Пророчеството Венеция

Майорът едва се спира да не изпсува.

– Някакви следи на входа? – обръща се към Валентина.

– Нищо явно. Пратих хора да проверят.

Вито се оглежда и вижда стоманено скеле, няколко кофи мазилка, мистрии и дъски в единия ъгъл.

– Извършителят не е проникнал с взлом – отбелязва. – Сигурно се е дегизирал като строител или реставратор и се е скрил някъде, докато всички си тръгнат.

Слиза от дъската на криминалистите и се отдалечава от олтара. Липсата на черен дроб на местопрестъплението го тревожи. Започва да разбира какво може да означава това.

– Все пак е трябвало да излезе по някакъв начин – отбелязва Роко, като тръгва след него. – Било е хазарт. Рискът да бъде забелязан на излизане е бил по-голям, отколкото на влизане.

– Тогава намерете свидетели – сопва се Вито. – Нямам време да обсъждам очевидни неща.

Валентина поглежда за последен път символа, преди да слезе от дъската.

– Вече разпитахме работниците – обяснява. – Попитахме ги дали са забелязали някой да си тръгва по-рано. Ще разпитаме и туристите, може някой да си спомни. Разбира се, тях трудно ще ги открием.

Вито хваща главата си с ръце, затваря очи и възкликва:

– О, Боже, милостиви Боже, дано да греша!

Валентина и Роко се споглеждат смутено.

Вито споделя мислите, които го тревожат:

– Няма черен дроб, защото жертвата още е жива. – Посочва кървавия знак. – Но съм сигурен, че много скоро ще умре.

Всички се втренчват мълчаливо в оскверняващия знак и се опитват да се поставят в ума на извършителя, да отгатнат мотивите и крайната цел. Вито посочва числото под символа:

– Какво е това? Това число? Какво мислите, че означава?

– Числата се използват за броене – изказва предположението си Валентина. – Да не би да е някакво обратно броене?

– Точно така смятам. Но дали става дума за часове, за дни или за седмици? – Вито рязко се обръща към нея. – Намери проклетия бивш свещеник. Открий го бързо и се моли да може да ни каже какво, по дяволите, означава това, преди още някой да умре.

Capitolo LIII

1778 Г.

РИО ТЕРА САН ВИО, ВЕНЕЦИЯ

Томазо разбира защо Танина има доверие на Лидия. Тя е един от онези рядко срещани хора, които умеят да те слушат, без да те прекъсват. Търпеливо и внимателно изслушва младия свещеник, докато той ѝ обяснява как наскоро е научил, че е бил разделен от сестра си още в ранно детство и се надява да я открие, и то бързо.

– Провери ли в женските манастири? – пита тя. – Монахините водят дневници. Така може да съставиш списък на момиченцата сираци на подходящата възраст.

– Това мислех да направя, когато напуснах абатството, но сега нямам време. Освен това ме е страх, че ако се покажа на такова място, абатът и инквизицията веднага ще научат.

– Сигурно си прав. – Лидия кимва в знак на съгласие и се усмихва оптимистично. – След няколко дни ще изпратя някой от слугите си да поразпита дискретно вместо теб. В района няма много женски манастири и задачата няма да е трудна.

Точно когато Томазо започва да ѝ благодари, Танина се връща с Ермано и Ефран.

– Какви си ги приказвал, по дяволите? – нахвърля се евреинът върху монаха. – Глупак!

Ефран застава между тях.

– Знаем какво е приказвал. Успокой се. – Избутва Ермано назад, втренчва се в него, докато той се успокои, после се обръща към Томазо. – Ние не сме просяци и крадци, синьоре. Искахме да сключим сделка. Взаимно изгодна сделка. – Кимва към Ермано. – Нито аз, нито приятелят ми знаем нещо за кражбата на твоята собственост и за нас е огромна обида да смяташ, че сме способни на такова нещо.

– Моля да ме извините – казва Лидия, като се изправя. – Трябва да свърша някои неща. След малко се връщам. Ще поръчам да ви приготвят и нещо за хапване. – Обръща се към Танина. – Опасявам се, че това ще бъде последното сносно ядене, което ще опитате в близките дни.

