Рекетьорът

Сърцето на Нати биело до пръсване, толкова силно, че той се притеснявал да не се разтресе целият килер. Постарал се да се успокои. На излизане съдията забелязал открехнатата врата на килера и я затворил плътно.

Към седем вечерта си запалил още една пура, налял си чаша вино и седнал на люлеещия се стол на верандата да се полюбува на залязващото зад планините слънце. Когато се мръкнало, той включил генератора. Помотал се из вилата докъм десет, изключил го и си легнал. Щом вилата притихнала, Джийн почукал на вратата. Кой е, попитал сърдито Рей отвътре. Джийн обяснил, че търси кучето си. Рей отворил вратата и двамата разговаряли през мрежата. Джийн казал, че има къща на няколко километра, от другата страна на езерото, и че скъпото му куче Янк е изчезнало. Рей не се държал никак приятелски и казал, че не е виждал никакви кучета в околността. Джийн му благодарил и си тръгнал. Когато Нати чул думкането по вратата и разговора горе, се измъкнал тихичко от килера и излязъл през вратата на сутерена. Не могъл да заключи секретната брава. Съдията определено щял да се чуди как така вратата е останала отключена. Дотогава обаче те щели да са изчезнали в гората. Съдията нямало да открие никакви признаци за влизане с взлом, нито липсващи вещи и накрая щял да забрави за случилото се.

Естествено, братята били изумени от разкритието си и започнали да кроят планове да ограбят сейфа. Щяло да се наложи да се сблъскат лице в лице със съдията и вероятно да прибягнат до насилие, но били решени да го направят. През следващите два уикенда съдията останал в Роуаноук. Следващата седмица също.

Докато наблюдавали вилата и съдията, Джийн и Нати възобновили и производството на метамфетамини, понеже останали без пари. Преди да успеят да откраднат златото обаче, ги спипали агентите от Агенцията за борба срещу наркотиците. Джийн бил убит, а Нати влязъл в затвора.

Чакал пет години, преди да пребие съдия Фосет, да изтезава Наоми Клеъри, да ограби сейфа и да убие и двамата.

— И кой точно е Нати? — пита Уестлейк.

Всичките шестима мъже са вперили поглед в мен.

— Казва се Нейтън Едуард Кули и ще го откриете в градския арест на Монтего Бей в Ямайка. Не бързайте, той няма къде да отиде.

— Дали не е известен също и като Натаниъл Коули, твоя приятел с фалшивия паспорт?

— Точно за него говорим. Очакват го двайсет години в ямайски затвор, така че това ви улеснява. Предчувствам, че Нати с радост ще се признае за виновен срещу доживотна присъда в американски затвор, без право на освобождаване под гаранция, разбира се, само и само да се махне от Ямайка. Предложете му сделка и няма да ви се наложи да си създавате главоболия със съдебен процес.

Настава продължително мълчание. Всички си поемат дъх. Накрая Вик пита:

— Има ли нещо, което не си предвидил?

— Разбира се. Но предпочитам да не го споделям с вас.

43

Уменията ми на разказвач ги пленяват и в продължение на цял час ме засипват с въпроси. Аз се старая да им отговарям и когато започвам да се повтарям, се дразня. Дайте на няколко адвокати изобилни подробности около тайна, заради която са си изгубили съня, и те ще ви задават едни и същи въпроси по пет различни начина. Мнението ми за Виктор Уестлейк се подобрява малко, когато той отсича:

— Това е. Срещата приключи. Отивам в бара.

Предлагам му да пийнем само двамата. Отиваме на същата маса до басейна. Поръчваме си бири и ги надигаме жадно.

— Още нещо? — пита той.

— Всъщност, да, има още нещо. Нещо почти толкова голямо, колкото убийството на федерален съдия.

— Не е ли достатъчно за днес?

— Така е, но имам и един прощален изстрел.

— Слушам.

Отпивам още една глътка и се наслаждавам на вкуса.

— Ако правилно съм подредил събитията, съдия Фосет е приемал и укривал чисто злато по време на процеса за добив на уран. Ищецът бил „Албърта Майнс“, консорциум от компании с интереси по цял свят. Мажоритарният партньор обаче е канадска компания със седалище в Калгари, която е собственик на пет от най-големите златни мини в Северна Америка. Залежите на уран само във Вирджиния са оценени на двайсет милиарда долара, но всъщност никой не знае със сигурност. Ако корумпиран федерален съдия поиска няколко златни кюлчета срещу двайсет милиарда долара, защо не? Компанията дава на Фосет искания подкуп, а той им осигурява всичко, което пожелаят.

