Версия Пеликан

Имаше и четвърти факс, със снимката на Томас Калахан. Просто за сведение.

Грей вдигна крака на бюрото. Бе станало почти девет и половина, вторник. Залата жужеше и се люлееше, сякаш в нея бяха избухнали добре организирани улични вълнения. През последните двайсет и четири часа бе навъртял осемдесет телефонни разговора и насреща нямаше нищо, освен четири снимки и куп формуляри за финансиране на предизборна кампания. Не можеше да стигне доникъде, а и защо ли трябваше да се напъва? Тя щеше да му каже всичко.

Той прелисти собствения си вестник и видя материала за Гавин Верхик и загадъчния му край. Телефонът иззвъня. Обаждаше се Дарби.

— Видя ли „Вашингтон Поуст“?

— Аз го списвам, нали знаеш?

Тя не беше в настроение за любезни разговори.

— Материала за адвоката от ФБР, убит в Ню Орлиънс, видя ли го?

— Точно го чета. Има ли някаква връзка с тебе?

— Би могло и така да се каже. Слушай внимателно, Грантам. Калахан даде досието на Верхик, който беше най-добрият му приятел. В петък Верхик дойде в Ню Орлиънс за погребението. Говорих с него по телефона в събота и неделя. Искаше да ми помогне, но аз се уплаших. Решихме да се срещнем вчера по обяд. Верхик е бил убит в стаята си около единайсет вечерта в неделя. Запомни ли дотук?

— Да, всичко.

— Верхик не дойде на срещата. Естествено, бил е вече мъртъв. Уплаших се и напуснах града. Сега съм в Ню Йорк.

— Добре. — Грантам пишеше трескаво. — Кой е убил Верхик?

— Не знам. Има и много други неща в тая история. Изчетох „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“ от първа до последна страница и не видях нищо за едно друго убийство в Ню Орлиънс. Беше убит мъжът, с когото говорих и за когото си мислех, че е Верхик. Историята наистина е дълга.

— Така изглежда. Кога ще я чуя и аз тая дълга история?

— Кога можеш да дойдеш в Ню Йорк?

— До обяд съм там.

— Това ми е малко бързо. Дай, да кажем например, утре. Ще ти се обадя утре по това време с конкретни инструкции. Трябва да бъдеш внимателен, Грантам.

Той изгледа с възхищение джинсите и ослепителната усмивка на корковата дъска.

— Викай ми Грей, моля те. Не Грантам.

— Няма значение. Някои твърде силни хора се боят от онова, което знам. Ако ти го кажа, може да те убие. Видях много трупове, Грей. Чух бомби и изстрели. Вчера пред мен пръснаха мозъка на един човек и нямам представа кой е той и защо го убиха, освен че знаеше за досието. Мислех, че ми е приятел. Поверих му живота си и той бе застрелян пред петдесет души. Докато го гледах как умира, ми хрумна, че може би не ми е приятел. Прочетох вестника тази сутрин и осъзнах, че въобще не ми е бил приятел.

— Кой го уби?

— Ще говорим за това, като дойдеш.

— Добре, Дарби.

— Трябва да уточним един малък проблем. Ще ти кажа всичко, което знам, но няма да използваш името ми. Изобщо. Написах достатъчно, за да убият поне трима души, и съм сигурна, че аз съм следващата. Но не искам повече неприятности точно сега. Ще бъда неизвестният източник, ясно ли е, Грей?

— Съгласен.

— Доверявам ти се прекалено и сама не знам защо. Ако нещо почне да ме съмнява, изчезвам веднага.

— Давам ти дума, Дарби. Кълна се.

— Струва ми се, че правиш грешка. Това не ти е обикновеното журналистическо разследване. Сега може да те убият.

— Ония същите, които убиха Розенбърг и Дженсън ли?

— Да.

— Знаеш ли кой уби Розенбърг и Дженсън?

— Знам кой е пратил да ги убият. Знам името му. Знам какъв бизнес върти. Знам какви политически убеждения има.

— И ще ми го кажеш утре?

— Ако съм още жива. — Настъпи дълга пауза, в която и двамата се мъчеха да измислят нещо подходящо, за да продължат.

— Може би трябва да говорим веднага — предложи накрая той.

— Може би. Но ще ти се обадя утре.

