Рекетьорът

Куин:

Виж, братле, не ми говори за време. Федералните нямат нищо срещу мен, нищичко. Което не означава, че няма да ми видят сметката. Ако се стигне до процес след около година, Банистър вероятно ще е основният им свидетел, чуваш ли ме?

Ди Рей:

И какво ще каже?

Куин:

Ще каже каквото трябва, не му пука. Той е на свобода, човече, сключил е сделка. Ще каже, че сме говорили за съдия Фосет в затвора. Ето това ще каже.

Ди Рей:

А говорихте ли?

Още една дълга пауза.

Куин:

Да, постоянно говорехме за него. Знаехме, че има мангизи.

Пауза.

Куин:

Трябва да намериш Банистър, Ди Рей. Ясно?

Ди Рей:

Добре. Ще поговоря с Дългия.

21

Три седмици след операцията започва да ми писва. Превръзките ми са свалени, конците са махнати, но спадането на отоците отнема цяла вечност. Гледам се в огледалото по сто пъти дневно в очакване положението да се подобри и изпод синините и подутините да се покаже Макс. Хирурзите от екипа постоянно идват и ме уверяват колко страхотно изглеждам, но вече ми е дошло до гуша от тези хора. Не мога да дъвча, не мога да се храня, не мога да ходя повече от десет минути, затова обикновено се придвижвам с инвалидната количка. Движенията ми трябва да са бавни и премерени, иначе може да прецакам изкусната работа, вложена в лицето на Макс Рийд Болдуин. Броя дните и нерядко отново се чувствам като в затвор. Седмиците се нижат, синините и подутините постепенно изчезват.

Възможно ли е да си влюбен в жена, която всъщност не си докосвал? Убеден съм, че отговорът е „да“. Тя се казва Ванеса Йънг. Запознах се с нея във „Фростбърг“, в залата за посещения, в една студена и ветровита съботна сутрин. Не би трябвало да казвам „запознах се“, просто тогава я зърнах за пръв път. Беше дошла при брат си, когото познавах и харесвах. Запознахме се по-късно, при друго нейно посещение, но не се докоснахме. Пишех й писма и тя ми отговаряше, но беше болезнено очевидно, поне за мен, че увлечението ми по Ванеса не е съвсем споделено.

Дори не мога да преброя колко часа съм си фантазирал за тази жена.

През последните две години животът и на двама ни се промени драстично и вече имам смелост да се свържа с нея. Новият ми най-добър приятел Пат Сърхоф ме осведоми, че не мога да пиша и да получавам писма, докато съм във Форт Карсън. Въпреки това аз пиша едно. Работя над него с дни, променям това-онова, редактирам, убивам времето. Разгалвам душата си пред Ванеса и на практика я умолявам да се видим.

По-късно ще намеря начин да й изпратя писмото.

Сърхоф се е върнал да ме вземе. Бързо напускаме Форт Карсън и потегляме за Денвър, откъдето вземаме директен полет за Атланта. Нося бейзболна шапка и слънчеви очила и не привличам нито един любопитен поглед. Малко се сърдя заради местата ни — седим един до друг в туристическа, а не в първа класа. Пат ми обяснява, че Конгресът повсеместно орязал бюджетите. Обядваме обилно със стафиди и кока-кола, после се залавяме за работа. Той отваря една прелестна папчица с всякакви неща в нея: съдебна заповед от Вирджиния за промяна на името ми на Макс Рийд Болдуин; нова социална осигуровка, издадена на същия човек; акт за раждане, според който съм роден в Мемфис от родители, за които не съм чувал; шофьорска книжка от Флорида с фалшива снимка от компютърния ми образ, създаден от лекарите преди операцията. Толкова е добра, че дори аз не бих познал, че е фалшификат. Пат ми обяснява, че ще мине още около месец, преди лицето ми окончателно да се оправи. Тогава ще ми извадят паспорт. Попълваме заявления за карти „Виза“ и „Америкън Експрес“. По негово предложение упражнявам различен почерк — изглежда като неразгадаеми драскулки, но не е много по-лош от предишния ми. Макс подписва шестмесечен договор за наем на едностаен апартамент на Нептюн Бийч, на няколко километра от Джаксънвил, и молба за откриване на текуща сметка в Сън Коуст Банк. Пат ме осведомява, че има банков клон на три пресечки от апартамента. Парите от наградата, сто и петдесет хиляди долара, ще бъдат преведени по сметката ми веднага щом я открия, а после ще мога да правя с тях каквото си поискам. Наистина няма от какво да се оплаквам в това отношение. Властите са ми опростили данъците върху сумата и Пат ми дава името на счетоводител, който знае и кода на данъчната служба, и кода на шерифите. Подава ми плик с три хиляди долара в брой, които би трябвало да ми стигнат като за начало. Обсъждаме предимствата и недостатъците на вземането на автомобил на лизинг в сравнение с покупката му и той ми обяснява, че лизингът е по-лесен и ще ми помогне да натрупам добър кредитен рейтинг.

