Гангстерски рап

— Да, знам го. Сега ви оставям на телефона с един от моите детективи. На него ще кажете точното си местоположение и така нататък. Ще се видим скоро, господин Уилямс. Вие сега сте в жилището си, нали?

— Да, сър.

— Останете там. Останете на телефона, продължете да наблюдавате и не мърдайте оттам!

Шоу подаде телефона на Уолтър.

— Измъкни всичко, което можеш от този човек.

— Ти какво ще правиш?

Време за решение. На живот или смърт. Нямаше път назад. Разполагаше с няколко секунди.

Шоу погледна часовника си. Ако уведомеше началството, знаеше, че щяха да мобилизират всичките си сили и Арчи щеше да ги усети. Той не можеше да поеме такъв риск. Но щеше ли да успее сам?

— Изчакваш тук двадесет минути — обърна се той към Уолтър. — Двадесет минути. След това се обаждаш в Първи полицейски участък. Даваш им информацията. Арчи Рейнолдс, засечен в сграда Д, „Ню Лотс“, с Джъстин Бъртън. Двадесет минути, броени отсега.

Шоу извика последните думи, докато тичаше надолу по стълбите.

Арчи се върна в апартамента, изливайки след себе си сгъстения от желатина бензин. Смрадливата смес покри пода и стените на стаята.

Решимостта на Джъстин се изпари. Завладя я истински ужас. Тя присви крака и се сгърчи настрани от плискащата се течност, но не успя да опази краката и бедрата си от хладната, лепкава смес. Вече почти предусещаше нечовешката болка — можеше да си представи как кожата й става на мехури и пламва, когато Арчи я подпалва.

Той постави на пода контейнера и се извърна към нея.

— Това говно го бях скатал тука преди време. Още едно контейнерче изсипах по стълбището. Външните коридори да знаеш само как са подгизнали. Скоро тук ще стане истински ад. Ще съжалявате, че сте се забъркали с Арчи Рейнолдс.

Джъстин не можеше да стори нищо друго, освен да го гледа втренчено. Умът й беше съвсем блокирал и тя стоеше занемяла, без да може дори да кимне.

— Ако извадя тоя боклук от устата ти, ще пищиш ли?

Джъстин успя да поклати глава. Каквото и да е, само да може да диша. Каквото и да е, само да забави драскането на клечката кибрит.

— Добре, сега, не се ебавай с мен, кучко. Не мърдай, докато не махна тая скапания от тебе.

Автоматичният нож щракна в ръката на Арчи и се отвори.

Той се приближи, но Джъстин остана неподвижна и той извади парцала от устата й. Тя разтърси глава и се изплю. Не изпищя. Не каза нищо. Просто остана така, прилепена до стената, и задиша през устата, поемайки миризмата на зловонната запалителна смес.

Арчи преряза колана около краката й, след което се отдръпна предпазливо назад, сякаш очакваше, че тя ще го изрита.

— Ти сега ще умреш заради това, което направи! Е, струваше ли си да умираш? Заради този твой тъп общински център?

Джъстин прочисти гърлото си и отвърна:

— А ти? Струва ли си ти също да умреш?

— Майната ти! Кой казва, че ще умра? Имам мангизи в джоба. Свивам друга кола и се разкарвам оттук, когато това място пламне. Ако ме спипат, майната му, поне няма да умра сам като теб.

Джъстин преглътна.

— Е? Кажи, струва ли си? — повтори той.

— Да.

— Защо? За да помагаш на една тайфа скапани дрогирани кучки и на сбърканите им хлапета, за които на тях и бездруго не им пука. Повечето от тия кучки оставят хлапетата си да умрат сред боклуците, стига това да означава още една лула с кока. Какво, мамка му, си мислеше, че можеш да направиш за тях?

— Да им помогна да спрат.

— Какво да спрат? Да се друсат?

— Да.

Арчи се разсмя.

— Говна! Майната ти, ти да не си се напушила бе, момиченце? Глупости! Знаеш ли какво?

— Какво?

— Тези кучки от твоя център? Те идват ей тука и си купуват говната от мене. Друсат се и после се връщат да отмъкнат каквото успеят от теб. Нищо няма да спреш.

— Но теб те спряхме, нали?

