Неоспоримо доказателство

Имаше два бара, на предната и на задната стена, без маси. Сега, в пет и половина, врявата беше оглушителна. По средата на помещението се провеждаше състезание по канадска борба, двайсетина или трийсетина ченгета крещяха и се опитваха да се включат в залагането.

Драйсдейл и Глицки се бяха надвесили над един стар пинг-понг автомат до задния вход. Харди си запробива път през тълпата. Драйсдейл водеше с осем на шест. Нито единият, нито другият погледнаха нагоре.

— Бау! — каза Харди.

Глицки вдигна поглед за миг и това беше достатъчно, за да мине светлата точка покрай него.

— По дяволите!

— Девет на шест — заяви Драйсдейл. — Трябва да внимаваш.

— Продължавай да играеш — изсумтя Глицки.

Харди наблюдаваше как светлинната точка се движи напред-назад. И двамата бяха добри, играеха на майсторско равнище и светлинната точка наистина се движеше. Харди се запъти към бара, като си пробиваше път с лакти, поръча си голяма чаша сок от боровинки с много лед.

Върна се при масата за пинг-понг, Глицки гледаше сърдито като победен. Драйсдейл седеше облегнат назад на стола си, с кръстосани крака и се наслаждаваше на бирата си. Харди приклекна, за да провери крайния резултат: единайсет на шест.

— Дължиш ми петачка — каза му Глицки.

Драйсдейл отпи от бирата си.

— Така и така никога нямаше да ме бие. На твое място не бих му я дал.

— Може ли да поговорим за ръката?

— Каква ръка?

Харди погледна към Драйсдейл.

— Каква ръка ли пита?

Драйсдейл разказа на Ейб, който бе прекарал целия ден да разпитва членовете от семейството на един убит старец. За него ръката не беше най-завладяващата тема за деня.

— Е, кой е? — попита Глицки, когато Драйсдейл свърши.

Драйсдейл повдигна рамене.

— Някакъв мъж — отвърна той. После, към Харди. — За какво има да говорим?

— Ами ако е бил убит?

— Е, и?

— Мислиш, че е бил убит ли? — попита Глицки.

— Мисля, че най-малкото е мъртъв. Как е стигнал дотам, не знам. Съмнявам се, че изобщо ще чуем нещо повече.

— Онзи ден чух една нова песен — пошегува се Глицки.

Харди се обърна към Драйсдейл.

— Реших, че от експертизата може да са открили нещо.

Драйсдейл се намръщи:

— Съмнявам се, че изобщо са я погледнали.

— Звучеше като Гарт Брукс, но може да беше и Мъри Хагард. Повечето от тези кънтри певци ми звучат еднакво.

Харди схруска леда.

— Добре, но ако се окаже убийство, нямам нищо против да се заема със случая.

— Много малко вероятно е да е убийство — отвърна Драйсдейл. — Човекът може да се е удавил, кой знае какво му се е случило.

— Знам. Просто исках да си кажа.

Драйсдейл обмисляше предложението.

— Не си имал още убийство, нали, Диз?

Харди поклати глава.

— Не точно.

— Въпреки, че може да беше и Ранди Травис — продължаваше Глицки. — Понякога, когато пее ниско, звучи точно като Хаг.

Явно Драйсдейл се замисли сериозно за миг. Глицки си тананикаше първите няколко такта от въпросната песен. Накрая Драйсдейл погледна към последния пръст бира, останала в чашата и го ликвидира.

— Звучи справедливо — каза той на Харди. — Ти я откри. Ако е убийство, делото е твое.

Глицки спря да си тананика.

— Настъпва великият момент за Харди — намеси се той, възвръщайки привичния си ентусиазъм.

Харди бръкна в джоба си и пусна няколко монети по петдесет цента в автомата отпред.

— Изиграйте още една игра — обърна се той към Драйсдейл — и този път го остави да спечели.

Харди седеше на индианската рогозка на пода във всекидневната, в предната част на къщата си. Осиновената му дъщеря Ребека лежеше в скута му, малката й ръчичка опипваше копчетата на ризата му. В камината горяха дъбови цепеници. Навън пашкулът от мъгла, който бе обгърнал къщата, постепенно се смрачаваше. Навътре, откъм кухнята, се чуваше как Франи си тананика, докато мие чиниите от вечерята.

