Краят на империята

Стен се надигна от пилотското кресло и размърда ръце. Мускулите му се бяха свили на възли. Кръвта се раздвижи в жилите му. Той направи няколко упражнения, на които го бяха учили още в „Богомолка“. Сетне премина цялата процедура. Около половин час страховит балет.

Влезе в миниатюрната баня и взе душ. Първо пусна гореща вода, после леденостудена, докато кожата му изтръпна напълно.

Облече чист комбинезон, направи си кафе и отнесе димящата чаша на мостика. Огледа със спокойно изражение информацията на монитора, събирана от външните сензори. Контролният модул мъркаше едва чуто, докато събираше данните от всички сензори. От време на време светваше в червено, когато трябваше да преглътне някой особено голям къс информация.

Стен кимна и отпи от кафето.

Сега вече се чувстваше в отлична форма.

След няколко минути компютърният анализ ще приключи. Ще бъдат разшифровани основните закони на тази вселена. Корабният компютър ще определи параметрите на тази нова реалност.

И тогава Стен и корабът му ще престанат да бъдат само слепи посетители.

Той се облегна назад в креслото, посръбвайки от чашата, докато очите му следяха машинално колонките данни, пресичащи с огромна скорост монитора.

Стен си изравяше местенце в тази нова вселена по единствения начин, който познаваше. И той се наричаше рутина. Стар войнишки трик. Измислен от хора, привикнали да менят мястото за служба. Колкото далече и да си от дома, в каквито и странни места да си попаднал, рутината ще ти помогне да го преодолееш. Дребните неща. Познатите неща. Като да се погрижиш за себе си. Да се измиеш и срешеш. Да се изкъпеш — първо с гореща, после със студена вода. И да пиеш кафе. А после спокойно и хладнокръвно да оцениш ситуацията.

Накрая запретваш ръкави и се захващаш, изпълнен с увереността, че работата трябва да се свърши. По-големи и по-сложни отговорности лежат на плещите на тези над теб. Свърши си работата и гледай, ако е възможно, да не пострадаш.

Стен въздъхна облекчено. Беше напипал центъра на своето равновесие. Дойде време да се засели в това място.

Спомни си за Синд и се усмихна. И за топлите й ръце — когато се прибере у дома. Уютът на тази прегръдка. Да, и острият й ум. Начинът, по който неизменно намираше решение на проблемите.

И Килгър. Неговият стар, верен приятел Алекс Килгър. Човек, на когото винаги можеш да разчиташ. Ако има проблем, с който Синд не може да се справи, Алекс ще го реши.

След тях Стен покани в главата си Ото. Аплодира марша на гурките. Повика Мар и Сен. Хайнис и Сам’л. И всички останали приятели и членове на екипажи.

Скоро въображението му се изпълни с хора. Стана шумно, разменяха се шеги. Потупвания по рамото. Здрависвания и целувки.

Компютърът изписука и замря. Стен погледна към примигващия надпис „готовност“.

Отпи още веднъж от кафето и остави чашата. После изпрати първата команда.

Екранът започна да се изпълва с мрак.

Стен се приведе напред, за да погледне за пръв път тази нова вселена.

Вече не се страхуваше от нея.

Защото не беше сам.

Беше я намерил!

Тайната пролука на Императора!

Размерът на операцията се оказа по-голям — и същевременно по-малък, отколкото си бе представял.

Огромни танкери за АМ2 посещаваха и напускаха останките на една стара, разрушена система. Сред самите останки — разпаднали се планети и луни — сондите му засякоха мощни земекопни машини, събиращи основната субстанция на тази вселена. По-малки совалки, натоварени с руда, сновяха между танкерите. След като бъдат напълнени, танкерите потегляха на дългия път към другата вселена — и обратно.

Мащабна и сложна система — цялата командвана автоматично, — за да бъде осъществен замисълът на един човек. Императорът.

