Без дом

Тогава тя скочи от стола си и изтича към вратата. Едва успях да подам арфата на Матиа. Лиза увисна на шията ми. Поканиха ни в къщата, после леля Катерина ме целуна и сложи два прибора на масата.

Но аз я помолих да сложи още един прибор.

— Ако обичате — казах аз. — С нас има една малка другарка.

Извадих от раницата куклата и я сложих седнала на стола до Лиза. Никога не забравих погледа, който ми хвърли Лиза — още е пред очите ми!

Тридесет и втора глава

Барберен

Ако не бързах да отида в Париж, щях да остана дълго, много дълго при Лиза. Имахме да си кажем толкова много неща, а успяхме да си кажем толкова малко с езика, на който разговаряхме!

Лиза имаше да ми разкаже как се беше настанила в Дрьози, колко много я обикнали нейният вуйчо и леля й, които имали пет деца, но не им останало нито едно — много обикновено нещастие за семействата в Ниевр, където жените изоставят собствените си деца, за да отидат дойки в Париж, — как я гледали като своя родна дъщеря, как прекарва у тях, с какво се занимава, какви са игрите и удоволствията й: ловяла риба, разхождала се с лодка, тичала в гъстата гора и така запълвала почти цялото си време, тъй като не можела да ходи на училище.

Аз пък трябваше да я питам има ли известия от баща си и да й разкажа всичко, което ми се беше случило след нашата раздяла, как едва не загинах в рудника, където работеше Алекси, и как, като се отбих при жената, която ме беше откърмила, научих, че моето семейство ме търси и че това ми е попречило да отида при Етиенет, както бях намислил.

Разбира се, моето семейство заемаше най-голямата част от разказа ми, моето богато семейство, и аз повторих на Лиза това, което бях казал вече на Матиа, като наблягах най-много на своите надежди за богатството, които, като се осъществят, ще направят всички щастливи — баща й, братята й, нея, най-много нея. Лиза, която не беше придобила ранния опит на Матиа и за свое щастие не беше минала през школата на учениците на Гарофоли, беше напълно готова да допусне, че тези, които са богати, са напълно щастливи на тоя свят и че богатството е разковничето, което дава веднага, както във вълшебните приказки, всичко, каквото пожелаеш. Нали защото беше беден, баща й отиде в затвора, а семейството й бе разпръснато! Дали аз ще бъда богат, или тя — все едно. Нямаше никакво значение, последиците щяха да бъдат същите — щяхме да бъдем щастливи, а това беше едничката й грижа — да бъдем всички заедно и щастливи.

Но ние не прекарвахме времето си само в разговори край шлюза, където водата с бучене се спускаше в затворите, а и тримата, Лиза, Матиа и аз, или поточно и петимата, се разхождахме, тъй като господин Капи и госпожица куклата вземаха участие във всичките ни разходки.

През пътуванията си из Франция — няколко години с Виталис и последните няколко месеца с Матиа, обиколих много местности, но не срещнах нито една така интересна като тази, където се намирахме сега: грамадни гори, хубави ливади, канари, хълмове, пещери, пенливи водопади, тихи езера, а сред тясната долина, оградена със стръмни ридове, лъкатушеше каналът. Величествена гледка! Носеше се само ромонът на водите, песента на птиците и жалбата на вятъра в грамадните дървета. Наистина преди няколко години намирах, че долината на Ниевр е прекрасна. Не бих искал да вярвате безусловно на всичките ми думи. Искам да кажа, че навсякъде, където съм се разхождал с Лиза, където сме играли заедно, местността е била за мене по-красива и по-прелестна от други, по-живописни може би. Видях този край с Лиза и пазя за него радостен спомен. Вечер сядахме пред къщата, когато не беше много влажно, или край огнището, паднеше ли гъста мъгла, и за най-голямо удоволствие на Лиза й свирех на арфа. Матиа също свиреше на цигулка или корнет, но Лиза предпочиташе арфата и аз се гордеех много с това. Когато наближеше време да си лягаме и трябваше да се разделим, Лиза ме молеше да й изпея своята неаполитанска песен и аз изпълнявах молбата й.

