Неизбежно правосдие

И в мъждивата светлина на стаята нейната тъмна коса запазваше блясъка си. Носеше мъжка риза, втъкната под колана на приятно обтегнати по тялото й дънки. Ризата още изглеждаше току-що изгладена, под разкопчаните горни три копчета се виждаше сянката между закръглените гърди. И късче от белия дантелен сутиен. Нямаше и представа, как тя успяваше да съхрани свежестта си дори в подобни условия. Преди се дразнеше от недосегаемия й вид, но тази вечер дори не му хрумваха такива мисли.

Раменете й сякаш се освободиха от напрежението. Мелъни тихичко въздъхна.

— Добре ли си? — попита тя.

— Не знам — отвърна той, болеше го дори от няколко изречени думи. — Май пак ще опитам да говоря с Уес.

Завлече се до телефона, изчака до осмия сигнал и затвори. Не попита Мелъни къде според нея може да е Уес — знаеше какво ще каже и се боеше да не е права, да не се окаже, че Уес пак се натрясква до безсъзнание.

Свлече се на един твърд стол, затвори очи и опря брадичка на гърдите си, но веднага я вдигна.

— Божичко, все ми е пред очите. Щом ги затворя и пак го виждам…

— Артър Уейд ли?

— Минава ми през ума, че само ако _знаех_… Нали разбираш, не ми се вярваше, че ще стигнат дотам, може би не съм…

— Кевин, каквото си могъл, направил си го.

Кевин поклати глава и се насили да продължи.

— Не. Не беше достатъчно, Мел. Ако бях опитал да…

— Но как?

— Ей в това е работата. Не сели сещаш? Можех. Отначало още трябваше да проумея. Много се забавих.

— Но нали си _стигнал_ до него.

— Стигнах. После онези ме докопаха.

— Не си виновен ти.

Той пак тръсна глава.

— Все се надявах да спрат. И като си пробих път до човека, сякаш за секунди се отпуснах. Не ми се искаше да ритам, да ръгам, да крещя. Тоест, нали пет минути по-рано пиех с тези типове. И си представях, че само да го повдигна и след минутка всички щяха да се усетят, да си кажат — чакай малко бе, прекалихме вече, не може така. Но сбърках. Въобще не очаквах _такава_ омраза. Оставих се да ме пребият и Уейд умря. Сега можем да умрем и аз, и ти…

Мелъни стана от креслото и се отпусна на колене до него.

— Кевин, знаеш ли защо се мъчиш? От умората. От пълното изтощение. _Изобщо_ няма от какво да се срамуваш.

— Все ми е пред очите…

Тя кимна.

— И още дълго ще е така. Направил си всичко възможно да го спасиш. _Това_ е важното.

— Но не успях, Мел.

— Често се случва да не успеем. Но не е безсмислено да опитваме.

Той тежко си пое дъх и се вторачи в тъмния таван.

— Ами ако нищо не върви както трябва? Тогава какво?

Тя стисна ръцете му и го накара да я погледне в очите.

— Тогава е по-зле. Но не се отнася за теб.

Влезе в банята и когато се върна в стаята, завари Кевин проснат на леглото. Дишаше с усилие. Приседна на ръба и той отвори очи.

— Благодаря ти.

Тя плъзна пръст по бузата му.

— Я да видим колко са зле тези твои ребра.

— Ще ти ги покажа, ако първо ти ми покажеш твоите.

Тя се престори, че не чува и започна да вдига тениската към главата му.

— Леко де, _леко_ — помоли той. Пак тежка въздишка. — Не знам дали ще стане.

— Можеш ли да си вдигнеш ръцете?

— Донякъде.

Вдигна ги, колкото можа и Мелъни внимателно издърпа тениската.

— Кевин, за Бога! — Отдясно по гръдния му кош сякаш се виеха дебели въжета — черни, червени, виолетови. На пет-шест места кожата беше напукана и изглеждаше инфектирана. — Трябва да отидеш при лекар.

— Идеята не ми се вижда подходяща.

— Тогава какво ще правим?

— Ще поспим и ще умуваме на сутринта. Не мисля, че са ми останали много сили.

— Добре, лягай удобно.

Тя го прихвана за раменете и внимателно му помогна да се настани по гръб. Долови физическото облекчение, изпълнило тялото му. Кевин затвори очи и се отпусна.

