Неоспоримо доказателство

Съдебните зали за предварително изслушване се намираха на първия и втория етаж. Коридорът извън залите и на двата етажа беше широк около седем метра, с петметрови тавани и покрит с линолеум под. И като изключим звука от падащи кегли, носеше цялата атмосфера, размери и очарование на евтин боулинг.

През часовете, когато съдът заседаваше, рядко имаше по-малко от двеста души, които се движеха напред-назад — свидетели, адвокати, служители, зрители, семейства и приятели. Хората си говореха по коридорите, подпрени на стените. Майки даваха на бебетата си да сучат. Народът обядваше, целуваше се, плачеше, уреждаше сделки. В понеделник и четвъртък сутрин, след като разсилните почистеха, коридорът миришеше на първи учебен ден. Но сега, след изминалите вече седем часа от работния ден, просто си миришеше.

Харди, Глицки и Джеф Елиът стояха скупчени един до друг пред отдел 11. Всички наблюдаваха как задника на Пулиъс изчезва зад ъгъла в дъното на коридора при асансьорите.

— Хубаво е дето правосъдието е сляпо — каза Глицки, — иначе Фримън нямаше да има никакъв шанс.

— Не знам — отвърна Елиът. — Той има Мей.

— Да, обаче нейната премяна, онова провиснало жълто чудо, не подчертава прелестите й като на старата Бетси — на Харди му доставяше удоволствие да я нарича Бетси. Знаеше, че ще свикне и някой ден ще се изпусне. Даже до известна степен с нетърпение го очакваше. Той се обърна към Елиът: — Това беше неофициално изявление.

Джеф беше щастлив, че отново е приет сред тях.

— Разбира се.

— Просто искам да съм сигурен.

— Е, какво мислиш? — попита Глицки. — По Коледа ли ще е процеса? Или следващия Великден?

Харди отвърна, че не знае колко дълго би могъл да отлага Фримън, ако не успееше да я изкара под гаранция. Нямаше да остави Мей в затвора в продължение на година, да чака процеса.

— Не знам. Може би тя ще си плати гаранцията — отвърна Глицки.

— Как ще си я плати? — попита Елиът. — Половин милион долара?

— Колко взима Дейвид Фримън? Половин милион? Ако се проточи цяла година, нищо чудно да станат толкова.

— Как въобще е наела Фримън? — попита Харди.

Глицки повдигна рамене.

— Само ако познавахме някой репортер, на който му се рови.

— Сигурно има някакви пари. Как изглежда жилището й? — попита Харди.

— Апартамент — отвърна Глицки. — Малък. Хубав, но малък.

— Може Фримън да й е клиент — на Елиът явно му допадаше идеята, ровичкаше все в тази посока. — Точно така! Фримън е един от клиентите й. Неш е бил другия.

Глицки обузда ентусиазма му.

— И завещанието е гаранцията, че ще му плати, след като я отърве.

— Какво завещание?

Глицки замръзна на място. Замълча за миг, после се усмихна на репортера.

— Завещание ли казах? Не мисля, че казах завещание.

Харди поклати глава.

— Не, сигурен съм, щях да го чуя. Бях точно до него и не чух нищо като „завещание“.

— Официално изявление ли правите или какво? — Елиът се подпря на патериците си. — Хайде, момчета.

Харди погледна към Ейб.

— Какво мислиш?

— Така и така ще се разчуе — отвърна Ейб, — но би било много хубаво, ако разберем как Фримън се е свързал с Мей. Пулиъс наистина ли иска смъртна присъда?

Харди кимна.

— Нали я чу.

Глицки изложи фактите пред Джеф — завещанието от два милиона, користта като мотив, Фарис като начало потвърдил автентичността на почерка.

— Ами, ето ти парите, ако я измъкне — отвърна Елиът.

Глицки погледна към Харди.

— Това момче сигурно не познава нито един адвокат — каза той. После възкликна: — Джеф, чуй ме, ако има едно нещо, което всички адвокати да правят, то е да си прибират парите предварително.

— Я си помисли — продължи Харди. — Намират те за виновен, не плащаш на адвоката си, защото не си е свършил работата. Намират те за невинен, не му плащаш, защото повече не се нуждаеш от услугите му. И при двата случая адвокатът ти остава на сухо. Може и да си му благодарен, но не чак с благодарност на стойност от половин милион долара.