Подава ми събрано на две страници резюме на живота на Макс Болдуин, което звучи като некролог. Родители, братя и сестри, образование, работа и аз заинтригуван установявам, че съм прекарал по-голямата част от живота си в Сиатъл, развеждал съм се два пъти, нямам деца. Местя се във Флорида, защото е възможно най-далече от втората ми съпруга. Важно е да запаметя тази измислица и да се придържам към нея. Имам си професионална биография (все в правителствени служби) и оценка за кредитната ми благонадеждност.

По отношение на работата мога да избирам между две възможности. Първата е като доставчик във военноморската база „Мейпорт“ на няколко километра северно от Нептюн Бийч с начална заплата от четирийсет и осем хиляди долара. Но се изисква двумесечна подготовка. Втората е като управител на отдел „Продажби“ в Службата на ветераните също със заплата четирийсет и осем хиляди долара годишно. Най-добре е да остана федерален служител поне през първите няколко години. Пат за десети път ми обръща внимание, че животът вече си е мой и мога да правя каквото си поискам. Единствените ограничения са продиктувани от миналото ми.

И тъкмо започвам да се чувствам обсипан с прекомерно много неща, той изважда от куфарчето си играчките. Първата е айпад, подарък от правителството и вече регистриран на името на Макс. Като библиотекар Малкълм имаше достъп до компютри (но не и до интернет) и бе направил всичко по силите си да поддържа уменията си. Тази джаджа обаче направо ме разбива. Посвещаваме цял час на интензивно обучение. Капвам, а Пат изважда един айфон. Негов, не мой, понеже трябва да си избера оператор и сам да си купя телефон, но той ме запознава и с това забележително устройство. Полетът неусетно приключва.

На летището в Атланта намирам магазин за електроника и убивам един час в разглеждане на машинарийките. Технологията ще е ключът за оцеляването ми, затова съм твърдо решен да се запозная с новостите. Преди да напуснем Атланта, изпращам писмото до Ванеса Йънг. Без обратен адрес.

Кацаме в Джаксънвил по тъмно, наемаме кола и пътуваме трийсет минути на изток към крайбрежните градчета. Атлантик Бийч, Нептюн Бийч, Джаксънвил Бийч — не личи къде свършва едното и къде започва другото. Районът е хубав, има стотици кокетни вили — някои се дават под наем, в други живеят хора — и най-различни ресторантчета и модерни студиа с изглед към океана. Стафидите, с които сме обядвали, отдавна са забравени и ние умираме от глад. Намираме ресторантче за морски деликатеси на пешеходната търговска улица на една пресечка от водата и се натъпкваме със стриди и скариди. На бара има млади хора, много красиви момичета със загорели крака и аз просто не мога да откъсна поглед от тях. Засега всички са бели и започвам да се чудя дали няма да бия на очи. Заедно с предградията си Джаксънвил наброява един милион души и осемнайсет процента от тях са чернокожи, затова според Пат етническият ми произход няма да бъде проблем. Опитвам се да му обясня какво е да си чернокож в свят на бели, но отново се убеждавам, че някои проблеми не можеш да изчерпиш на вечеря. Ако изобщо можеш да ги изчерпиш някога.