Тринадесетият сдебен заседател

Харди се замисли и отбеляза:

— И това се удвоява при насилствена смърт или нещастен случай.

Дженифър кимна.

— Лари искаше да е сигурен, че… че ако умре, с Мат ще можем да платим къщата и ще сме осигурени. Вноските не ни се сториха високи. Той можеше да си позволи да ги плаща. Сега си мислят, че съм… — Тя млъкна, отново се пребори с мисълта. — Смятат, че съм ги убила заради парите. Безумие! Кошмар! Имахме предостатъчно пари! Лари печелеше шестцифрени суми.

— Но без него бихте имали повече, нали? — Пробваше. Чувстваше, че трябва.

— Да, но… — Протегна ръка и докосна неговата. — Боже! Предполагам, че това е другото… Карахме се. — Дженифър сви рамене. Отвори уста, затвори я отново. — Ходех на психоаналитик, а Лари… Както и да е… Карахме се, но не е ставало дума за развод. И двамата не искахме това. Имахме Мат.

— От колко време бяхте женени?

— От осем години.

Харди беше извадил бележника си, но преди всичко слушаше. Следеше дали ще долови фалшива нотка. Спря я, защото си даде сметка, че отбягват главния въпрос.

— Не са ви арестували за няколко скарвания със съпруга ви, госпожо Уит. Би трябвало да има някакъв по-сериозен мотив, иначе не биха го направили. Казаха ли ви какъв е той?

Пак прехапа долната си устна.

— Сигурно заради пистолета, но инспекторът ме попита за него, когато го намериха, и аз казах, че не знам нищо.

— Какъв пистолет?

— Пистолетът на Лари… застреляха го със собственото му оръжие. В началото обаче не знаеха, че е той… не го намериха в къщата.

— Не разбирам.

— Държахме го в нощното шкафче, но те го откриха около две седмици след това. Някой го бил намерил под контейнер за боклук и инспекторът каза, че по него имало мои отпечатъци. Естествено, че ще има. Всеки две седмици го вадех, за да бърша праха в шкафчето.

Харди не отговори. Тя поклати глава.

— Бях навън, за да направя кроса си. Живеем… живеехме… — Сви юмрук и удари по масата. — Знаете какво се опитвам да кажа.

— Всичко е наред. Само ми разкажете какво точно се случи.

Дженифър се вгледа в свития си юмрук. Сложи другата си ръка върху него и го придърпа към себе си.

— Виждате ли, къщата ни е на високо място. Беше сутрин, около девет и половина или десет. Лари ми позволява… Искам да кажа, обикновено бягам три пъти седмично. Когато се върнах, отпред имаше полицейска кола, а полицаят стоеше пред вратата. Спомням си, че ми се стори странно, защото ако беше позвънил, Лари или Мат щяха да му отворят, нали?

— Да.

— Но той просто _стоеше_. Аз минах през портата и го попитах дали мога да му помогна с нещо. Обясни ми, че са се обадили за някакви изстрели. Първо викове, после — изстрели.

— Карахте ли се онази сутрин? С Лари? — Стори му се, че отново се мъчи да се скрие и това започна леко да го изнервя. Тя протегна ръка към неговата още веднъж и мълчаливо помоли за търпение. — Колко време ви нямаше в къщата?

— Кога? О… около час. Трябваше да се върна до един час. — Видя реакцията му и продължи: — Лари се безпокоеше, ако не съм си у дома. Знаеше къде бягам и колко време ми отнема, така че… това с единия час беше нещо като правило.

— Добре, да продължим нататък. Полицаят чакаше пред вратата…

— Попитах го, дали е позвънил и той отговори, че го е направил, но никой не е отворил. Казах, че би трябвало да му отворят… Бях сигурна, че Лари не е излязъл. Беше седмицата след Коледа… първата му отпуска след миналото лято. Както и да е, разтревожих се. Реших, че Лари е в банята, а Мат се е заиграл и не е чул. Позвъних пак, но отново никой не отвори, така че извадих моя ключ и влязохме. Извиках „Лари“, „Мат“ и тръгнах нагоре по стълбата, но полицаят ме спря, така че седнах на канапето. След това извика от горния етаж да не се качвам и да стоя там, където съм. Тогава разбрах… Боже мой! Разбрах!

