмислял да напада Ал-Суфи, нито да се приближава до Първичен свят с малкия си флот.

Заблудата се разпространи чрез двойни агенти на Хохни и други шпиони из Империята.

Стен играеше с Императора на надлъгване.

Този път блъфът му бе успял.

Следващият път, в друга система, можеше да има дори следи от скорошно преминаване на корабите му.

Ала имаше още една полза от това непрестанно надбягване, с цената на огромни ресурси от АМ2. Удар, който щеше да разтърси из основи имперските сили.

15.

Майор субадар Четабахадур отдаде отривисто чест.

— Сър! Явявам се по ваша заповед.

— Седнете, майор субадар — отвърна Пойндекс. — Няма нужда от тези формалности.

Четабахадур седна, ала дребното му тяло остана напрегнато във фотьойла.

— Страхувам се, че имам много лоши новини — поде Пойндекс. — Съжалявам, че аз ще трябва да ви ги съобщя. Но няма смисъл да мълчим и да оставим нещата още повече да се влошат. Та ето за какво става въпрос. Както знаете, Вечният император оценява много високо годините вярна служба на вашите сънародници.

Четабахадур премигна. Много бързо. Всички останали реакции бяха укротени навреме. Фразата „вашите сънародници“ бе оскърбление, заслужаващо прерязване на гърлото. „Годините на вярна служба“ също бе призив за незабавна и жестока реакция. Що се отнася до „оценява високо“ — това вече беше прекалено.

Майор субадарът успя да съхрани любезно изражение, питайки се що за чудо позволява на тази жаба да остане жива.

— Много високо, наистина — повтори натъртено Пойндекс. — За нещастие той самият изпадна в ужасно положение. Парите, както разбирате, не стигат. Необходимо е ново затягане на колана и икономии във всички служби.

— Да, сър — кимна Четабахадур. — Гурките направиха каквото се очаква от тях, сър. Но ако се наложат нови съкращения… сър, бъдете сигурен, че сме готови.

Пойндекс се усмихна съчувствено.

— Колко великодушно. Но няма да е необходимо при сегашните обстоятелства. Виждате ли, беше ми наредено да разпусна вашето подразделение. Както вече казах, ужасно съжалявам. Но в тези времена всички трябва да правим жертви.

— Няма нужда да се извинявате, сър — отвърна Четабахадур без колебание. — Предайте на Императора, че гурките са готови за всякакви заповеди. Но ако е нужно да се разпуснем… и да се завърнем в Непал… какво пък, ще го направим. Без да се оплакваме, сър. Уверете го в това.

Още една усмивка от страна на Пойндекс.

— О, ще го направя. Можете да разчитате на мен.

Майор субадарът се изправи и отдаде чест.

— В такъв случай, сър, ако това е всичко, разрешете да напусна, за да информирам моите войници.

Пойндекс отвърна с вял опит за козируване.

— Да… това е всичко… и много ви благодаря.

— Аз трябва да ви благодаря, сър — рече Четабахадур. Обърна се и напусна помещението.

Пойндекс се облегна назад във фотьойла, доволен, че неприятната задача е свършена. Но беше малко изненадан от лекотата, с която майорът прие новината.

Такава вярност.

Сляпа, невежа вярност.

Пойндекс се засмя. Включи комуникатора и нареди на войниците от Вътрешна сигурност да изпратят заминаващите гурки.

Отвън, малко по-нататък по коридора, Четабахадур едва сдържа внезапно обзелото го желание да подскочи във въздуха и да тракне с токове.

От доста време той и хората му се тревожеха от влошеното душевно равновесие на Императора. Действията му ги караха да изпитват отвращение. Не можеха да разберат как един войник, когото уважаваха — Йън Махони — е станал предател. И при никакви обстоятелства не биха повярвали, че Стен, някога техен командир, а и все още такъв, доколкото им бе известно, би преминал на другата страна, дори срещу чудовището, в което се бе превърнал Императорът.

Всички гурки искаха да напуснат служба. Единственото, което ги сдържаше, бе дадената клетва — и мисълта, че Императорът ще приеме постъпката им за тежко оскърбление.

Щеше да ги избие до крак.

Но, което бе по-лошо, бояха се за роднините си в далечен Непал. Никой от гурките не се съмняваше, че Императорът ще изтрие Непал от лицето на планетата за подобно предателство.

Но сега — о, каква радост само — небесата им се усмихнаха и гурките бяха свободни. Какво благодатно съобщение им бе донесъл този варварин Пойндекс.

Не че Четабахадур му беше простил за грубото поведение. Някой ден, разбира се, щеше да го убие.

Ако пък не сполучи, тогава синът му щеше да убие сина на Пойндекс.