Без дом

Чувал съм да казват, че е любопитен научен въпрос да се разбере дали маймуните се смеят. Мисля, че тези, които са си задавали този въпрос, са кабинетни учени, които никога не са се потрудили да изучават маймуните. Аз, който живях дълго време в тясна дружба с Добродушко, мога да твърдя, че той се смееше и често дори така, че ме обиждаше. Разбира се, смехът му не приличаше напълно на човешки смях. Но когато нещо го развеселяваше, ъглите на устните му се дръпваха назад, клепачите му се сбръчкваха, челюстите му се движеха бързо, а черните му очи сякаш пускаха искри като разду ха ни въгленчета.

Впрочем скоро имах възможността да наблюдавам в него отличителните белези на смеха при доста обидни за честолюбието ми обстоятелства.

— Сега, след като се облече — ми каза Виталис, когато си сложих шапката, — ще се заловим за работа, за да можем да дадем утре, пазарен ден, голямо представление, в което ти ще дебютираш.

Попитах какво значи „ще дебютираш“ и Виталис ми обясни, че ще играя за пръв път пред публика.

— Утре ще дадем първото си представление — каза той — и ти ще участвуваш в него. Тъй че ще трябва да репетираме ролята, която съм ти определил.

Учуденият ми поглед ме издаде, че не го разбирам.

— Роля е това, което ти ще правиш в представлението. Не те взех със себе си само за да ти доставя удоволствието да се разхождаш. Не съм достатъчно богат за това. Взех те, за да работиш. А твоята работа ще се състои да играеш в представления с моите кучета и Добродушко.

— Но аз не зная да играя в представления — извиках уплашен.

— Тъкмо затова трябва да те науча. Знаеш много добре, че не от само себе си Капи ходи така изискано на двете си задни лапи и не за свое удоволствие Долче скача на въже. Капи се научи да се изправя на лапите си и Долче се научи да скача на въже. Дори те трябваше да работят много и продължително, за да придобият тия дарби и много други, които ги правят изкусни актьори. Тъй че и ти трябва да работиш, за да научиш различните роли, които ще играеш с тях. И тъй, да се заловим за работа.

По онова време аз имах съвсем проста представа за работата. Смятах, че да работиш, значи да копаеш, да сечеш дърва, да дялаш камъни, и не можех да си представя нещо друго.

— Пиесата, която ще представим — продължи Виталис, — се нарича „Слугата на господин Добродушко“ или „По-глупавият от двамата не е онзи, който предполагате“. Ето съдържанието: господин Добродушко е имал досега слуга, от когото е много доволен. Това е Капи. Но Капи е остарял и господин Добродушко иска нов слуга. Капи се наема да му намери. Само че негов заместник няма да бъде куче, а момче, селянче, което се казва Реми.

— Като мене ли?

— Не като тебе, а ти самият. Ти идваш от село, за да постъпиш слуга при Добродушко.

— Маймуните нямат слуги.

— В комедиите имат. И тъй, ти идваш и господин Добродушко намира, че изглеждаш глупав.

— Но това не е приятно.

— Не ти ли е все едно, щом е само за смях? Впрочем представи си, че наистина отиваш при някой господин да постъпиш слуга и ти поръчват например да сложиш масата. Ето една маса, която ще ни послужи на представлението. Ела и нареди приборите.

На масата имаше чинии, чаша, нож, вилица и бяла салфетка.

Как ли трябваше да се нареди всичко това?

Както си задавах тоя въпрос и стоях с протегнати ръце, наведен напред, с отворена уста, без да зная отде да започна, господарят ми плесна с ръце и се разсмя.

— Браво — извика той, — браво! Отлично. Ти играеш прекрасно с лицето си. Момчето, което имах преди тебе, заставаше хитро и цялата му външност казваше ясно: „Сега ще видите как умело се преструвам на глупак“. А ти си напълно естествен, твоята непринуденост е удивителна.

— Не зная какво трябва да правя.

