Неоспоримо доказателство

Той подпря патериците си на касата на вратата, за да натисне звънеца. Почти веднага тя се отвори пред една много красива червенокоса жена, облечена с горнище на анцуг. Къщата миришеше на дъбови цепеници и препечен хляб. Той пусна в ход усмивката си на бездомно дете.

— Съжалявам, че ви безпокоя — каза, — но тук ли живее Дизмъс Харди? Аз съм Джеф Елиът от „Кроникъл“ и просто бих искал да му задам няколко въпроса.

— Интересно, че питате затова — каза Харди. — Бе предоставено на следствието едва днес.

— Какво бе предоставено, за убийство ли става въпрос?

Бяха се преместили в трапезарията и Франи бе наляла бира на два пласта — черна и от консерва — „Гинес“ и светла — за съпруга си. Репортерът, който беше просто едно дете с два сакати крака, поиска кафе. Франи, бременна, си наля чаша вода и седна тихо — да приспи Ребека и да слуша.

— Ами, твърде възможно е, че който и да е бил, най-вероятно е умрял наскоро. Може да е било и обикновено удавяне, но трябва да вземем под внимание и факта някой да го е убил и да го е хвърлил в океана.

Репортерът беше поставил диктофона си на масата между тях.

— Но — продължи Харди, — все още не знаем нищо със сигурност. Не вярвам, че медицинската експертиза дори е имала възможност да погледне ръката. Поне не бяха до момента, когато си тръгвах от работа.

— Това нормално ли е?

— Ами ако имахме труп, вече щеше да е направено нещо, сигурен съм. Но все още не разполагаме с нищо от отдел „Изчезнали“, поне досега. Уверен съм, че се търси съдействието и на другите компетентни органи — Харди повдигна рамене. — Следствието работи, това е всичко. Ще се стигне и до версията за убийство.

Франи бе приспала Ребека и отиде в задната част на къщата да сложи спящото дете да си легне. Когато се върна, Дизмъс бе изпил бирата си и тя можеше да познае по погледа му, че умира за сън. В края на краищата, не беше мигвал от два дена.

Говореха за това как Пико Моралес извадил ръката в Аквариума. Франи застана зад Дизмъс, започна да разтрива раменете му и се изкашля:

— Страхувам се, че тази пресконференция ще трябва да приключва. Тук имам един уморен съпруг, който се прави прекалено много на мъж, за да си го признае.

— О, Боже! — Джеф Елиът си погледна часовника, изключи касетофончето. — Съжалявам, нямах намерение да ви задържам. А пък и трябва да напиша и вкарам в компютъра този материал.

— Страхувам се, че новината едва ли става за материал.

— Не знам. Просто имам някакво предчувствие по отношение на това. Ръката все пак е нечия.

Харди кимна.

— Имате ли визитна картичка? Ще ви уведомя, ако открием нещо.

5

„Областен прокурор нарича мистериозната ръка «Убийство»

от Джефри Елиът, репортер на «Кроникъл»

Помощник областен прокурор сподели снощи, че ужасяващата находка от неделя на човешка ръка с пръстен с нефрит е убийство.

Ръката беше открита в корема на огромна бяла акула — същата като в «Челюсти», — доставена жива в аквариума «Стейнхарт» през празниците.

Помощник областният прокурор Дизмъс Харди, който по стечение на обстоятелствата се намирал в аквариума, когато била открита ръката, каза, че областната прокуратура проучва случая. «Някой е убил този мъж и го е хвърлил в океана» — твърди Харди.

До настоящия момент жертвата не е идентифицирана. Харди призна, че се търси съдействието и на другите компетентни органи в околността.

Въпреки, че медицинската експертиза все още не е извършила никакви изследвания върху ръката, Харди изглеждаше уверен, че жертвата скоро ще бъде идентифицирана и ще бъде започнато разследване за евентуално убийство.

Следствието работи — каза Харди. — Ще се стигне и до версията за убийство.“

На петдесет и две години Кристофър Док беше първият афроамериканец избиран някога за областен прокурор на града и областта Сан Франциско. Док смяташе, че работата му основно се състои във възвишената сфера на политиката. Например, опитваше се с всички сили да прокара смъртното наказание. Решаваше дали да се предприемат енергични мерки за съдебното преследване на графитите, на хомосексуалните събирания в предградието „Мишън“; сътрудничеше си с полицейския участък за координиране действията на силите за борба с масовата престъпност. Присъстваше на много обяди, държеше речи както в града, така и из щата върху въпросите, свързани с правораздаването.