Тази стая, както и останалото от къщата, се промени с идването на Франи. Преди Харди живееше най-вече в задните помещения — кухнята, спалнята, кабинета. Къщата му беше в стар викториански стил, с общ коридор към стаите, всекидневна отпред, трапезария, после малко мокро помещение, всички с врати отдясно към дълъг коридор, който свършваше при кухнята.

Докато Харди беше проектирал и построил стаята за Ребека отзад, Франи боядиса и залепи тапети в стаите отпред. Беше освежила всичко в бяло, с леки акценти на пепел от рози. Нещата на Харди на морска тематика, все едно какви, бяха изхвърлени в кабинета му. Сега на полицата над камината, вместо прашния стар бодливец, имаше изящен керван слонове от духано венецианско стъкло. Един окачен в рамка плакат на Да Винчи и една скица на коне украсяваха стената вляво от камината. На дясната Франи бе запълнила вградената библиотека с издания с твърди корици от кабинета на Харди — Барбара Тъчмън, събраните съчинения на Уомбо, повечето на Стайнбек, Маркес, Джек Лондон. Четири нови лампи изпълваха ъглите със светлина.

Харди оглеждаше всичко това — растенията, тъмния блясък на направените от черешово дърво мебели в трапезарията, малкото си момиченце. Изглеждаше му почти невъзможно, че сега всичко е толкова уютно, толкова на място. Франи влезе през трапезарията и застана облегната на касата на вратата. Дългата й червеникава коса проблясваше на светлината на пламъците. Беше облечена в джинси, горнище на анцуг, бели „Рийбок“.

— Бяхте толкова тихи — каза тя.

Харди постави длан върху коремчето на Ребека, усети как тупка сърцето й.

Не мисля, че докато работех като барман, някога съм си бил у дома по това време на вечерта.

— Липсва ли ти?

— Барът ли? — Той поклати глава. — Не. Странно. Мислех си, че съм се пристрастил към него — нали знаеш, глъчката и изпълненията. Сега си седя тук, огънят пращи и това ми стига.

Тя се приближи и седна по турски срещу него. Прокара пръст нагоре по крачето на дъщеря си.

— Не си ли уморен? Спа ли изобщо снощи?

Харди повдигна рамене.

— Както казва г-н Зевън, ще спя, когато умра.

На Франи не й харесваха подобни приказки. Истинският баща на Ребека, Еди Кокрън — съпругът на Франи — беше убит преди близо две години.

Харди го усети. Той постави ръката си върху нейната.

— В интерес на истината, зверски съм уморен.

Точно, когато Франи се изправи, за да дръпне завесите на еркерния прозорец, на вратата се позвъни.

— Нищо не искаме — предупреди я Харди.

— Знам — Франи се запъти към вратата.

Джеф Елиът подушваше новината, още щом я зърнеше и ако една човешка ръка, открита в стомаха на акула не заслужаваше повече от няколко реда на задната страница, той щеше да си изяде журналистическата карта.

Знаеше, че болшинството от повечето големи истории за афери — „Уотъргейт“, Спестовна каса „Линкълн“, „Пит Роуз“ — бяха започнали като мънички капчици в огромното море от информация, което се изливаше във вестниците ежедневно. И онова, което караше тези капчици да се превърнат в струя, а струята да прелее в поток, бяха репортерите, които гледаха на новините като на канава. Появяваха се новини, разбира се, но него го вълнуваше онова, което правеше от новината истинска история. Не можеш да си съчиняваш, но можеш да възпроизведеш интерес, гледна точка, интрига. Точно това правеше добрият репортер. И Джеф знаеше, че дарба не му липсва — шефовете му просто още не я бяха забелязали.

Така че нещата за него не се движеха толкова бързо, колкото се бе надявал. В колежа в Уисконсин той бе редактор на вестника, после три години в акрънския „Клериън“ и накрая големия му пробив в „Сан Франциско Кроникъл“. Но в продължение на седем месеца се бе движил само по инерция и бе удивен, че дори тук, в големия град, толкова малко от онова, което излизаше в полицейските бюлетини, беше дори някак смътно заинтригуващо.

Именно това правеше той — най-мръсната работа — душеше, преглеждаше полицейските бюлетини, търсеше уводната статия, нещо потресаващо, някакъв истински материал. И ето, днес, най-после, ръката.