Грантам затвори и за момент се взря с възхита в неясната снимка на тази тъй красива студентка по право, която беше убедена, че ще умре. За секунда си представи, че е храбрият рицар, който ще спаси красавицата. Тя беше на двайсет и няколко, харесваше по-възрастни мъже — както показваше снимката на Калахан — и изведнъж сега му се доверяваше изцяло, само на него. Той щеше да оправдае доверието. И да я защити.

Кортежът от коли напускаше бавно града. След един час трябваше да произнесе реч в Колидж Парк и затова сега се бе отпуснал в лимузината по риза и четеше онова, което Мабри бе сътворил. От време на време поклащаше глава и надраскваше нещо в полето. Обикновено подобно пътуване означаваше едно приятно разнообразие — излизаш от града, отиваш в едно чудесно университетско градче и изнасяш пред студенти и професори вдъхновена и съвсем не сериозна проповед. Но сега нещо не се получаваше. Коул седеше до него.

Началникът на кабинета по правило избягваше тези пътувания. Обожаваше моментите, когато президентът го няма в Белия дом и той командва всичко. Но сега трябваше да поговорят.

— Дойде ми до гуша от речите на Мабри — отпусна се безсилно назад президентът. — Всичките звучат по един и същи начин. Кълна се, че ги говорих тия неща миналата седмица, на сбирката на ротарианците.

— Засега с по-добър не разполагаме, но аз продължавам да търся — отвърна Коул, без да вдигне глава от записките си. Бе прочел речта — не беше чак толкова лоша. И все пак Мабри пишеше вече шест месеца и идеите му започваха да се изчерпват. А и Коул тъй и тъй искаше да го изгони.

— Какво четеш? — погледна към него президентът.

— Съкратеният списък.

— Кои останаха?

— Сайлър-Спенс, Уотсън и Калдерон.

Коул обърна страницата.

— Страшен избор, Флетчър, няма що. Една жена, един черен и един кубинец. Какво е станало с белите мъже бе? Казах, струва ми се, че искам млади бели мъже. Млади, твърди съдии консерватори с безупречно минало и бляскаво бъдеще. Не казах ли така, а?

— Те трябва да бъдат и одобрени, шефе — продължи да си чете Коул.

— Ще накараме да ги одобрят. Ще извивам ръце, докато не счупя някоя, но ще ги одобрят. Ти разбираш ли, че девет от всеки десет бели мъже в тая страна гласуваха за мен?

— Осемдесет и четири процента.

— Точно така. И какво им е лошото на белите мъже?

— Тук не става въпрос за покровителство на отделна група, шефе.

— Как да не става! Точно за това става въпрос, просто и ясно! Аз се отплащам на приятелите и наказвам враговете. Така се оцелява в политиката. Танцуваш с тези, които са те довели на дансинга. Не мога да повярвам, че искаш някаква си жена и един негър. Нещо си взел да омекваш, Флетчър.

Коул продължи да обръща страниците. Беше ги чувал тия неща и преди.

— Повече се притеснявам за изборите — рече тихо той.

— А аз да не би да не се притеснявам? Толкова азиатци и латиноамериканци, и жени, и черни съм назначил, че човек би ме взел за някой демократ. По дяволите, Флетчър, какво им е лошото на белите хора? Слушай, не може да няма поне сто добри, квалифицирани съдии консерватори в тая страна, нали така? Защо не ми намериш двама, само двама, които да приличат на мен и да мислят като мен?

— За вас гласуваха деветдесет процента от кубинците.

Президентът захвърли речта на седалката и грабна сутрешния вестник.

— Добре де, дай да го видим тоя Калдерон. Колко е годишен?

— Петдесет и една. Женен, с осем деца, католик, от бедно семейство, пробил си сам път, завършил Йейл, много солиден човек. И много консервативен. Никакви петна, никакви срамни истории в семейството. Безупречен, с изключение на това, че преди двайсет години се е лекувал за алкохолизъм, оттогава не пие. Пълен въздържател.

— Някога да е пушил наркотици?

— Отрича подобно нещо.

— Харесва ми. — Президентът четеше първата страница.

— И на мен. Правосъдието и ФБР са проверили всичко — чист е. Сега Сайлър-Спенс ли искате или Уотсън?

— Що за име е Сайлър-Спенс? Искам да кажа, какви са тия жени, дето си слагат тирета в имената? Какво щеше да стане, ако тя се казваше Сковински и се омъжеше за човек на име Левондовски? Щеше ли еманципираната й душичка да продължава да държи тя да прекара живота си като Гуендолин Сковински-Левондовски? Я не ме разсмивай! Никога няма да назнача жена с тире в името.