Устата й се отвори, затвори се, пак се отвори. Най-накрая не издържа и сълзите започнаха да капят върху масата, над скръстените й ръце.

2

Харди не беше сред любимците на бившите си колеги от прокуратурата на третия етаж. Предното лято бе влязъл в политически спор с Кристофър Лок — главен прокурор на Сан Франциско, вследствие на което размениха някои доста неколегиални реплики. После Харди напусна, отиде в лагера на защитниците и победи в съда помощник главния прокурор, който бе отмъкнал собствените му материали по делото — следователно бе победил и самия Лок.

Сега, когато се случеше да мине по познатите коридори, имаше чувството, че косата на тила му настръхва. Причината да се върне тук днес беше Фримън и клиентката му — ако останеше такава.

Спря пред двойната стъклена врата на приемната в края на коридора и попита за Арт Драйсдейл, първия заместник главен прокурор, с когото винаги бе поддържал топли, дори приятелски отношения, макар че и те бяха пострадали от миналогодишните събития.

— Това ли е всичко, което ти каза тя? — Драйсдейл престана да подхвърля топката за бейзбол и я опря в бузата си. — Струва ми се, че ти е спестила някои малки подробности.

— Арт, прекарах с нея само един час. Тя не е убила сина си.

Драйсдейл, който повече или по-малко очакваше да чуе това, кимна.

— Може би не умишлено.

— Какво означава това?

— Означава, че хлапето се е изпречило на пътя й.

— На _какво_?

— Попречило й е да убие господин Уит.

Харди се обърна в полукръг.

— Моля те…

Драйсдейл се наведе напред и каза:

— Не знам дали ти харесва, Харди, но обвинението е непоклатимо. Хлапето е било там, когато се е опитвала да убие мъжа си. В случай, че не знаеш, убийството на сина в такъв случай също става предумишлено. Все едно че обирач на банка е застрелял човек от охраната без да иска. Съжалявам, но я обвиняваме в предумишлено убийство.

— Ти говори ли с нея?

— Как ли пък не! Веднага щом арестуват някого, аз трябва да хукна горе, за да защитя гражданските му права! След това трябва да държа ръката му, да го сложа да си легне и да го завия. Не се занасяй!

Харди знаеше, че Арт е прав — разбира се, че нямаше никаква причина да говори с Дженифър Уит. Но не искаше да се откаже.

— Не го е направила дори и по погрешка, Арт.

Отново започна да подхвърля топката — лош знак.

— Затова има съдебни процеси, мой човек. За да се разбере какво точно се е случило.

— Но сте предявили обвинение.

Неохотно, Драйсдейл отново престана да подхвърля топката.

— Това по традиция предхожда ареста. Ако искаш, можеш да прочетеш доклада за местопрестъплението.

— Защо не ми разкажеш?

Арт Драйсдейл — някогашният му наставник, човекът, който едно време го бе приел на работа в прокуратурата, отвърна:

— Бих го направил, но това не е мое дело. Не съм добре запознат с подробностите.

Глупости! Арт Драйсдейл знаеше всички подробности, на всяко дело, което минаваше през прокуратурата, особено ако е за убийство.

— Дийн Пауъл се занимава с него. Знаеш къде е кабинета му, нали?

С други думи, довиждане и не се отбивай пак на излизане. Сега си от другата страна. Ще се видим някой път.

Реши все още да не се среща с Дийн Пауъл. Вместо това отиде в отдел „Убийства“, с надеждата да се види със сержант-инспектор Ейб Глицки. На времето двамата започнаха като редови полицаи. После Харди отиде да учи право, започна работа в областната прокуратура, а Ейб прекара десет години в полицията, като най-накрая се добра до отдел „Убийства“, където, според него, се чувствал у дома си. Ако вече не можеше да разчита да получи някакви вътрешни сведения от Арт Драйсдейл, за Ейб не се съмняваше. Видя го да седи на бюрото си зад стъклената преграда, да преглежда някакви документи и да яде сладолед от пластмасова купичка.

Мина през стаята, наля си чаша студено кафе, дръпна един стол и зачака. След малко сръбна шумно. Ейб вдигна поглед, после пак се наведе, без да променя изражението на лицето си.

— Елементът на изненада — отбеляза той, — стига да е в добри ръце, може да се окаже мощно оръжие.