Пророчеството Венеция

Танина изпищява. Не във въображаемото му детство. В сегашния реален момент.

Виковете ѝ са толкова пронизителни, че дори Гатусо се сепва.

Лидия е забила церемониалния нож в корема на Ефран и започва да го разпаря.

Кръв и вътрешности се изсипват върху дървения жертвен олтар.

Другите сектанти поднасят сребърни чаши под аления фонтан.

От зеещата дупка Лидия изважда шепа кървава плът.

Черният дроб на Ефран.

Сектантите запяват:

– Аве Сатанас! Аве Сатанас! Аве Сатанас!

Звънчето позвънява още три пъти.

Лидия вдига черния дроб с две ръце и го подава на Гатусо.

Той го поема в сребърно ковчеже и го поставя по средата на големия правоъгълник, заграждащ трите олтара.

Точно както преди малко не успя да продума, сега Томазо не може да мълчи. Думите сами излизат от устата му:

– Deus, in nomine tuo salvum me fac, et virtúte tua age causam meam.

Гатусо застива като вцепенен.

– Deus, audi oratiónem meam: áuribus pércipe verba oris mei.

Това е молитва за прогонване на зли сили.

– Nam supérbi insurréxunt contra me, et violénti quasiérunt vitam meam; non proposuérunt Deum ante óclus suos.

– Накарайте го да млъкне! – изкрещява Гатусо.

Лидия се хвърля към Томазо.

Инстинктивно той се извръща. Вдига коляно, за да се предпази.

Тя се блъска в него.

Отскача назад и пада. Изправя се на крака. Очите ѝ святкат от гняв.

Вдига високо ножа.

Размахва ръце... и надава писък.

Отначало всички мислят, че ще го прободе. Ще убие монаха твърде рано.

Но после виждат.

Тя гори.

Блъснала се е във факла и сега дрехите ѝ са в пламъци.

Томазо използва шанса си.

Все още със завързани ръце, той скача напред и грабва една факла. Изтичва при сектантите около Танина и запалва дрехите на няколко от тях.

Настъпва суматоха.

През пламъците той вижда Гатусо, парализиран по средата на церемонията – ритуалът забранява да напуска магическия правоъгълник, очертан около олтарите.

Няколко сектанти се нахвърлят върху Томазо.

Той поглежда сестра си и изкрещява:

– Бягай, Танина, бягай!

Тя се колебае.

– Бягай!

Танина съзнава, че няма избор. Няма шанс да спаси Ермано. Нито дори Томазо.

Тя хуква с всички сили.

Право през правоъгълника. Право през столетия на вяра и черна магия.

Гатусо е само на няколко крачки от нея – но от грешната страна на жертвения олтар.

Пред ужасения му поглед тя грабва Плочите от Атманта и изчезва в нощта. Той е безсилен да я спре.

68

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ, ВЕНЕЦИЯ

Марио Фабианели не настоява да извика адвоката си. Не възразява разпитът да бъде записан. И услужливо дава кръв, ДНК и проби от ръцете си.

Милиардерът изтръсква белия си ленен панталон, настанява се на един стол в стаята за разпити и поглежда червената лампичка на цифровия диктофон.

– Майоре, ще ви помогна по всякакъв начин, по който мога. Казах ви, че нямам какво да крия и не знам нищо за смъртта на младия ви колега, който е работил в моята охрана.

– Антонио Павароти. – Вито го поглежда гневно. – Младият ми колега имаше име. На някои от нас ни беше скъп.

– Разбира се. Всеки човешки живот е ценен.

– Да, но неговият ценен живот бе прекъснат само на няколко километра от вашия остров, по време, когато е работел за вас.

– Не е точно така – възразява Фабианели. – Бил е нает от охранителната фирма, чиито услуги използваме. По закон отговорността е само тяхна.

– Лодката на Антонио е била заредена с експлозив...

– Това вече ми го казахте, майоре. Отлично знаех всичко това, когато ви позволих да вземете проби от ръцете ми. Много съжалявам – много, много съжалявам за колегата ви, но нямам нищо общо със смъртта му.

– Нито с изчезването на Том Шаман или Тина Ричи?

– Шаман е онзи свещеник, нали?

– Да, той е.

