Неоспоримо доказателство

— Никога не сте споменавали за заплахите?

— Защото никога не съм ги приемал на сериозно. Хората говорят какво ли не, когато губят преговорите, нали знаете.

— Но не сте пропуснали да ги споменете пред Джеф.

— Не е точно така — Харди чу шумолене. — Вестникът е тук, пред мен и трябва да призная, че звучи доста драматично, но единственото, което направих, бе да отговоря на директно поставения въпрос: „Някой някога заплашвал ли е Оуен?“ И аз отговорих: „Разбира се, дузина пъти“, но това няма кой знае какво значение. Поне, докато не го видях напечатано тук.

— Не смятате, че може да има някаква връзка?

— Предполагам, че всичко е възможно. Но както ви казах, това отдавна беше уредено. Мисля, че последният човек, който се бе разлютил… Оуен го заведе заедно с жена му на Хаваите за няколко седмици, пои ги и ги храни, купи й мерцедес, направи го президент на някакъв клон някъде си. Човекът се нагуши здравата. Разбира се, Оуен се нагуши още повече.

— Как се казваше?

— Не беше истинска заплаха. Аз самият съм казвал на Оуен, че ще го убия поне двайсетина пъти и половината пъти наистина съм го мислел.

— Добре, но ако се окаже, че г-н Нешвил е мъртъв, на някой може и да му потрябва това име.

— Все още се моля на Бога да не е мъртъв.

Харди замълча за миг, барабанеше с пръсти по бюрото си, като се опитваше да реши дали да каже или да не казва на Фарис онова, което знаеше. По дяволите, човекът беше напълно откровен с него. Той продължи:

— „Елоиз“ наистина е излизала в събота — разказа му за посещението си в яхтклуба, за обиколката си из яхтата.

— Но ако яхтата е излизала и ако се е върнала, и ако ръката е на Оуен…

— Това са сериозни „ако“-та…

— Но разбирате ли какво означава това? Означава, че Мей…

— Не… Мей или някой друг. Може изобщо да не е Мей. Или Мей и някой трети замесен.

Фарис се овладя.

— Прав сте.

— Не е невъзможно яхта като тази да бъде използвана за наркотици и след това изоставена.

— Наркотици ли?

— По-често се случва във Флорида или надолу, на юг в Сан Диего, но става и тук. Контрабандистите се качват, убиват всички на борда, хвърлят ги в морето, натоварват стоката, доставят я, зарязват яхтата.

— На нейния си пристан?

— Не казвам, че е много вероятно, но това дето яхтата се е върнала обратно, не говори кой знае колко.

— Трябва да открия Мей — отвърна Фарис.

— Защо не се отбиете дотам, където живее?

— Не знам къде живее. Оуен никога не ми е казвал. Телефонният й номер беше най-голямата отстъпка от негова страна.

— Ами ако просто са избягали, както казвахте, че може да е направил вчера, само че да са го направили заедно, Оуен и Мей, а не само той?

— Не ми се иска да мисля, че опираме пак до това.

— Защо?

— Ами, наистина вярвам, че бягството е нещо, което Оуен е надраснал. Просто не мога да си представя да го направи отново. Ако не друго, беше по-уравновесен, не толкова спонтанен, откакто се запозна с Мей. Тя наистина го укроти. Искам да кажа, Оуен. Той за пръв път в живота си изглеждаше сравнително спокоен. Доколкото е възможно след случилото се с Елоиз. Освен това са излизали заедно и преди — без да казват на никой друг, освен на мен. Но той ми казваше.

— Но този път не.

— Нито дума.

Харди вдигна глава, когато Франи влезе в кабинета му, държеше Ребека на ръце и тихичко й пееше. Не чу следващото изречение на Фарис.

— Съжалявам, какво казахте?

— Казах, че с всеки изминат ден изглежда все по-малко вероятно.

— Как така?

— Ами, аз съм изпълнителен директор на Оуен, а също така имам правомощия и на негов адвокат. Днес сме четвъртък и никой не го е виждал от седмица. Ако е избягал, дори и с Мей, щеше да има нужда от пари, нали? А той никога не носеше много в брой.

— Значи щеше да използва кредитна карта и вие щяхте да разберете, ако я е ползвал?

— Точно така. Проверих всичките му сметки тази сутрин — засега не е теглено нищо.

