Тринадесетият сдебен заседател

Дизмъс Харди я видя да приближава към стаята за свиждане през армираното стъкло, седна на масата и зачака надзирателката да отключи вратата и да му я представи.

Ключовете издрънчаха и Харди стана.

— Госпожа Уит?

— Господин Фримън? — Протегна му ръка неуверено.

— Не. — Объркана, тя дръпна ръката си и отстъпи назад. Стори му се, че всеки момент може да припадне и веднага заговори: — Работя с господин Фримън. — Не съвсем. — Той е зает в съда.

Жената не помръдна.

— Това ли правите вие, адвокатите? Прехвърляте си хората от един на друг? Обадих се на адвокатите на мъжа ми, но те казаха, че не могат да ми помогнат. Изпратиха ме при Дейвид Фримън. Бил най-добрият.

— Наистина е много добър.

— Съгласих се да му се обадят, но дойдохте вие. Не знам нищо за този Фримън. Не знам нищо за вас. Просто не мога да повярвам, че съм арестувана. За убийството на Лари и на сина ми! За Бога! Не могат да мислят, че съм убила детето си! — Когато спомена детето, горната й устна се разтрепери. Извърна лице и вдигна ръка към челото си. — Не, не… няма да се разплача. — Твърдо решена да се овладее.

Харди кимна на надзирателката, тя излезе и затвори вратата след себе си. Стаичката беше малка, три на два, и повечето място заемаха очуканото бюро и трите метални стола. През стъклената преграда се виждаше канцеларията на женското отделение на затвора. Две униформени надзирателки се суетяха между бюрата и ту се появяваха, ту изчезваха от полезрението му. Общото отделение беше някъде съвсем близо, така че при отварянето на вратата изведнъж нахлуваше шумотевица — дрънчене, гласове, ридания.

Харди изчака Дженифър Уит да се успокои. Най-накрая тя се обърна към него. Той седеше върху единия ъгъл на бюрото.

— Господин Фримън би могъл да се заеме с вашия случай, но ще трябва да го изчакате, защото известно време ще бъде зает. Положението ви е сериозно. Няма да има гаранция.

— Искате да кажете, че ще трябва да стоя тук? Господи!… Колко време? — Произнасяше думите с мъка. Изведнъж тя отметна глава назад и седна.

Харди се почувства като натрапник. Следващата минута му се стори дълга цяла вечност.

Жената въздъхна дълбоко, сякаш бе сдържала дишането си.

— Съжалявам, аз съм виновна. Просто не исках да имам повече неприятности и си помислих, че трябва да взема адвокат.

— Добре. — Харди слезе от бюрото и седна на стола срещу нея.

— Не че има значение.

— Може и да има — каза той.

Тя нямаше намерение да спори върху това, дали има смисъл да наемаш адвокат или не. Поклати уморено глава.

— Продължавам да мисля, че нещо ще помогне… че ще оправи положението.

Харди понечи да каже, че един защитник може да обърне положението на сто и осемдесет градуса, но погледът й беше празен. Просто не го слушаше.

— Госпожо Уит?

Не беше в стаята. Или, по-скоро, за нея той не беше там. Бавно въртеше глава отляво надясно. След малко, като махало, спря, сякаш от само себе си.

— Не — каза тя. — Имах предвид Мат. Момчето ми.

Харди също пое дълбоко дъх и го задържа за момент. И той бе загубил син. През годините се бе научил да държи мислите си за това някъде в задната част на мозъка си. Но не беше забравил — никога нямаше да забрави.

Изведнъж, като гледаше тази жена — крехка и уязвима в затворническите дрехи, — почувства някаква дълбока близост с нея. Може би беше непрофесионално и непредпазливо, но нищо лошо нямаше да се случи, ако юридическите проблеми почакаха няколко минути. И без това, след като веднъж започнеха, нямаше да свършат скоро.

— Колко време продължава? — попита я той.

Тя дръпна настрана кичур коса.

— Не мога да го приема. — Гласът й прозвуча дрезгаво. Погледът й стана далечен. — Нищо не изглежда истинско вече, знаете ли? — Посочи вяло задушната стая. — Това място. Имам чувството, че ходя на сън… в някакъв кошмар. Искам да се събудя. Искам да върна Мат… — Преглътна, сякаш въздухът бе твърде гъст. — Господи! Не знам. Какво можете да направите вие? Какво ви интересува?