– Значи нямам нищо общо с него, нито с жената, която споменахте. Това е тази, която свещеникът мислеше, че е видял в имението ми, нали?

Вито започва да губи търпение.

– Имате две отделни системи за наблюдение. Защо?

– Много просто – отговаря спокойно Фабианели. – Не искам хората ми да научават кога излизам и кога се прибирам. Както вече ви казах, майоре, аз много внимавам да не ме отвлекат. Само най-близките ми подчинени имат достъп до хангара за лодки и охранителните монитори.

Вито решава, че е време да пробва друг подход:

– Вашата асистентка Мера Тийл е казала на Шаман, че в имението ви се провеждат сатанински служби. Вярно ли е?

– Вероятно – развеселено отвръща Фабианели. – Имаме хора с всякакви религии: квакери, езичници, католици, мормони, мюсюлмани. Тъй че предполагам, има и сатанисти. И ако има, със сигурност танцуват голи около свещи, правят оргии и други неща, които по принцип правят сатанистите.

– И какво друго мислите, че правят?

Милиардерът свива рамене:

– Нямам ни най-малка представа. Смисълът на комуната е всеки да си намери своето кътче и да се изявява по какъвто иска начин. Аз имам свое място и не общувам почти с никого.

– Като заговорихме за вас, бихте ли ми казали каква е вашата религия?

– Ахааа. – Фабианели се замисля за момент. – Моята Света Троица са Пари, Изкуство и Секс, майоре. Не ме интересува кой бог ми ги дава, затова почитам всички божества. Сега свършихме ли с налудничавите въпроси?

Вито поклаща глава:

– Не, не сме свършили. Далеч сме от свършване. Синьор Фабианели, познавате ли човек на име Ларс Бейл?

Милиардерът се заглежда замислено в нищото. След малко отговаря:

– Не. Не мисля. – Пак поглежда Вито. – Защо? Кой е той?

– Американец. Доста известен при това. Сигурен ли сте, че не го познавате?

– Паметта ми не е безупречна, но съм сигурен, че не го познавам.

– Ето негова снимка. Изпратена от ФБР.

Марио бързо поклаща глава.

– Моля ви, погледнете я по-добре – настоява Вито. – Сигурен ли сте, че не го познавате и не знаете нищо за него?

Фабианели взема снимката и я поглежда.

– Не. Съжалявам, но не ми е познат.

– Тук има татуировка. Миниатюрна татуировка с формата на сълза под лявото око.

Марио забелязва татуировката.

– Важна ли е?

– Мера Тийл има абсолютно същата татуировка на същото място. Как ще го обясните?

Марио се изсмива:

– Няма защо да го обяснявам. Можете да я попитате. Вглеждали ли сте се внимателно в Мера? Тя е цялата в татуировки. Има стотици.

– Мислите ли, че има и други, които са еднакви с татуировките на сериен убиец сатанист, който чака изпълнението на смъртната си присъда?

– Майоре, не знам такива неща. – Фабианели за първи път показва признаци на изнервяне. – Можете да разпитате Мера, когато поискате. Сигурен съм, че ще бъде искрена с вас и ще даде отговори на всичките ви въпроси.

– Ще я разпитаме. Бъдете сигурен в това. – Вито подава на милиардера фотокопие от каталога на аукционната къща, което му даде Нунчо. – Това говори ли ви нещо?

– А трябва ли? – Марио дори не докосва листа. – Какво е това?

– Сребърен предмет от времето на етруските. Много ценен.

Милиардерът дори не поглежда фотокопието.

– Не. Не ми е познато.

– Сигурен ли сте? – настоява Вито.

Марио го поглежда подозрително:

– Майоре, започвате да ме отегчавате. Сигурен съм, че не съм виждал този предмет. Притежавам много произведения на изкуството. Много скулптури. Но съм модернист и познавам всяка вещ от колекцията си.

Вито посочва снимката и заявява:

– Вие сте собственик на това нещо.

Марио поклаща глава.

– Проследихме собствеността до една ваша компания на Каймановите острови. Платили сте повече от един милион долара за този предмет.

– Уверявам ви, че не съм го купувал – искрено изненадан заявява Фабианели.

– Имате ли компания, която се казва МФА – „Марио Фабианели артисти“?