— Може би получава правата върху издаването на книга. Може това да е таксата му.

— Пико ми казваше, че ние — той и аз — трябва да си издействаме правата за книгата. В края на краищата ние намерихме ръката.

— Хей! — колкото и нетипично да беше за него, Глицки също се включи. — Аз арестувах Мей. Аз трябва да получа правата за книгата.

Елиът ги прекъсна:

— Някой плаща на Фримън. Още ли не смятате, че може той самият да е един от клиентите й?

Глицки спря поглед на Джеф.

— Задник на стойност половин милиона долара?

— Без да включваме гаранцията — добави Харди.

Глицки подхвърли:

— Ако я плати.

— Не знам — отвърна Харди. — Имам някакво предчувствие. Фримън иска отсрочка. Няма да иска отсрочка, ако тя ще чака на топло горе. Което означава, че ще си плати гаранцията.

22

— Мисля, че си невинна. Затова — беше твърде далеч от истината. Думите за Дейвид Фримън бяха инструменти, с които създаваше желания от него ефект.

Мей Шин пиеше „Шардоне“ в едно от сепаретата на „Тадичс Грил“. Дейвид Фримън, чорлавият й дух — хранител, седеше срещу нея. Преди отправянето на обвинението, той беше отишъл до банката й и с пълномощията на неин адвокат бе изтеглил 50 000 долара, с което почти ликвидира спестяванията й. Знаеше точно на каква сума щеше да възлиза гаранцията. Бе взел дрехите, които й бяха прибрали и ги бе дал да се изгладят, преди да й бъдат върнати. Купил й беше нови гримове.

Следял историята във вестниците. Когато събота сутринта прочел за арестуването й, разбрал, че трябва да й помогне, че ще има нужда от адвокат, че на една японка, любовница на известен и влиятелен човек, ще й бъде много трудно да се защити пред строените в боен ред държавни институции. Сега, след като говорил с нея вече имал и преимуществото да вярва, че е невинна.

— Но аз не съм в състояние да ви платя.

Той повдигна рамене, отпи тъжно от собственото си вино. Пердето на сепарето бе дръпнато. Обсъждали бяха това и преди. Беше се опитал да я убеди, че се заема с делото й безвъзмездно. От време на време, беше й казал той, човек просто прави някои неща, защото така трябва. Което я бе накарало да се усмихне.

— Щом като аз не мога да ви лъжа и вие не трябва да го правите.

— Мей, защо да те лъжа?

Тя постави чашата си на масата, завъртя я, без да сваля очи от него. Най-накрая той не издържа и започна да се смее сам на себе си.

— Добре — отвърна. — Добре, но мотивът никак не е ласкав.

— Изминалите няколко дни също не бяха — отвърна тя.

— Да, не бяха — Фримън отпи глътка вино, после си пое дълбоко въздух и започна: — Знаеш ли, че допреди десетина години на адвокатите не им беше позволено да се рекламират? — тя кимна. — Дори и сега, когато по принцип е законно, все още не е особено добре за практиката ти, освен ако не се занимаваш с бракоразводни дела, шофиране в нетрезво състояние или обезщетявания при катастрофи. Искам да кажа, че това до известна степен те поставя в доста неизгодно положение на пазара. Добрите адвокати не се рекламират, защото нямат нужда да го правят, а ако имат нужда, тогава значи не са добри — имаше приятна усмивка, изразително лице. Искрени кафяви очи и покрита с гъста, тъмна коса глава. — Получава се един порочен кръг.

— Аз като реклама ли се явявам?

— Останах със седем съдружници. Трябваше да освободя трима за последните дванайсет месеца. Положението е катастрофално. Това е доста шумно дело. Оуен Неш беше много известен човек.

Не я изненада. Бе достигнала до стадия, в който, мислеше си тя, вече нищо не би могло да я изненада. Поне знаеше.

Но при споменаването на името на Оуен, върху нея се спусна сянка. Не искаше да седи тук, да пие вино, да се наслаждава на храната.

— Не съм го убила аз, Дейвид.

Той я потупа по ръката през масата.

— Разбира се, че не си.

Той не й вярваше. Каза й го още в събота, преди дори да бяха говорили, преди изобщо да бе видял доказателствата на обвинението — нямало значение, дали е убила, или не Оуен Неш, той щял да я отърве.