— Да бе, и кои сте тези „ние“? Ти и оня дебел задник Блум, и неговите негри мюсюлмани? Оня педераст вече е мъртъв, мила. Мюсюлманинът също. Напълних му задника с олово. Ченгетата не можаха да ме спрат. Шибаното ченге, което се навърташе около теб? Ще му пръсна задника, преди всичко тук да свърши. Просто ще го направя, мамка му, преди да се махна. Ще ми дойде точно където го искам. В момента стърчи край Хъдсън. Мога да го разкарвам из целия град, да си седя до него и да му пусна куршум в главата, когато си поискам. Ще свърша, преди да се е усетил. Мамка му! И никой не може да ме спре да подпаля и твоя задник, да срина това място до земята. Е, какво постигна, освен че бяха избити толкова хора? Нищо няма да се промени. Дрогата няма да изчезне от този квартал. И да не съм аз, ще бъде някой друг негър, който ще я шитка. Тия хора нямат нищо друго. Друсачите и не искат друго.

Джъстин прояви достатъчно благоразумие, за да не го прекъсва. Докато говореше, нямаше как да я запали.

— Нито едно шибано нещо, което ти можеш да им дадеш, няма да им е по-скъпо от праха, скъпа. Нито едно шибано нещо. Какво, по дяволите, те накара да си въобразиш, че ще успееш?

Джъстин се насили да отговори, все едно че Арчи заслужаваше отговор, разбирайки, че колкото повече говори, толкова по-дълго ще живее. Може би някой щеше да ги чуе. Може би някой щеше да забележи отвън примигващата светлина. Някъде дълбоко в себе си тя все още вярваше, че Шоу ще я намери.

— Но те са човешки същества, нали? Нима наистина смяташ, че искат да живеят по този начин? Че единственото, което им е останало, е прахът?

— Какво друго им е останало, мамка му? Работа? Семейства? Място за живеене, където няма да дойде някой и да им отнеме това, което имат при първа възможност? Ти ли ще промениш всичко това?

— Може би. Поне за малцина.

— Ха. За да го направиш, в този скапан лайнарник ще ти трябва нещо повече от ченгета и мюсюлмани. Стискало ти е много, маце, да дойдеш тук. Да предизвикаш цялата тая бъркотия. Но нищо не направи, освен че предизвика смъртта на един куп хора и само премести тая свинщина на друго място.

— Не съм съгласна. Все още смятам, че тези хора трябва да получат шанс.

— Да бе, как не! Какво знаеш ти за това, мамка му? Да си опитвала някога от прашеца? Могло е да ти свърши работа.

— Не е нужно да го опитвам, за да знам как съсипва живота на тези жени и деца.

— Да бе, жените си падат по коката, нали? — Арчи бръкна в задния си джоб и измъкна пластмасова торбичка, пълна с шишенца със сини тапи, и я хвърли на пода до Джъстин. — Това са последните. Тук бях складирал кила от тая гадост. Всички, които живеят тук, са се възползвали. Грабели са колкото могат. И ти трябва да го опиташ, преди да ти подпаля задника. Ще те издигне малко в небесата.

— Не го прави. Какво ще стане с другите хора в тази сграда? Защо трябва да го правиш? Само за да убиеш мен ли? Защо трябва да пострадат всички останали?

— По дяволите, те ще изхвърчат навън, когато подушат пожара. Ако не успеят навреме, майната им. Поне ще запомнят да не се бъркат на Арчи другия път.

— Ако го направиш, ще те хванат. Ще те издирят където и да отидеш. Просто напусни. Те не знаят къде си. Все още можеш да се измъкнеш.

— Мислиш ли, че и бездруго няма да ме издирват? Мислиш, че ще си отида кротко от тоя свят? Да си свия къдравата главица и да се измъкна, надявайки се, че белият човек няма да ме намери и да ме накара да платя? Майната му! Хайде, вдигай си задника, време е да се обадим на татенцето ти. Искаш ли да поговориш с него?

— Да.

— Тогава си вдигни задника, момиче, и не ми създавай неприятности, че ще те гръмна и ще се свърши.

Въпреки раните и вързаните си отзад ръце, Джъстин успя да се изправи на крака без помощта на Арчи.

Немаркираната кола на Албърт де Лука беше с мощен двигател, снабдена с пълен комплект мигащи фарове отпред и отзад, както и с буркан отгоре. Шоу докосна спирачката само два пъти през петте минути, които му трябваха, за да стигне до „Ню Лотс“.