Ермано изчаква тя да излезе и да затвори двойната врата с красива месингова дръжка след себе си, и отново избухва:

– Имаш ли представа какво ще ни сторят инквизиторите? Чувал ли си за Канала на сираците, където изхвърлят телата на екзекутираните в техните тъмници?

Томазо виновно свежда глава. Не знае какво да каже. През последните няколко часа го сполетяха куп нещастия – изгуби най-ценното си притежание, отказа се от монашеското си призвание и остана без дом.

Танина вижда, че е уплашен. Сяда до него и успокоително докосва ръката му.

– Братко, сигурна съм, че можем да поправим нещата. Макар че признавам, положението изглежда доста лошо.

Той поглежда мъжете срещу себе си:

– Наистина ли не знаете нищо за кражбата? Заклевате ли се?

Ермано поклаща глава:

– Не знаем нищичко. И двамата се заклеваме. Повярвай ми, наследството ти не е у нас.

– Тогава кой го е направил? – пита Танина. – Кой би я откраднал?

Тримата приятели се споглеждат. Томазо вижда, че са смутени.

– На кого другиго казахте? – пита той. – В човешката природа е да споделяме такива неща. На кого?

– Семейството ми знае – виновно признава Ермано. – Сестричката ми, но тя е само на девет. Също майка ми и баща ми. – Поглежда Томазо. – Татко е търговец на антики в гетото. Но не е крадец.

– Вярвам ти. Но ако е казал на други хора, може някой от тях да е крадецът.

Ефран въздъхва и поглежда Ермано:

– Аз казах на теб. Само на теб и на никого другиго.

Всички погледи се насочват към Танина.

– Аз казах на Лидия. А тя със сигурност не е крадла. Иначе съм говорила за плочката само с Ермано. Всъщност в последно време това е почти единственото, за което говорим.

Той вдига дебелите си вежди:

– Какво означава това?

– Нищо – сопва се тя. – Осен че беше обсебен от това нещо.

– Искаш да кажеш, че аз съм го откраднал, така ли?

– Нищо подобно не искам да кажа! Знам, че не си ти, нали бяхме заедно цяла нощ. Искам да кажа само, че ми се искаше да не си толкова вглъбен в изучаването на произхода на проклетата плоча, а да обръщаше повече внимание на мен.

В този момент двойната врата се отваря, Лидия влиза стремително и обявява:

– Масата е сложена, скоро ще дойде и храната. Изпратих един слуга до дома на мой приятел. Той има къща, в която можете да се скриете.

– Благодаря ти – казва Танина. – Не знам как ще ти се отблагодарим за гостоприемството и помощта.

– Стига глупости! – Лидия се усмихва широко. – Всичко това е страшно вълнуващо. Истинско приключение! – Хваща Танина с едната ръка, Томазо с другата и ги повежда към вратата. – Елате сега. Да пийнем и да видим с какво мога да ви развеселя.

57

В НАШИ ДНИ

УЧАСТЪКЪТ НА КАРАБИНЕРИТЕ

– Никаква следа от Шаман. – Валентина звучи разтревожено. – Обадих се в хотела му. Казаха, че излязъл веднага след моето обаждане и оттогава не са го виждали.

– Ти кога му се обади? – пита Вито, като поглежда часовника на стената.

– Около девет и половина. Все още бяхме тук, работихме до късно.

Вито поглежда Роко:

– Поискай разпечатка от мобилния му телефон. Виж дали след това му се е обаждал някой. – Обръща се към Валентина. – Прати хората да разпитат в ресторантите, баровете и болниците, да видим дали не е пиян, пострадал или болен. Дайте описанието му на пешеходните и на водните патрули.

– Лейтенант Тоти вече работи по телефонните разпечатки. Тя ще ни помогне.

– Хубаво – разсеяно измърморва Вито. Изведнъж му хрумва немислимото. – Прати криминалистите в стаята на Том. Да потърсят косми по възглавницата му, кърпите, дрехите, навсякъде.

Валентина се стъписва:

– ДНК? Искаш проба от ДНК?

Вито се намръщва. Знае, че тя харесва бившия свещеник, може би дори вижда в него заместител на братовчед си.

– Като предпазна мярка, Валентина. Хайде, тръгвайте по задачите.

Тя изведнъж се досеща: