Небесните господари

— Нямате проблеми — каза офицерът. — Но очаквам от вас процент.

— Ама разбира се, господине — каза „вторият глас“. — Знаем какъв е редът, господине.

— Радвам се да го чуя — сухо каза офицерът. — Приключвайте с нея и вървете при групата си. Скоро ще се качваме.

— Слушам, господине.

Накараха я да свали ръкавиците, високите обувки и колана с оръжията, после „вторият глас“ опипа дрехите й, сигурно търсеше скрито оръжие. Тя се сви от допира му, страхуваше се това да не е началото на изнасилване.

Бомбата още беше в нея. Усещаше, че набедрената превръзка я задържа сигурно. Щеше й се да я е загубила някак по време на боя или когато беше в безсъзнание.

Но претърсването свърши бързо, после я избутаха към вратичката на клетката, отворена от един от Небесните войни. Вкараха я вътре и тряснаха вратата.

— Настанете се удобно с твоите приятели, докато още можете. Съвсем скоро ви предстои много интересно пътешествие — каза офицерът и се разсмя.

Джан седна с облекчение между две от жените. Офицерът се отдалечи с двамата войни, единият носеше нейната броня и снаряжението й. Жената отдясно каза:

— Ти си дъщерята на Началничката Мелиса, нали? На онази, която ни докара всичко това.

Джан я погледна. Изглеждаше й смътно позната, но името й не можеше да си спомни. За момент Джан обмисли дали да отрече, че е дъщеря на Мелиса, но се отказа от толкова страхлива постъпка.

— Не само майка ми е отговорна. Мнозинството в Съвета на два пъти я подкрепи.

— Все тая, нейна идея беше да въстанем срещу Небесния господар. Я погледни какво спечелихме — жената отпуснато посочи с ръка димящите руини на града.

Джан въздъхна. Нямаше сили да спори.

— Защо не каза на Небесните войни коя съм?

— Отначало не бях сигурна. Сега знам.

Угасналите очи на жената гледаха Джан със студено презрение. Джан си спомни погледа на Ана, когато я нападаше. Ако идващите Небесни войни не бяха отвлекли вниманието й, Ана сигурно щеше да я убие. Джан усети отчаянието още по-тежко. Не стига, че беше в ръцете на своите врагове, но и сънародниците й я мразеха. Тя огледа клетката. Които бяха чули думите на жената, я гледаха със същото презрение, даже мъжете. Тя затвори очи. Да правят каквото искат.

Не е честно, размишляваше тя горчиво, не е честно да е още жива. Не би трябвало да е. Сигурна беше, че ще умре в последното сражение край болницата. Защитниците бяха прегазени бързо, тя изведнъж се намери сред море от Небесни войни. Пред нея един от тях вдигаше приклада на пушката си, за да я удари. Тя се хвърли напред. След това не помнеше нищо. Вероятно онзи я е ударил с приклада, като е падал. Тялото му и кръвта са я прикрили, сметнали са я за труп в яростта на боя, а после са започнали да търсят пленници. Помисли си какво ли е станало с безпомощните ранени в болницата и после изхвърли представата от главата си, знаеше със сигурност какво се е случило…

Мина към половин час и дъждът спря. Тя отвори очи и погледна нагоре. Небесният господар още не се виждаше в сивата мрачина, но тя усещаше колко ниско виси над тях, даже й се стори, че чува бръмченето на многобройните му двигатели. На площада сега имаше малко Небесни войни и само една товарна рама. Тя се досети, че скоро и те ще се качат. Но не разбираше защо още не са издърпали клетката горе в Небесния господар. Пак погледна към единственото въже, вързано за горния край на клетката. Макар и дебело, изглеждаше износено. Не й харесваше, че ще трябва да издържи тежестта на двадесет и един човека, даже и само през краткото издигане към Небесния господар.

Не след дълго и товарната рама потегли нагоре с останалите Небесни войни и плячката им. Но клетката си стоеше на разрушения от бомбите площад. Това тревожеше Джан. Какво ли им готвеха?

Най-накрая плетената клетка тръгна нагоре, скърцаща от насилието върху нея. Джан и другите трябваше веднага да намерят за какво да се хванат, защото клетката се завъртя лудо на края на въжето, което също скърцаше от напъна. Един от мъжете закрещя в паника. Джан не можеше да го вини за това.