— Колко е златото? — тихо пита Уестлейк, сякаш не иска собственият му скрит микрофон да чуе.

— Никога няма да разберем, но подозирам, че съдия Фосет е получил около десет милиона долара в чисто злато. Превърнал е част от него в пари в брой на разни места. Имате информатор в Ню Йорк, но никога няма да узнаем дали златото не се е появявало и на други места на черния пазар. Нито пък колко пари е имало в сейфа, когато Нейтън най-сетне се е докопал до него.

— Нейтън може да ни каже.

— Разбира се, но не разчитайте. Така или иначе, общата сума няма значение. Става дума за много пари, тоест за много злато, а за да може то да стигне от „Албърта Майнс“ до кабинета на почитаемия Реймънд Фосет, някой би трябвало да го пренесе. Някой, който е уредил сделката и е правел доставките.

— Някой от адвокатите?

— Вероятно. Сигурен съм, че „Албърта“ са имали поне десетина.

— Някакви идеи?

— Никакви. Но съм убеден, че е извършено огромно престъпление със сериозни последици. Върховният съд може да разгледа този случай през октомври и като имам предвид бизнес ориентацията на мнозинството, твърде вероятно е подаръкът, направен от Фосет на урановите мини, да не бъде отнет. А ще е жалко, нали, Вик? Корумпирано съдийско решение да се превърне в закон. Огромна минна компания заобикаля установена със закон забрана чрез подкуп и получава картбланш да съсипе околната среда в Южна Вирджиния.

— Ти пък какво си се загрижил? Нали няма да се връщаш там?

— Моето отношение няма значение, но ФБР би трябвало да е разтревожено. Ако започнете разследване, делото ще бъде сериозно компрометирано.

— Значи, сега учиш ФБР как да си върши работата.

— Ни най-малко. Но не очаквай да си мълча. Чувал ли си за разследващия журналист Карсън Бел?

Раменете му увисват и той отмества поглед.

— Не съм.

— От „Ню Йорк Таймс“. Той отразяваше процеса за урана, както и обжалванията. От мен ще излезе страхотен анонимен източник.

— Не го прави, Макс.

— Не можеш да ме спреш. Ако вие не разследвате, сигурен съм, че господин Бел с радост ще го направи. На първа страница. Скандал, прикрит от ФБР.

— Не го прави. Моля те. Дай ни малко време.

— Имате трийсет дни. Ако не чуя, че започва разследване, ще поканя господин Бел за една седмица на моя малък остров. — Пресушавам бирата си, стоварвам чашата върху масата и се изправям. — Благодаря за питието.

— Просто си отмъщаваш, нали, Макс? Един последен изстрел по правителството.

— Кой казва, че ще ми е последният? — подхвърлям през рамо.

Излизам от хотела и поемам пеша по дългата алея. В края й се появява Ванеса с фолксвагена и двамата отпрашваме. Десет минути по-късно паркираме пред частен терминал, грабваме лекия си багаж и се срещаме с екипажа на „Маритайм Авиейшън“ във фоайето. Проверяват ни паспортите и поемаме с бърза крачка към същия Лиърджет 35, който ме е докарал в Антигуа преди една седмица.

— Да се махаме от тук — казвам на капитана, докато се качваме на борда.

Два часа и половина по-късно се приземяваме на международното летище в Маями точно когато слънцето потъва зад хоризонта. Самолетът се отправя към входа, за да влезем отново в страната, после чакаме половин час за такси. В главния терминал Ванеса си купува еднопосочен билет за Ричмънд през Атланта. Прегръщаме се и се целуваме за довиждане. Пожелавам й късмет и тя прави същото. Наемам кола и си намирам мотел.

В девет часа на следващата сутрин чакам пред „Палмето Тръст“, когато банката отваря. Чантата ми е с колелца и аз я вкарвам в трезора. За броени минути изваждам пачките и три кутии от пури „Лаво“, в които има осемдесет и едно кюлчета злато. На излизане не споменавам на служителката, че повече няма да идвам. Наемът за сейфа ще изтече след година и банката просто ще смени ключовете и ще го даде на друг.