Краят на империята

Императорът обичаше простите неща. Като обикновени минни устройства, каквито лесно се поставяха в люкове и хангари.

Стен едва не пропусна отвора в задната част на кораба. Даде максимално увеличение, докато на екрана се появиха назъбени краища. Удар от метеор. Изглеждаше доста пресен. На не повече от няколко години. Вероятно някой АМ2 отломък се бе сблъскал и взривил в непосредствена близост до обшивката.

Стен се зачуди какво ли може да е причинило повредата. Дали това не беше обяснение за затворените люкове на оръдията? За снижените функции вътре в кораба?

Вероятно късметът все още го следваше. И да върви по дяволите Ото с неговата класификация за трите вида късмет: глупав, сляп и лош. За Стен и първият действаше чудесно.

Той огледа пробойната. Почувства се още по-голям късметлия, когато осъзна, че е достатъчно голяма да бъде негова тайна врата към кораба.

Влизането нямаше да е проблем. Алекс и Ото бяха изработили скафандър, изцяло облицован с Империум X. Така че дори да се срещне с някоя зареяла се частица от АМ2, нямаше да последва космически взрив.

Стен започна да събира нещата, които можеха да му потрябват и да изчислява наум необходимото количество взрив, за да унищожи командния център на Императора.

Щеше да му трябва таймер. Или дистанционно. Но как да ги занесе там? Да ги носи на ръце?

И тогава си припомни раницата, която Алекс също бе дал за облицоване с Империум X. Тогава бързаха и Стен бе изгубил търпение.

— За какво ми е това, по дяволите? — ядоса се той. — Да си я нахлузвам на главата, когато започне стрелбата?

— Ще разбереш, когато наистина ти потрябва, млади момко — бе отвърнал спокойно Алекс. Стен се отказа, изгубил интерес към спора.

А сега, благодарение на Алекс, можеше да отнесе сапьорските инструменти.

Ето ти сляп късмет.

Вторият от списъка на Ото.

Какво пък. Щом е на негова страна.

Той навлезе в тази чужда вселена, игнорирайки страха и насочвайки се чрез навигационната система на скафандъра.

Късметът остана с него, защото достигна белия кораб без инцидент. Отне му по-малко от двайсет минути да се изравни с пробойната и да пъхне вътре раницата.

Но след като се озова на борда, объркването стана негов неизменен спътник. Корабът имаше прекалено старинно и непознато разположение, за да може лесно да се ориентира. Странно усещане, когато става въпрос за друга реалност. За друга вселена. Стен избра един тесен коридор, за който се надяваше, че води към машинното. Понесе се нататък в мрака, движейки се грациозно въпреки обемистата раница на гърба си.

В машинното цареше разруха. Разкъсаните кабели и метални части бяха като свидетелство за щетите, нанесени от сблъсъка с метеора.

Нямаше атмосфера, но корабната гравитация бе включена — усети го, защото стоеше стабилно на крака, без да се налага да прибягва до магнитите подметки. Данните на лицевия дисплей говореха за известна механична активност наоколо. Нямаше сигнали за опасност. Никакви защитни системи не душеха тайно Стен.

Предположи, че метеорният удар — и последващата експлозия на частици от АМ2 — само бяха ранили кораба. И той бе реагирал със свеждане на активността си до минимум. Този минимум вероятно включваше миньорските операции и транспорта на АМ2. Ако това бе командният кораб на Императора.

Вероятно корабът би могъл да извърши автоматичен ремонт, но предпочиташе да насочва енергията си за други, по-важни функции.

С други думи, бе зает с това, което му бяха наредили.

Изведнъж му хрумна, че повредата може по някакъв начин да е свързана с онова, което напоследък, изглежда, не беше наред с Императора.

Какво бе казала Хайнис? Императорът е същият и същевременно не е. Същият, но различен.

Може би метеорът бе объркал някакъв негов план. Стен поклати глава. Безсмислено беше да си блъска главата.

По-добре да го остави за някоя вечер с приятели.

Продължи нататък.

