Неоспоримо доказателство

— Двамата с Оуен — г-н Неш — сте били близки, нали?

— Може ли поне засега да не казваме „били“? Изчезвал е и преди.

— Достатъчно дълго, за да съобщите в полицията?

— Един път или два пъти, мисля, но не съм съобщавал.

— Този път какво ви накара да го направите?

Фарис поклати глава.

— Честно казано, не знам. Предчувствие. Последния път, когато избяга, без да се обади, беше може би, преди десет години. Това е доста време, човек си мисли, че навиците на хората се променят. Вече не мога да си представя, че просто ще духне, ей така. Тогава можех.

— Къде беше отишъл, последния път?

Харди се намеси.

— Какви са тези бягства?

Фарис се огледа из помещението, намери още един сгъваем стол и го премести до този на Страут. Сложи пръстена в кутийката и я върна обратно на съдебния лекар. После тежко се отпусна върху стола.

— Уместни въпроси. Мислите, че може да е отишъл отново на същото място ли? — той поклати глава. — Не, не, не смятам. Веднъж отиде до Марди Грас в Ню Орлиънс. Но тогава се оказа, че е взел и дъщеря си, Селин. Нямаше ги и двамата и ние решихме, че са отишли някъде заедно. По онова време беше съвсем типично за него.

— Но не и сега? — попита Харди.

— Улегнал е. Или поне аз си мислех, че е улегнал. Знаете как е.

Глицки беше любезен.

— Защо не ни кажете какво по-точно имате предвид?

Фарис се облегна назад. Пое си дълбоко въздух и шумно го изпусна.

— Преди, обикновено на всеки шест месеца Оуен правеше по нещо, заради което да го намразиш или пък да намразиш себе си. Беше толкова, толкова напорист, когато решеше да направи нещо и нищо не беше в състояние да го спре — нито приятелите му, нито семейството му, нито задълженията му. Имаше си своите бесове, така че нямах никакво намерение да се опитвам да го възпирам. Жена му, Елоиз, загина при пожара в къщата им през петдесетте. Не могъл да влезе и да я спаси, едва успял да измъкне детето им — Фарис замлъкна, докато си спомняше. — Така, че се чувстваше виновен заради това. От време на време решаваше, че не заслужава успеха си и зарязваше всичко, оставяше ме аз да се оправям. Друг път, точно обратното, въобразяваше си: „Е, по дяволите, ето ме, великият Оуен Неш и ако ми се прииска да отида до Бали за един месец, нека смъртните да се оправят тук. Ще ме ценят повече, когато се върна“.

Но Глицки искаше да се придържа към своя въпрос.

— Значи отишъл веднъж до Ню Орлиънс, друг път до Бали…?

— Само толкова. Нямаше си любимо място, поне такова, където да се усамотява. Имаме имение двамата, извън Таос, никакви телефони, никаква работа, ползвахме го през последните пет или шест години, но аз бях там — взех самолета петък вечер, — а него го нямаше.

Страут прибра дългите си крака един до друг и седна изправен.

— Извинете — намеси се спокойно той, — но изглежда единственото нещо, свързващо тази ръка тук с Оуен Неш, е каратето.

Фарис огледа внимателно помещението. Ако търсеше утеха, не беше попаднал на подходящото място — жълтата пластмасова пейка, характерните за държавните учреждения зелени стени. Едно полумъртво растение и няколко изкуствени.

— Не знам дали изобщо си е чупил пръст. Съмнявам се, че би го споменал, дори и да е.

— Искате да кажете, докато е тренирал, чупел дъски, нещо такова? — попита Харди.

Фарис кимна.

— Тези циркаджийски номера, чупенето на дъски, са съвсем в стила му. Ако е искал да се покаже пред някоя жена… по дяволите, пред когото и да било, би могъл да си счупи цялата ръка, без изобщо да го спомене. Една от заблудите му беше, че не усещал болката, като нас останалите.

Харди се наведе напред при промяната на тона. Този човек може и да обичаше Оуен Неш, но това не беше всичко, което изпитваше към него.

— Малкото пръстче на тази ръка има две явно заздравели счупвания — каза Страут, — които никога не са били намествани.

— Това е повече в стила на Оуен.

Страут се изправи на стола си, преплете пръсти и изпъна ръце напред, докато кокалчетата му не изпукаха.