Дългогодишен съратник на Док и негов най-добър приятел (до степента, до която беше възможно да имаш такъв) бе Арт Драйсдейл, на когото Лок бе поверил голяма част от ежедневното ръководство на прокуратурата. Арт бе честен и непоколебим, прекалено откровен, за да му бъде политически съперник, добър администратор и дори още по-добър юрист. Последното нещо, за което Док имаше време или с което искаше да се занимава, бе да се разправя с подчинените си.

Но ето че беше тук, във вторник сутринта да чака пристигането на Дизмъс Харди — от четири месеца в прокуратурата. Досието на Харди лежеше до броя от „Кроникъл“, разлистен на бюрото пред него.

На Док статията не му се стори нищо особено, но явно се бе оказала достатъчна, за да предизвика обаждането на някакъв лейтенант от отдел „Убийства“ до самия шеф на полицията, Дан Ригби, който на свой ред я бе сметнал за достатъчно важна, за да обезпокои Док в дома му, преди още да си беше изпил кафето. Петнайсет минути по-късно телефонът отново бе иззвънял, този път беше Джон Страут, шефът на медицинската експертиза, за да го попита каква, по дяволите, е тази история за убийство.

Драйсдейл си беше помислил, че просто ще изтича до долу и ще каже на Харди да си затваря устата, но Док бе обещал на Ригби, че лично ще се заеме с въпроса, така че ето го тук.

Дороти натисна интеркома и миг по-късно Харди влезе. Док си го спомняше. Беше го приветствал в отдела — формалност, която педантично спазваше. Тогава Док се бе почудил как Драйсдейл бе намерил свободно място за бял.

Във всеки случай Харди не беше някой младок. За втори път работеше в прокуратурата. Трябваше да е по-наясно с нещата.

— Не сядай, Харди. Няма да те задържам — Док запрелиства набързо досието му. Без да вдига поглед, каза: — Както виждам, имаш седемнайсет специално назначени предварителни изслушвания.

— Да, сър, горе-долу толкова.

— Точно толкова са, според досието ти. Пропускам ли някое?

— Не съм ги броил.

— Може би не заслужава да си губиш времето с предварителните изслушвания.

Харди стоеше в класическа стойка „свободно“.

— Заради статията е — не беше въпрос.

— Точно така. Заради статията.

— Цитатът е вън от контекста.

— Непрекъснато се случва. Чудя се защо си сметнал за уместно изобщо да обсъждаш въпроса с пресата.

— Аз намерих ръката. Помислих, че репортерът проявява чисто човешки интерес.

— Явно си сбъркал. Изглежда, че си се поизсилил.

— Да, сър, така изглежда.

— Затова инструктирах г-н Драйсдейл да ти препрати повече предварителни изслушвания. За нас е важно прокурорите ни да работят върху делата, които са им възложени, ясно ли е?

— Да, сър.

— И г-н Драйсдейл е този, който има грижа за възлагането им.

— Да, сър.

— Би била добра политика и добра привичка за теб самия, ако предхождаш всякакви коментари, които някога правиш пред репортер, с думите: „Изявлението е неофициално“. Разбра ли?

Харди кимаше и се съгласяваше, докато не го освободиха.

При все, че Харди не го харесваше, Арън Иънс беше свестен, дори многоуважаван адвокат. В отговор на онова, което бе приел като възмутително предложение от страна на Харди, той беше подал иск да се явят пред съдия от Върховния съд, вместо пред общински, още преди самото предварително изслушване, на което трябваше да се реши дали предложението на Харди ще остане в сила. От любезност, Харди се бе съгласил с иска.

Сега се намираха в съдебната зала на съдия Анди Фаулър и Езми Айела стоеше на подсъдимата скамейка до Арън Иънс. Беше облечена в опъната по тялото синя ластична рокля, която започваше сантиметри над зърната на гърдите й и свършваше четири пръста под чатала й. Косата й беше изправена и боядисана в червеникав оттенък, който не се срещаше никъде в природата.