Версия Пеликан

Джудит Уилсън не била в апартамента си, но съквартирантката й смятала, че ще се върне към един.

Зачертаха имената на Мейлър, Кас и Райнхарт. Уточниха плановете си шепнешком и пак се разделиха. Грей тръгна да търси Едуард Лини, който според списъка бе стажувал две лета в „Уайт и Блазевич“. Номерът му го нямаше в указателя, но живееше на Уесли Хайтс, на север от университетското градче.

В единайсет без четвърт Дарби отново започна да се мотае пред дъската за обявления с надежда пак да се случи чудо. Ейкърс беше мъж и с него щеше да подходи другояче. Надяваше се, че е там, където трябваше да бъде — в 201 на лекция по наказателен процес. Тръгна към аудиторията и поизчака малко, докато вратата се отвори и в коридора нахлуха петдесетина студенти. От нея репортерка не ставаше. Не можеше толкова лесно да заговаря непознати и да ги отрупва с въпроси. Беше й неловко и неудобно. Но сега се приближи към един стеснителен на вид младеж с тъжни очи и дебели стъкла на очилата и попита:

— Извинете, случайно да познавате Майкъл Ейкърс? Мисля, че е от този поток.

Момчето се усмихна. Приятно му стана, че го забелязват. Показа група младежи, запътили се към изхода.

— Ето го, със сивия пуловер.

— Благодаря. — Заряза го и хукна след тях. Пред сградата групичката се разпръсна и Ейкърс и приятелят му продължиха сами по тротоара.

— Мистър Ейкърс — извика тя зад него.

И двамата спряха и се обърнаха, а когато тя приближи стеснително, се усмихнаха насреща й.

— Вие ли сте Майкъл Ейкърс? — попита.

— Да, аз съм. А вие коя сте?

— Казвам се Сара Джейкъбс и пиша нещо за „Вашингтон Поуст“. Може ли да поговорим насаме?

— Разбира се.

Приятелят разбра намека и си тръгна.

— За какво? — попита Ейкърс.

— Стажували ли сте в „Уайт и Блазевич“ миналото лято?

— Да. — Ейкърс беше дружелюбен и се забавляваше с въпросите й.

— В кой отдел?

— Недвижими имоти. Голяма досада, но колкото да се изкарат някакви пари… Защо ви интересува?

Тя му подаде снимката.

— Познавате ли този човек? Работи в „Уайт и Блазевич“.

Ейкърс искаше да го познае. Щеше му се да й услужи и да си поприказва с нея, но лицето не му говореше нищо.

— Малко подозрителна снимка, а? — каза той.

— И аз така мисля. Познавате ли го?

— Не. Никога не съм го виждал. Това е ужасно голяма фирма. Съдружниците носят табелки с имената при срещите си. Представяте ли си? Тия, които притежават фирмата, не се познават помежду си. Трябва да са стотина собственици.

По-точно осемдесет и един.

— Имаше ли някой, който да ви напътства?

— Да, един от съдружниците, казваше се Уолтър Уелч. Голям играч. Никак не ми хареса тая фирма.

— Помните ли някои други стажанти?

— Разбира се. Беше тъпкано със студенти.

— Ако ми потрябват имената им, мога ли пак да се обърна към вас?

— Винаги, по всяко време. Този да не е объркал конците?

— Мисля, че не. Но може би знае нещо.

— Надявам се всичките да ги лишат от адвокатски права. Те са банда разбойници. Отвратително място. Там всичко се подчинява на политиката.

— Благодаря ви — усмихна се тя и си тръгна.

Гледайки я в гръб, той й се възхити и се провикна:

— Винаги може да ми се обадите.

— Благодаря ви.

Репортерката Дарби се запъти към съседната сграда на библиотеката и се качи по стълбите до петия етаж, където в няколко претъпкани стаи се помещаваше редакцията на списанието, издавано от Правния факултет. Беше открила последните броеве в библиотеката и забеляза, че Джоан Ратлиф е помощник-редактор в списанието. Дарби подозираше, че всички университетски правни издания си приличат много. Най-добрите студенти висяха в редакцията, пишеха научни статии и рецензии и гледаха с пренебрежение на останалите. Представляваха едно високомерно затворено общество, прехласващо се по бляскавите си умове. По цял ден се мотаеха в тези стаи. Те бяха вторият им дом.

Тя прекрачи прага и попита още първия човек, когото видя, къде може да открие Джоан Ратлиф. Той й посочи към дъното. Втората врата вдясно. Когато Дарби отвори втората врата, видя задръстена и разхвърляна стая с натрупани покрай стените книги. Две жени работеха съсредоточено.

— Търся Джоан Ратлиф — каза Дарби.

— Аз съм — обади се по-възрастната жена, която трябва да беше около четирийсет.

— Здравейте. Казвам се Сара Джейкъбс и пиша статия за „Вашингтон Поуст“. Може ли да ви задам набързо няколко въпроса?

Жената бавно остави писалката на масата и смръщено погледна към колежката си. Каквото и да вършеха, беше ужасно важно и това че някой ги безпокои, им се стори твърде досадно. Те бяха изтъкнати студентки по право с неотложни задължения.

Дарби искаше да се усмихне презрително и да им каже нещо, с което да ги сложи на място. Тя беше втора във випуска си, по дяволите, така че какво толкова си виреха носовете?

— За какво е статията? — поинтересува се Ратлиф.

— Може ли да поговорим насаме?

Двете жени отново се спогледаха смръщено.

— Много съм заета — каза Ратлиф.

И аз също, помисли си Дарби. Ти сверяваш цитати за някаква безсмислена статия, а аз се опитвам да разоблича човека, който уби двама съдии от Върховния съд.

— Извинявайте — каза Дарби. — Обещавам да не ви отнемам повече от минута.

Излязоха в коридора.

— Съжалявам, че ви обезпокоих, но ми е много спешно.

— И вие сте репортерка в „Поуст“? — Прозвуча по-скоро като предизвикателство, отколкото като въпрос и Дарби беше принудена да продължи да лъже. Каза си, че ще издържи да се преструва и мами още два дни, а после заминава за Карибските острови, пък Грантам сам да се оправя.

— Да. Миналото лято работехте ли в „Уайт и Блазевич“?

— Работих. Защо?

Бързо, снимката. Ратлиф я взе и се взря в нея.

— Познавате ли го?

Тя поклати бавно глава.

— Мисля, че не. Кой е той?

От тази кучка ще стане добра адвокатка. Толкова много въпроси. Ако знаеше кой е, нямаше да стои в това коридорче, да се прави на репортерка и да се мазни на тая надута пуйка.

— Той е юрист в „Уайт и Блазевич“ — каза Дарби колкото се може по-убедително. — Помислих си да не би да го познавате.

— Не. — Подаде й снимката.

Стига толкова приказки.

— Ами благодаря. И пак се извинявам, че ви обезпокоих.

— Моля — каза Ратлиф, докато изчезваше зад вратата.

Тя скочи в новия понтиак, който спря на ъгъла, и после веднага се вля в потока от коли. Достатъчно време си изгуби в Правния факултет на Джорджтаун.

— Ударих на камък — каза Грей. — Лини го нямаше вкъщи.

— Говорих с Ейкърс и Ратлиф, и двамата казаха „не“. Значи петима от седем не познават Гарсия.

— Гладен съм. Не искаш ли да хапнеш нещо?

— Чудесно.

— Възможно ли е от петима стажанти, работили по три месеца в една фирма, нито един да не познае неин служител?

— Не само че е възможно, а е и напълно нормално. Много заобиколен път сме избрали. Щом има четиристотин адвокати, значи стават хиляда души, като се прибавят секретарките, чиновниците, машинописките, куриерите и всякакъв друг обслужващ персонал. Юристите предпочитат да не общуват с останалите служители и да си стоят в своите кантори.

— А различните отдели не са ли свързани, ако щеш, и пространствено?

— Не. Възможно е един адвокат по банково дело на третия етаж със седмици да не срещне свой познат от „Съдебни спорове“ на десетия етаж. Не забравяй, че тия хора са много заети.

— Мислиш ли, че сме сбъркали фирмата?

— Може би фирмата, а може би факултета.

— Първото момче, Мейлър, ми даде две имена на студенти от Джордж Вашингтон, с които са стажували заедно миналото лято. Дай да ги потърсим, след като хапнем. — Той намали и спря зад редица от ниски постройки.

— Къде се намираме? — попита тя.

— На една пресечка от площад Маунт Върнън, в центъра. Редакцията е през шест улици, банката ми през четири. А тази малка закусвалня е само зад ъгъла.