Донякъде беше разочарован от видяното, защото му напомняше на миньорски операции, на каквито бе ставал свидетел по време на пътешествията си. Мисълта, че една подобна операция може да оказва влияние върху съдбата на цяла вселена, му се струваше нереална. Но имаше империи, израснали върху по-малки основи от тези.

Второто, което го изуми, бе възрастта на машините и корабите. Всички функционираха перфектно, сякаш току-що бяха напуснали заводите и корабостроителниците. Ала, съдейки по конструкциите им, изглеждаха като извадени от музей.

Огромни тракащи чудовища със заострени ръбове и множество подвижни части.

Последното, което го изненада — най-много от всичко — бе, че до момента нито една ракета или изстрел не бе даден по него.

Веднага щом засече комплекса, Стен нареди на кораба да премине в стелт-режим. Изключи външните прибори, маскира се на всички честоти, остави сензорите на пасивно приемане и намали вътрешните операции до минимум. После продължи да се „промъква“, тихо и незабелязано. Нито един вражески сензор не биваше да го засече. Нито една аларма не трябваше да бъде задействана.

Когато се увери, че отвън всичко е наред, свали щитовете и премина на активно наблюдение. Все още никаква реакция. Навлезе в района на операцията. Всички оръдия на борда бяха заредени и готови за стрелба. Но колонията продължаваше своята роботизирана дейност, без да му обръща внимание. Това бе много странно. Защо Императорът е оставил съкровищницата си без охрана?

Може би защото е бил сигурен, че не може да бъде открита? В края на краищата тя се намираше в друга вселена. Вселена, за която доскоро всички смятаха, че не съществува. Че не може да съществува.

Стен се мръщеше озадачено, докато на екрана се нижеха останки от луни. Добре. Готов е да приеме това съждение.

Макар че, ако беше на мястото на Императора, щеше да постави навсякъде сигнални инсталации и мини. Сигурно защото така го бяха обучавали в „Богомолка“. Да не се доверява на шанса.

Припомни си мрачния ум на Императора и донякъде се успокои. Императорът обичаше простите неща. Простото по-трудно се обърква.

Умът му превключи една стъпка напред. Опростената система щеше да има и опростен контрол. Което означаваше, че цялата миньорска операция ще се командва от един център. Следваща стъпка… Императорът най-вероятно ще устрои жилищните си помещения в този команден център. Няма да заемат много място. Стен бе сигурен, че Императорът е идвал тук сам. На никого не би поверил подобна тайна.

Много добре. Защото това означаваше, че ако иска да преустанови потока от АМ2 към своята вселена, ще е достатъчно да открие командния център и да го взриви.

И проклети да са императорските очи!

Големият бял кораб заемаше почти целия екран. Беше по-стар от спомените на баща му. Архаичните му линии бяха покрити с космически прах. Сензорите и антените пробуждаха смътни спомени за книжки в ученическите години. Имаше и други прибори, чието предназначение оставаше загадка за него.

Но не можеха да бъдат сбъркани оръдейните инсталации. Архаични или не, лесно ги разпозна. Вечният император не бе останал напълно обезоръжен.

Странното беше, че люковете на оръдията са спуснати.

Стен не сваляше ръка от таблото, готов да изстреля ракети „Гоблин“ към белия кораб. При най-малкия знак за опасност щеше да го прати в ада на тази вселена — ако имаше такъв.

Това ли е мястото? Това ли е командният център? Засичаше вътре наличие на атмосфера. На постоянна дейност. Последното скривалище на Императора?

Изпрати сонда. Корабът беше жив, но се управляваше от дремещ изкуствен разум и липсваха признаци на живот.

Стен въздъхна, съжалил за хиляден път, че не можеше да дойде тук с „Виктори“ и целия екипаж. С техните умения и сложните системи на „Виктори“ щеше да успее да анализира белия кораб атом по атом.

Той мислеше, че това е търсената цел, но не беше сигурен.

Трябваше да се качи на борда, за да провери.

Огледа белия кораб, търсейки люк. Отказа се от идеята да се скачи с него или да използва главния вход.