— Интересува ме, госпожо Уит.

Прие това без да мигне — без въздишка, без да вдигне очи. Отново в себе си.

Харди погледна ръцете си, опрени на масата помежду им. Дженифър Уит не се интересуваше от адвокатите и техните игри, от освобождаването под гаранция или широкия жълт затворнически костюм. Бе загубила сина си и никой не можеше да й го върне. Беше права. Каквото и да направеше Харди, нямаше да поправи това.

*

На едното от бюрата на надзирателките от външния прозорец падаше слънчево петно. От началото на разговора им то се бе преместило близо трийсет сантиметра.

Бе започнала да слуша, да се открива пред него. След като прие за момента невъзможността да дойде лично Фримън, най-после се заеха с нещата по същество.

— Не желаете да прекарате остатъка от живота си в затвора, нали госпожо Уит?

— Не за нещо, което не съм извършила, господин Харди.

— Добре. Искам да ви попитам, какво имахте предвид, като казахте, че си го заслужавате? Какво заслужавате?

Реакцията й му се стори патетична. Тя се отдръпна, сякаш очакваше да я ударят.

— Нищо… всичко… това…

— Защо?

— Не трябваше да допусна да се случи. Не бях там. Може би, ако бях… — Отново поклати глава.

— Какво се случи? Защо полицаите мислят, че вие сте го направили? — Искаше да чуе нейната версия. И през ум не му бе минавало, че ще има нещо общо със случая, така че бе следил съобщенията за престъпленията по телевизията и във вестниците небрежно, като една от многобройните семейни трагедии, които помагат на продажбите на сапун или хамбургери и повдигат тиражите на вестниците.

— Не знам. Не разбирам. Когато дойдоха да ме арестуват, попитах…

— А какво ви отговориха?

Тя сви рамене, видимо озадачена.

— Заприказваха за правата ми, обясниха ми, че мога да мълча, да си взема адвокат… такива неща.

— Но очаквахте да се случи, нали? Вероятно…

Тя го прекъсна със сух глас, изпълнен с горчивина.

— Не съм мислила за нищо, не разбирате ли? Просто се мъчех да преживявам дните.

Харди знаеше какво иска да каже. Дженифър драсна с нокът повърхността на бюрото и се вгледа в жълтеникавата люспа от лака. Преглътна отново — сякаш събираше сили, за да не рухне. Но гласът й звучеше почти неутрално — макар и уморен. Харди беше сигурен, че това е защитна реакция. Трябваше да я омекоти, ако някога се стигнеше до процес. Сега правеше впечатление на хладна жена, дори студена.

Но дотогава щеше да мине още много време.

— Тъкмо бях започнала да свиквам с ужаса… Искам да кажа… Добре, някой е дошъл, за да обере къщата или е имал проблеми с Лари… _не знам дали е така…_ И го е застрелял. Лари… Боже мой! Но Мат…?

Започваше да губи сражението със сълзите.

Харди слушаше.

— Вестниците писаха, че това с Мат е станало случайно. Влязъл е, когато не трябва или нещо такова.

Тя кимна.

— Точно за това мислех, господин Харди. Ако той не беше там… ако беше на училище, ако само не беше влязъл там… Или ако си бях седяла у дома, може би щях да го предпазя… — Дженифър прехапа устна, удари с юмрук по масата. — Точно за това си мислех… не за проклетите _причини_ те да си помислят, че съм го направила аз. И не мисля за нищо друго. — Една сълза капна на масата и тя я избърса с ръка. — По дяволите. По дяволите!

Гласът й отново прозвуча хладнокръвно.

— Всичко е наред — увери я Харди. Искаше да я успокои, да не допусне да загуби контрол над себе си.

— Нищо не е наред.

Той се облегна на стола. Беше права и й вярваше.

Най-накрая, нещо съществено:

— Може би си мислят, че е било заради застраховката, но не е…

— Каква е сумата?

— Лари… беше лекар, а знаете… може и да не знаете, но лекарите са луди на тема застраховки. Сигурно е нормално, при тяхната професия… Както и да е, Лари беше застрахован за два и половина милиона долара.