— Тъкмо затова си превъзходен. Утре или след няколко дена ще знаеш чудесно какво трябва да правиш. Тогава ще трябва да си припомниш смущението, което изпитваш сега, и да предадеш онова, което вече не чувствуваш. А успееш ли да предадеш сегашното си изражение на лицето и същата поза, предричам ти най-голям успех. Какво представляваш ти в комедията? Млад селянин, който не е виждал нищо и не знае нищо. Той отива при една маймуна и се оказва, че е по-глупав и по-несръчен от нея. Затова е и подзаглавието: „По-глупавият от двамата не е онзи, който предполагате“. По-глупав от Добродушко — ето твоята роля. За да я изиграеш съвършено, трябва да останеш такъв, какъвто си сега. Но понеже това е невъзможно, трябва да си припомниш какъв си бил и да се помъчиш чрез изкуство да станеш това, което не си от само себе си.

„Слугата на господин Добродушко“ не беше голяма комедия и представянето й не траеше повече от двадесет минути. Но нашата репетиция продължи около три часа, тъй като Виталис ни караше да повтаряме по два, по три, по десет пъти едно и също нещо — и мене, и кучетата.

Те наистина бяха позабравили някои места от ролите си и трябваше да ги учи отново.

Много бях изненадан от търпението и добротата на нашия господар. Не така се отнасяха с животните в моето село, където ругатните и тоягите бяха единствените възпитателни средства, които се прилагаха към тях.

А докато трая тая дълга репетиция, той не се разсърди нито веднъж, нито веднъж не изруга.

— Хайде да започнем отначало — казваше той строго, когато онова, което искаше, не биваше добре изпълнено. — Лошо, Капи! Не внимавате, Добродушко! Ще ви смъмря!

И това беше всичко. Но все пак достатъчно.

— Е? — попита ме той, когато репетицията свърши. — Мислиш ли, че ще свикнеш да играеш в представления?

— Не зная.

— Дотяга ли ти?

— Не, забавно ми е.

— Тогава всичко е наред. Ти си умно момче и нещо, което е може би още по-ценно — внимателен си. С внимание и послушание всичко се постига. Виж моите кучета и ги сравни с Добродушко. Добродушко е може би по-умен и по-подвижен, но не е послушен. Научава лесно всичко, което му покажеш, но веднага го забравя. А и никога не прави с удоволствие това, което му поискаш. Лесно се бунтува и винаги противоречи. Такава му е природата и затова не му се сърдя: маймуната няма като кучето съзнание за дълг и затуй стои много по-долу от него. Разбираш ли?

— Струва ми се.

— Тъй че бъди внимателен, момчето ми. Бъди послушен. Изпълнявай най-добросъвестно своите задължения. Там е успехът в живота!

Както разговаряхме така, аз се осмелих да му кажа, че в днешната репетиция най-силно впечатление ми е направило безкрайното търпение, което той прояви не само към Добродушко и кучетата, но и към мене.

Тогава той кротко се усмихна.

— Вижда се — каза ми той, — че досега си живял само със селяни, които са жестоки към животните и мислят, че човек трябва да се отнася винаги зле към тях.

— Мама Барберен беше много внимателна към нашата Червенушка — казах аз.

— И е имала право — продължи той. — От твоите думи виждам, че мама Барберен е добра жена. Знаела е онова, което селяните много често не знаят — че с грубост малко нещо се постига, докато много, да не кажа всичко, се постига с благост. Аз не съм се сърдил никога на моите животни и само тъй направих от тях това, което са сега. Ако ги бях бил, щяха да станат страхливи, а страхът сковава ума. Пък ако бях се ядосвал с тях, нямаше и аз самият да бъда това, което съм, и нямаше да придобия това несломимо търпение, с което спечелих доверието ти. Защото, който учи другите, учи сам себе си. Моите кучета са ми дали толкова уроци, колкото и аз на тях. Аз развих техния ум, те възпитаха моя характер.

Думите му ми се сториха толкова странни, че започнах да се смея.

— Много чудно ти се вижда, че куче може да учи човек, нали? И все пак това е напълно вярно. Размисли малко. Приемаш ли, че господарят може да повлияе на кучето си?

— О, разбира се!

— Тогава ще разбереш, че господарят е длъжен да бди над себе си, когато започне да обучава едно куче. Представи си за миг, че когато уча Капи, започна да се сърдя и гневя. Какво ще направи Капи? Ще свикне да се сърди и гневи, с други думи, ще прави, каквото правя аз, и ще се развали. Кучето е почти винаги огледало на господаря си, приличат си като две капки вода. Покажи ми кучето си, ще ти кажа какъв си ти. Кучето на разбойника е нехранимайко, на крадеца — крадец; глупавият селянин има грубо куче, възпитаният и любезен господар има мило куче.