Неизбежно правосдие

18.

Кметът се погрижи сенаторката Лорета Уейджър да има временен кабинет в Градската палата (в края на краищата, тя беше член на американския Сенат). Намираше се на втория етаж, в дъното на ехтящ коридор, зад анонимна врата без никакви обозначения. И това напълно я задоволяваше.

Боляха я петите. Незнайно защо, но винаги се случваше след полет. Когато победи в президентските избори, ще нареди да променят нещо в самолета „Военновъздушни сили Едно“, за да…

Засмя се и засега се съсредоточи в разтриването на ходилата си. Обувките бяха пъхнати под бюрото. Облегна се назад и погледна часовника. Дванайсет и четвърт. Илейн трябваше да дойде всеки момент.

Не беше съвсем сигурна дали се тревожи, че Илейн толкова затъна в случая. От една страна, добре е да си в кипежа на събитията, да направляваш движението им към желания резултат. Благодарение на Крис Лок, Илейн като че изтегли печелившия билет — едва ли не сама се занимаваше с подготовката на обвинението срещу Кевин Ший. И според нейната майка, справяше се чудесно. А от друга страна (неприятната), Илейн щеше да отнесе почти изцяло вината, ако не потръгнеше. В толкова начален етап от нейната кариера това можеше да й навреди. Лорета се успокояваше, че такава е цената, ако искаш да участваш в играта на големите момчета.

Снощи, преди да тръгне от Вашингтон, Лорета остави съобщение за дъщеря си на телефонния й секретар и само след два часа Илейн се свърза по „Еърфоун“ с нея, за да я осведоми докъде се е стигнало в момента. И когато самолетът на Лорета кацна, вече не само схващаше смисъла на произшествието, но и можеше да поднесе най-уместната си позиция на журналистите, струпали се да я посрещнат на летището.

Кевин Ший, започна тя, въплъщава всичко объркано не само в Сан Франциско, но и в цяла Америка. И фактът, че още не е задържан, че дори е неизвестно къде се укрива, само доказва доколко системата бездейства, за съжаление, когато трябва да направи нещо за чернокожите. Това беше нейната версия, но всъщност вярваше в почти всяка дума, още от университетските си години.

Кризата бе избухнала в момент, когато тя можеше да се възползва, за да натрупа политическо предимство. Успееше ли сега да задържи вниманието съсредоточено върху Ший, Лорета би могла да събере достатъчно поддръжници, за да направи широка крачка към Белия дом. Този път — никакви усмивки и снизхождение.

Въобще не беше неуместно да се замисля за това. Възрастта й подхождаше — на четирийсет и седем години е, при това младолика. Не допускаше и сянка на съмнение, че след шестнайсет години сред кандидат-президентите ще има жена. Вярваше и че чернокож ще може да се устреми към поста. Ако двете качества се съчетаят в един човек…

Наближаваше краят на първия й мандат в Сената и се налагаше да реши особено интересен и донякъде изпълнен с ирония проблем. Още при първите признаци на кризата, нейните инстинкти й подсказаха, че при правилен подход вероятно вече е намерила решението. Защото по-голямата част от изминалите шест години Лорета прекара в изучаване на затвърдения от историята урок по оцеляване в американската политика — компромиса. Искаш ли да продължиш напред в клуб на бели мъже, какъвто е Сенатът, трябва да останеш в твърде тесни граници на известността.

Лорета се справяше успешно, винаги я биваше да общува с хората. За жалост, поръчваните от нея предизборни проучвания потвърждаваха онова, което вече подозираше — докато даренията за кампанията се увеличаваха, наложилата се в съзнанието на хората нейна умереност все повече я отдалечаваше от нейните така наречени „естествени“ избиратели, афроамериканците. Този обрат в настроенията им трябваше да бъде преодолян, иначе най-вероятно щеше да й струва всичко, за което се бе преборила досега.

При избирането си бе спечелила осемдесет и седем процента от гласовете на чернокожите. Сега проучванията й даваха от трийсет и пет до четирийсет и пет процента. Дори да прибавеше още един-два процента бели гласоподаватели, с такава подкрепа от афроамериканците нямаше да победи. Нуждаеше се от впечатлението, че е възстановила връзката със своята общност.

Убедена бе, че с Кевин Ший ще постигне точно това. И то в името на правдата.