Докато следваше извивките на коридора, продължаваше да се диви на сложното устройство на белия кораб. Сега, когато бе подминал хидравличните прегради, отвъд които бе останала засегнатата зона, атмосферата напълно отговаряше на земната. Свали ръкавиците и шлема и ги закачи на колана. Пое дълбоко дъх и издиша миризмите от скафандъра.

Въздухът беше свеж и имаше лек мирис. На бор? Да, нещо подобно.

Нямаше съмнение, че тук отсяда Императорът. Големият почитател на природата.

Стен продължи по централния коридор. Предполагаше, че е такъв, съдейки по размера и синята линия на пода. В двете посоки започваха други коридори — по-малки, под различни ъгли. И имаше врати. Много врати.

Някои водеха към помещения със сложни прибори. Други бяха складове, натъпкани с екипировка и резервни части. Имаше и ремонтен цех за роботите, сновящи по коридорите.

Стен се дръпна встрани, когато покрай него профуча една машина с щръкнали антени.

Коридорът внезапно завърши с просторно помещение. Огромна хидропонна ферма, изпълнена с екзотични растения, плодове и зеленчуци.

Храни по вкуса на Императора.

Стен продължи да следва синята линия, докато отново се озова в коридора.

После ново помещение, миришеше на антисептик и медицински препарати. Тук имаше ниски, метални вани, пълни с непозната течност. Светлината в помещението бе ярка и… топла. Видя стоманени масички и операционни дрехи. Всичко това пробуди в душата му неясно безпокойство. Продължи нататък.

Стигна центъра за управление на кораба. Беше натъпкан с архаична апаратура, която обаче работеше безупречно.

Вече беше абсолютно сигурен. Това бе командният център на Императора. Неговото тайно убежище. Ако взриви кораба, доставките на АМ2 ще се прекратят.

Постави раницата на пода и извади експлозивите. Беше приклекнал до вентилационна шахта. Място, не по-лошо от всяко друго.

Огледа се с любопитство. Беше изумен от постигнатото от Императора. Но как е успял?

По дяволите! Как въобще е започнал?

Забеляза една врата в дъното на коридора. На нея имаше табелка „Библиотека“. Може би вътре щеше да открие някакъв отговор. Ключ към загадката на Императора.

Приближи вратата и тя се отмести встрани с тихо свистене.

Стен пристъпи вътре.

Докато вратата се плъзгаше зад него, той забеляза с учудване, че няма лавици с фишове, нито с книги. Само няколко маси и кресла.

Дали това наистина е библиотека?

— Шах и мат — обяви Императорът.

39.

— Знаеш си урока — продължи Вечният император. — Никакви движения. Резки или други.

Говореше с безгрижен и уверен тон. Стен обаче не би допуснал грешката да сметне, че е прекалено уверен, затова се стараеше да стои неподвижно.

— Сега… Съблечи скафандъра. Много бавно, моля.

Стен протегна ръце към закопчалките. Миг по-късно скафандърът се свлече в краката му и той остана по корабния комбинезон.

— Ритни го настрани — нареди Императорът. — По-силно, ако обичаш.

Стен изрита скафандъра в ъгъла.

— Иди до дъното на помещението — продължи Императорът.

Стен продължи нататък, докато носът му опря в стената.

— Сега вече можеш да се обърнеш — рече Императорът.

Стен се обърна. Старият му господар се бе подпрял на масата, на лицето му трепкаше доволна усмивка. Пистолетът в ръката му сочеше право в гърдите на Стен.

— Радвам се да те видя — обяви Императорът. — Бях започнал да си мисля, че няма да дойдеш.

Пресегна се със свободната си ръка и взе шишето със скоч от масата. Без да откъсва очи от Стен, Императорът си наля една чаша.

— Съжалявам, че не мога да ти предложа — рече той.

— Но съм сигурен, че ще ми простиш тази проява на негостоприемство. — Той сръбна от чашата.

Стен го разбираше. Ако имаше възможност, щеше да използва всичко като оръжие. Дори парче хартия. Още по-добре чаша.