Въпреки всичко трябваше да се разделя с Лиза и с хубавата местност и да тръгна отново на път. Но не бях много тъжен. Толкова често лелеях своите мечти за богатство, че бях започнал да вярвам не че някой ден ще стана богат, а че вече съм богат и че стига да пожелая нещо, ще мога да го осъществя в близко, много близко бъдеще, почти веднага.

Последните ми думи към Лиза — не казани, разбира се, а изразени думи — ще изяснят по-добре и от най-дълги обяснения колко искрен бях в своето заблуждение.

— Ще дойда да те взема с кола с четири коня — казах й аз.

И тя така ми повярва, че махна с ръка, сякаш шибаше коне. Навярно виждаше колата, както и аз я виждах.

Но преди да изминем с кола пътя от Париж до Дрьози, трябваше да отидем пеш от Дрьози до Париж и ако не беше Матиа, единствената ми грижа щеше да бъде да изминавам колкото се може повече път, като се задоволявам само с най-необходимото за всекидневната храна. За какво ли да продължаваме да работим! Нямахме да купуваме нито крава, нито кукла и ни стигаше да имаме всеки ден хляб — на родителите ми нямаше да им трябват моите пари. Но Матиа не се трогваше от доводите, които му давах, за да оправдая мнението си.

— Да спечелим колкото можем повече — казваше ми той и ме принуждаваше да взема арфата. — Кой знае дали ще намерим веднага Барберен?

— Ако не го намерим по обед, ще го намерим в два часа. Улица „Муфтар“ не е толкова дълга.

— Ами ако не живее вече на улица „Муфтар“?

— Ще отидем, където живее.

— Ами ако се е върнал в Шаванон? Ще трябва да му пишем, да чакаме отговор. А през това време с какво ще живеем, ако джобовете ни са празни? Наистина човек би си помислил, че не познаваш никак Париж. Забрави ли каменоломната в Жантии?

— Не.

— Е добре, и аз още не съм забравил стената на черквата „Сен Медар“, на която се бях опрял, за да не падна, когато умирах от глад. Не искам да гладувам в Париж.

— Ще вечеряме по-добре, когато намерим родителите ми.

— Когато съм обядвал добре, мога и да не вечерям. Но когато не съм нито обядвал, нито вечерял, не се чувствувам добре и никак не ми е приятно. Тъй че да работим, сякаш ще трябва да купуваме крава за родителите ти.

Съветът беше напълно разумен. Но, да си призная, не пеех вече, както пеех, когато трябваше да спечелим пари за кравата на мама Барберен или за куклата на Лиза.

— Много ленив ще станеш, когато забогатееш! — казваше Матиа.

От Корбей тръгнахме по същия път, по който вървяхме преди шест месеца, когато напуснахме Париж, за да отидем в Шаванон, и преди да стигнем Вилжуиф, влязохме в чифлика, където нашата трупа даде първия си концерт на сватбата. Младоженците ни познаха и ни накараха да им посвирим, та пак да поиграят. Дадоха ни да вечеряме и ни оставиха да преспим.

Но денят на завръщането ни никак не приличаше на деня на заминаването — времето беше облачно и студено, нямаше слънце на небето, нямаше цветя, нямаше зеленина край пътя. Лятното слънце си беше отишло и падаха първите есенни мъгли. И сега от високите стени над главите ни не капеха вече цветчета шибой, а сухи листа, отронени от пожълтелите дървета. Но какво значение имаше мрачното време! Ние изпитвахме вътрешна радост, която нямаше нужда от външен подтик. Като казвам ние, не се изразявам точно: радост изпитвах аз, само аз. Мисълта, че ще ме целуне майка, която ще бъде моя родна майка, и баща, който ще ме нарече свой син, ме хвърляше в огън, А Матиа, колкото наближавахме Париж, той ставаше все по-тъжен и по-тъжен и често вървеше с часове, без да продума. Никога не ми казваше причината за своята тъга, а аз, като си мислех, че тя се дължи само на неговия страх от раздялата, не исках да му повтарям това, което му бях обяснявал няколко пъти, с други думи, че на моите родители и през ум нямаше да им мине да ни разделят. Едва когато се спряхме да похапнем, преди да стигнем укрепленията на града, той ми каза, както ядеше, седнал на един камък, какво го тревожи толкова много.