— Къде ти е свитата?

Дъщеря й се усмихна смутено на шегата си, затвори вратата и остави на бюрото кафява хартиена кесия. Илейн изглеждаше преуморена, изваяното лице беше петнисто от притеснения, недоспиване и още нещо, засега неизвестно на Лорета.

Реши да почака с въпросите, стана и боса заобиколи бюрото, протегнала ръце, за да я поеме Илейн в прегръдката си. Дъщеря й беше с десетина сантиметра по-висока. Притисна я силно за миг.

Пуснаха се и се спогледаха. И двете въздъхнаха. Илейн промълви „Здрасти“ и си позволи колеблива усмивка, отново не докрай ясна за Лорета.

— Здрасти, миличка. Как се справяш?

— Ами, май се уплаших. Има и друго. — Помълча. — Знаеш ли, познавах Артър Уейд. Бяхме състуденти.

— Още по-зле става така, нали? Ти изобщо ли не спиш?

— Още не съм сварила. Донесох нещо да хапнем.

— Няма да откажа. Във Вашингтон е четири следобед. Какво си донесла?

Когато останеха насаме, в говора им се прокрадваше ехото от корените на Лорета. Илейн извади пластмасовите кутии и ги отвори — царевичен хляб, печено телешко, картофено пюре, салата, диетична „Кока-Кола“.

Накрая Лорета попита:

— А какво друго те мъчи?

— О, дреболии в работата — Илейн побърза да отпие глътка. — И Крис… Другите си бяха отишли. И аз щях да тръгвам. Тъкмо ти се бях обадила, нали помниш? В самолета.

Лицето на Лорета застина в маска. Кимна. Сплете пръсти върху бюрото и забрави за болките в петите си.

Дъщеря й продължаваше:

— … но Крис поиска да остана. Имал нужда от помощта ми, за да разнищи случая, да помислим как да започнем. Казах му, че е доста късно и… — Тръсна глава. — И че съм прекалено уморена, за да му помогна с нещо, особено като знаех какво ни чака днес. А той отвърна, че не точно за това съм му нужна.

Лорета вече знаеше какво ще чуе и притвори клепачи. Протяжна въздишка се изтръгна от гърлото й.

— Имал е нужда от самата теб.

— Мамо, никога не бях го виждала такъв. Честна дума. Той ми е началник. И двамата сме юристи. Знаем правилата за въздържане от сексуални посегателства на работното място. Затова се обикаляме на пръсти. Но не беше заради секса. Поне не беше само секс. Мамо?

Лорета отвори очи.

— Слушам те, детето ми. Той какво си позволи?

Илейн гледаше в пода.

— Всичко — прошепна. — Всичко, каквото би могъл да си позволи.

Отново си пое дъх, освободена от напрежението.

— Та, значи, ти и Крис Лок се любихте снощи в прокуратурата?

— Ами, аз…

Лорета вдигна ръка да я спре, студеният гняв вкамени лицето й.

— _Не ти_, детенцето ми, не ти. — Беше неин ред да въздъхне. — Ти си моя дъщеря. Как е могъл?…

— Не само той поиска… Като се сетя…

— Знам, знам. Случва се. — Огледа прелестната си дъщеря. — Сигурно се е разпалил, а?

— Все се държеше на разстояние, тоест беше добър и мил, като истински наставник, но се дърпаше. Знам, че вие с него… Знам, че ти е помагал в политиката. Само че вчера, поне аз така си мисля, заради този ужас с линчуването… все едно се пречупи отведнъж. — Илейн вдигна поглед от бюрото, търсеше разбиране. — Той имаше нужда от мен, мамо, наистина.

— Вярвам ти, сладката ми. И как си сега?

Пак наведена глава.

— Не съм _сигурна_. Умирам за сън. Гузна съм. И ми е смутно. Не знам какво означаваше, сега също не знам…

— А той…

Илейн въздъхна.

— Днес е целият деловитост, но какво да очаквам с тази бъркотия наоколо?

— Обаче си мислиш, че може би го обичаш?

— И това не знам.

Очите им се срещнаха само за миг и Лорета прозря, че инстинктът за самосъхранение забрани на дъщеря й да каже истината. Господ да й е на помощ. Беше влюбена в шефа си, в районния прокурор Крис Лок.