Скоро ги обгърна сивотата на ниските облаци. Джан не виждаше дори седящата до нея жена. Тя се хвана по-здраво за клетката, въртенето ставаше непоносимо. Зави й се свят и тя затвори очите си, но това не помогна. Въпреки страха от очакващото ги в Небесния господар, тя се молеше на Майката богиня изкачването да свърши по-бързо.

Стори й се, че мина твърде много време, докато клетката излезе от облака. Джан отвори очи и погледна нагоре. „Господарят Панглот“ висеше над тях, както винаги вдъхващ страх с размерите си. От него ги отделяха двеста-триста фута. Под търбуха на огромния въздушен кораб въжето на клетката не изглеждаше по-надеждно от памучна нишка. Изведнъж Джан осъзна нещо и от ужас стомахът й едва не изскочи през устата.

Клетката се издигаше заедно с Небесния господар, но не я теглеха към него. Бяха я оставили да се люлее на всички страни, окачена на едно-единствено въже. Погледът към отдалечаващата се повърхност на облачния слой под клетката само усили страха. Бързо летяха нагоре, но не се приближаваха към Небесния господар.

И другите вече забелязваха това.

— Какво става? — проскимтя една от жените. — Защо не ни издърпат?

Клетката се въртеше неспирно и ги стряскаше със скърцането си. Джан не би се учудила, ако се разпаднеше на парчета. Най-несигурен изглеждаше плетеният под, през който се виждаха облаците. Тя реши да се покатери по стената и промуши ръцете и краката си в пролуките. Не беше никак удобно, но се почувства по-спокойна.

— Не ни дърпат изобщо! — изкрещя някой. — Какво са намислили тези копелета?

— Ще срежат въжето! Знаех си аз! — извика друга жена с изтънял от паниката глас.

Някой от мъжете зарида. И Джан си помисли същото. А може би Небесните войни ги бяха оставили долу в клетката, за да умрат от жаждата, глада и студа. Но за какво бяха приказките, че ще я продават като робиня?

Зъбите й тракаха. Колкото по-нависоко се изкачваха, толкова по-студено ставаше, пък и тя, като всички, цялата подгизна от влагата. „Ами добре, каза си, най-после ми се сбъдна желанието. Ще умра…“

Но след няколко минути жената, разпознала Джан, каза:

— Някой от нас трябва да се качи горе и да отвърже въжето. По-добре сами да се убием, а не да го правят тези мъжки чудовища.

Джан веднага възрази. Жената й се ухили издевателски:

— Каква чест за семейството на Мелиса. Нейната дъщеря се тресе от страх.

— Не е вярно! Нищо не разбираш… заради честта на Минерва и на моята майка трябва да се добера жива до Небесния господар.

— Така ли било? — каза жената с недоверчива усмивка. — И защо?

Джан вече съжаляваше за думите си, но нямаше избор, трябваше да продължи.

— Имам задача… да унищожа „Господаря Панглот“.

Говорейки, тя сама разбираше колко абсурдни са думите й. Не се изненада от смеха на жената и на неколцината други, дочули разговора.

— Та значи, ще унищожиш Небесния господар? И как ще направиш тази дреболия, дъще на Мелиса.

— Ами… средството го крия в себе си… Оръжие. Хелън го направи…

Почувства се глупаво. Знаеше, че казва всичко това, само за да живее още малко. Изобщо не си въобразяваше, че може да причини и най-малката вреда на Небесния господар с мъничката запалителна бомба на Хелън. Никога не би могла да си представи. Пък и планът предвиждаше поне няколко жени от Минерва да стигнат до „Господаря Панглот“ с такива бомби.

Жената пак се засмя.

— Оръжие ли? Какво оръжие? Къде е? Сигурно е някоя фиба, скрита в косата ти. Разбира се, ще продупчиш с нея „Панглот“ и ще му излезе целият газ? Ама че глупачка! Ей, момиче, и ти си луда като майка си!

Преди Джан да измисли някакъв отговор, един от мъжете извика:

— Вече не се издигаме!

И Джан се убеди в това. Небесният господар не набираше височина, а се насочваше напред все по-бързо. Скоро силният вятър заблъска клетката и разговорите станаха невъзможни. Джан видя нещо отпред, което я увери, че крехката клетка няма още дълго да се ветрее под небесния гигант. Това беше грамаден, черен буреносен облак. Небесният господар се устреми право към него.