— Добре, господа — заяви той, — това не ме придвижва кой знае колко напред по линия на идентификацията. Можем да направим ДНК тест, но без проба от тъкан, която със сигурност знаем, че е от г-н Неш, няма да докажем нищо.

Всички седяха мълчаливо, никой, освен Страут, не помръдна от мястото си. Фарис все още стоеше приведен напред, с поглед наведен надолу и се опитваше да измисли нещо, с което да уреди въпроса. На вратата се почука и Сиксто подаде глава.

— Някаква Селин Неш чака отвън да се види с г-н Фарис.

Удивително сините очи на жената бяха зачервени и подути, около тях имаше тъмни кръгове, сякаш не беше спала от няколко дена. Очната й линия бе сложена върху прекалено много грим. Черен костюм, черен чорапогащник, черни ръкавици, дори черни обици от оникс — беше елегантно облечена, но прекалено често прокарваше ръце през пепеляворусата си коса и тя се разпиляваше на неравномерни кичури по раменете й.

Жената се приближи и прегърна Фарис, сподавяйки хлипането си. Той я притисна към себе си, потупа я по гърба.

— Всичко е наред, скъпа, всичко е наред. Все още не знаем нищо със сигурност.

Тя леко се отдръпна назад, извади носната кърпичка от джоба на Фарис и избърса очи. Бързо отново се притисна към него. Харди я видя как притваря клепачи, сякаш събираше сили. После се извърна към останалите.

— Един от вас ли е съдебният лекар?

Страут пристъпи напред.

— Да, мадам.

— Съжалявам, но си помислих, че Кен каза… — тя се огледа наоколо, сякаш се бе загубила. — Искам да кажа, когато чух съдебен лекар, просто реших…

— Не, мадам, нищо още не знаем. Бихте ли погледнали дали няма да познаете това — Страут подаде кутийката с пръстена.

Селин се втренчи за миг в него.

— Какво е това?

— Беше на ръката — обясни Страут.

Тя го извади от кутийката и внимателно го огледа.

— Но татко не е носил такъв пръстен. Кен, татко носеше единствено халката на мама, нали?

— Вече им го казах.

Кърпичката отново се вдигна към очите й. Тя я задържа там за момент, като упражни известен натиск.

— Добре ли сте? — попита Харди. Той се приближи към нея.

Селин беше пребледняла. Тя отправи към Харди нещо като полуусмивка, но очите й се върнаха отново на Страут.

— Е, тогава, това не би могло да е баща ми.

Глицки, с възможно най-любезния си глас, я попита кога за последен път е виждала баща си. Очите й се присвиха за миг и на Харди му се стори, че вижда как в тях побягва съпротива, може би дори страх.

— Защо? Извинете ме, но кой сте вие?

Фарис се намеси и представи всички, след което Глицки обясни.

— Може да се е сдобил с пръстена, след като сте се видели.

Тя кимна, допусна го.

— Не си спомням точно. Може би преди две седмици. Но тогава не носеше този пръстен — всъщност, изобщо не би си го сложил. Това не е в стила му.

Фарис, точно до нея, го погледна отново и присви рамене.

— Той не си падаше кой знае колко по бижутата.

— Добре — каза Страут. — Заслужаваше си да се опита. Благодаря ви, че отделихте от времето си.

След като ги изпрати до вратата, Страут, с ръце в джобовете, се върна обратно при Харди и Глицки.

Може и да се окаже Оуен Неш — заключи той. — Това е неофициално, естествено, но нищо чудно. Ще ви държа в течение.

9

В гаража бяха оправили колата на Глицки и тя го очакваше, така че в пет и четирийсет и пет Харди прекосяваше сам паркинга, готов да се отправи към „Литъл Шамрок“, където имаше среща с Франи. Мъглата, висяла над центъра през целия ден, се бе вдигнала или преместила на запад под напора на идващия откъм Залива бриз, небето над главата му беше безоблачно вечерно синьо.

Повечето от персонала на Съдебната палата си бе тръгнал в пет и паркингът беше почти празен. Два реда по-надолу от мястото, където бе паркирал Харди, в един крайслер льо барон кабриолет със свален гюрук седеше Кен Фарис. Харди забави крачка и накрая спря.