Зави го до кръста с тънкото одеяло, отиде в банята, избра малка кърпа и я намокри с топла вода.

Само след минута застана над Кевин, а той вече спеше дълбоко.

Тя опря кърпата на ръката си, за да провери колко е гореща, после грижливо почисти раните по ребрата му, подсуши ги с хавлия и го зави до брадичката. Заобиколи леглото, изключи телевизора и лампата, свали си обувките. И облечена се плъзна леко до Кевин, легна по гръб, не смееше да диша дълбоко.

Почти пропусна чукането на вратата.

— Госпожице Синклер? Мелъни?

_Какво?_ Никой не знаеше, че е тук, освен…

Открехна завесата три-четири сантиметра и видя насреща си лицето на нощния дежурен от рецепцията на мотела. Не беше млад човек, дълбокият глас като че стържеше по стъклото на прозореца.

— Рекох си, че може да ви е скучно, та да ви направя компания.

Изражението на очите му я вцепени и тя за миг отклони поглед към тънката верижка на вратата.

Пусна завесата и отстъпи от прозореца. Отново тихо трополене по вратата.

— Госпожице Синклер? — Пауза. — Добре, няма да ви досаждам.

Изчака колкото издържаха нервите й, после надникна иззад завесата. Бе си отишъл.

Пак заобиколи леглото, вдигна слушалката на телефона и набра няколко цифри. Бе й втълпено никога да не се обажда след десет вечерта, но този път реши да направи изключение.

Чу уморен глас:

— Ало? Кое време е, та звъните?

— Синди?

— Мелъни? Къде си? Всичко наред ли е?

— Направо чудесно. Обаждам ти се само за едно нещо…

— Ами, да, разбира се, казвай…

— Синди, що не си го набуташ?

Затвори.

29.

Глицки се качи направо в „Убийства“, но когато докараха Лорета Уейджър в Палатата, дежурният в отдела Марсел Лание реши, че е по-благоразумно да премести сенаторката, за да я отърве от журналистическия цирк. Избра стая, която не вярваше да бъде особено посетена през следващите два-три дни — кабинета на Крис Лок. Осигури двама униформени полицаи и им нареди да изчакат в преддверието, докато се появи лейтенант Глицки. Ставаше все по-объркано и той вече в нищо не беше сигурен. Тази вечер сенаторката се размина на косъм със смъртта и Лание нямаше да позволи втори опит, поне докато изтечеше смяната му.

Глицки освободи двамата полицаи от задължението, затвори вратата и за първи път от почти двайсет й пет години остана насаме с Лорета Уейджър.

Тя вдигна глава. Седеше със сковано изпънат гръб, подвила единия крак под себе си на диван в кабинета на Лок. Остана обърната в профил. Глицки се задържа до вратата. Впечатли го овладяната поза, съчетана с уязвимостта, изписана на лицето.

— Здравей, Лорета. — Направи крачка към нея. — Как си?

От шока тя говореше сякаш по навик.

— Не знам как съм. Аз не… казаха ми, че един куршум е минал само на десетина сантиметра от мен.

Тя измъкна крака си, изправи се и застана срещу него. Беше боса и по-ниска, отколкото бе останала в спомените му, малко над метър и половина. Обувките и портмонето с цвета на синия й костюм бяха оставени на пода до дивана.

— Но Крис… — Тя уморено завъртя глава и помълча. — Не по мое желание се срещаме отново така. — Позволи на раменете си да увиснат. — Но пък ти предпочете повече да не се срещаме.

Глицки реши да не отвръща на последните думи.

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи? — Чувстваше, че трябва да каже още нещо, да обясни, но не разбираше защо. — Аз ръководя отдела, разследващ убийствата. Смъртта на Крис Лок е твърде важен случай. И доколкото разбирам, ти си единствената свидетелка. Бих искал да чуя как е станало.

Лорета затвори очи, въздъхна. Глицки знаеше, че трябва да е минала поне веднъж през същото тази вечер.

— Вече разказах пред неколцина полицаи и включен магнетофон. Сигурно досега всичко е напечатано.

— Сигурно.

— Но искаш пак да чуеш?

Глицки сви рамене. Не разбираше защо е поискала да говори с него, но се досещаше какво е накарало Лание да се съобрази с желанието й.

— Ако решиш да изпълниш молбата ми, ще ти бъда благодарен. Казаха ми, че си поискала да ме извикат. Ето, сега съм тук.