На Харди му се искаше да може да каже нещо от сорта да не губим надежда, докато не разполагаме с повече сведения, с нещо конкретно.

Фарис прекъсна мисълта му:

— Мъртъв е, нали?

Отговорът на това — реплика от една изтъркана комедия на старата, вече разтурена „Комедийната трупа от Северния бряг“ — беше: „По-мъртъв от самия дявол, Боб“.

Харди дори не се изкуши да го каже.

Полицай Патрик Рездън никога нямаше да стане инспектор. Никога нямаше да стане и сержант. Беше на петдесет и една години — голямо, хриптящо, приятелски настроено полицейско куче, което двайсет години патрулираше все един и същи участък.

Рездън се бе явявал пет пъти на изпит за сержант в началото на седемдесетте. Харди бе помагал на Глицки да учи за същия изпит по същото време, но след прегледа на първите няколко глави от подготвителната книга, тези учебни сесии се бяха превръщали в заливания по мъжки — Джейн и Фло, съответно си стояха у дома, докато техните съпрузи усъвършенстваха познанията и кариерите си. Онова, което обаче в действителност усъвършенстваха, беше издържливостта си на алкохол. Знаеха, че ще си пийнат порядъчно всяка нощ, когато някой въпрос от листовките, какъвто и да бе той ги затруднеше.

Харди познаваше растителни индивиди — а и определено болшинството от рибите му, — достатъчно интелигентни, за да изкарат изпита за сержант от втория път, но Рездън го бяха късали пет пъти.

Ала това не означаваше, че за него няма място в силите на реда. Той можеше да изпълнява прости заповеди. Не поругаваше нито оръжието, нито значката си. Рездън беше добър патрул — любезен и добронамерен, имаше богат опит в това как да помага на хората, да сваля котенца от дърветата, да се разправя с кварталните бабаити.

Един от които — обвиняемият в това дело — на име Хесус Самоса. Изглежда, че преди около два месеца полицай Рездън бе имал възможността да порицае Самоса, хващайки го точно, когато онзи се готвел да драска със спрей по тротоара пред участъка на Мишън стрийт. Вместо да го прати да се труди принудително, Рездън просто конфискувал спрея и пуснал момчето да си върви — било само на осемнайсет — с предупреждение.

Два дни по-късно, на улицата пред същия участък Самоса не спрял на знака стоп на „Мишън“. Виненият му шевролет 1969-а бил спрян, оказало се, че на смяна пак бил Рездън. Този път Рездън глобил Самоса — това изглежда се видяло много смешно на пътниците в шевролета, но отново Рездън просто предупредил всички и ги пуснал да си вървят.

Оказало се, че Хесус Самоса работел в „Доги Динър“ на три пресечки от участъка. Около седмица след инцидента със знака „Стоп“, Рездън и партньорът му, Фелис Уонг, решили да обядват в същия този „Доги Динър“. Рездън си поръчал обичайните няколко двойни бургера, с двойна порция сирене — специална поръчка. Фелис точно взимала салфетки — грила се виждал съвсем ясно, — когато Хесус, за радост на своя колега готвач, се изплюл в хлебчето, което после поставил върху един от двойните бургери.

Фелис извадила пистолета си, минала зад тезгяха, конфискувала сандвича за лабораторен анализ и сгащила Хесус Самоса на местопрестъплението.

Сега този обвиняем, помисли си Харди — това момче, все повече загазваше. Харди се почуди за миг, дали да не изиска тест за СПИН — ако се окажеше позитивен, можеха да го обвинят в опит за предумишлено убийство. Въпреки че, като се позамислеше, това вероятно би било малко прекалено, макар че една Елизабет Пулиъс вероятно не би се подвоумила.

Както стояха нещата, държаха Хесус с няколко телесни повреди, кражба на аларми, дребно хулиганство, нецензурен език и оказване на съпротива при арест. Максималното наказание, ако му лепнеше всичко беше четирийсет и пет дни в щатския затвор и глоба на стойност 3115 долара.

Ако на защитата й се искаше да се пазари, Харди реши, че може да се държи спортсменски и да намали глобите до кръгло три хиляди.

След като разговаря с Кен Фарис, Харди извади жълтия си бележник от най-горното чекмедже и си записа всичко, което можа да си спомни, свързано с Оуен Неш. Отне му почти двайсет минути, напълни цели две страници.