Сестра

Може и на мен да са ми дали фенциклидин. Минавала ли ти е тази мисъл през главата, така както ми е минавала на мен? Може би някой халюциноген е отговорен за появата на дявола, който ме преследва. Но кой би могъл да ми го даде? Била съм само в следствената служба, в „Койота“ и в апартамента, където никой не ми желае злото.

Все още няма да казвам на господин Райт за убиеца на прозореца ми; нито за страха, че полудявам. Ако не му кажа, той ще продължава да се отнася с мен както обикновено и в отговор аз ще се държа по същия начин. Той очаква да съм напълно нормална и аз ще трябва да отговоря на тези негови очаквания. Пък и поне през часовете, които прекарвам с него, знам, че съм в безопасност. Така че ще изчакам края на деня и тогава ще му кажа.

Тази сутрин в офиса на господин Райт не е светло; в ъглите се таи тъмнина, която се опитвам да прогоня с примигване на клепачи. Когато започвам да говоря, чувам как малко завалвам думите си, трудно ми е да запомням казаното. Но господин Райт каза, че може днес да успеем да завършим с показанията ми, така че просто ще трябва да положа усилие.

Изглежда господин Райт не забелязва нищо нередно. Може би съм се усъвършенствала в прикриването на състоянието си или пък той напълно се е концентрирал върху задачата да минем и през последната част от показанията ми. Обобщава края на нашето предишно интервю:

— Хати Сим ви е казала, че човекът, който й е сложил инжекцията и е бил при нея по време на раждането, е носел маска?

— Да. Попитах я дали е бил един и същ човек и тя потвърди. Но не можеше да си спомни нищо повече — глас, височина, цвят на косата. Опитваше се да забрави цялото преживяване и аз не я виня.

— Помислихте ли, че мъжът, който е бил при раждането на нейното бебе, е бил същият човек, който е помагал при раждането на бебето на Тес?

— Да. И бях сигурна, че същият човек е убил сестра ми. Но имах нужда от повече факти, за да отида в полицията.

— Сериозни доказателства? — пита господин Райт.

— Да. Трябваше да докажа, че е носел маска, за да скрие идентичността си. Не бях успяла да разбера кой е израждал бебето на Тес. Но може би бих могла да открия кой е сложил инжекциите на нея и на Хати.

Докато се придвижа от Чизик до болница „Света Анна“ вече беше станало късно, минаваше полунощ. Въпреки това трябваше веднага да разбера. Когато пристигнах, отделенията тънеха в тъмнина. И аз осъзнах, че това не е най-подходящото време за задаване на въпроси. Но вече бях натиснала звънеца на вратата на родилното отделение. Отвори ми някаква непозната сестра. Тя ме изгледа подозрително и аз се сетих, че охраната зорко следи за предотвратяване кражбата на бебета.

— Може ли да говоря с главната акушерка? Мисля, че се казва Кресида.

— Тя си е у дома. Смяната й свърши преди шест часа. Ще е на работа утре.

Но аз не можех да чакам дотогава.

— Уилям Сондърс тук ли е? — попитах.

— Пациентка ли сте?

— Не — поколебах се за момент. — Приятелка.

Чух плач на бебе, после към него се присъедини цял хор. Зазвъня звънец. Младата сестра направи гримаса, изглеждаше силно стресирана:

— Добре. Доктор Сондърс е в стаята за лекари на повикване. Третата врата вдясно.

Почуках на вратата под погледа на сестрата и влязох. Вътре беше тъмно, единствената светлина бе тази, която влизаше през отворената врата. Уилям веднага се събуди и застана нащрек, вероятно защото беше дежурен и от него се очакваше незабавно да започне да функционира на сто процента.

— Какво правиш тук, Бий?

Никой, освен теб не ме беше наричал така. Имах чувството, че си му дала назаем част от нашата близост. Той стана от кушетката и аз видях, че е напълно облечен в сини лекарски дрехи. Косата му беше разрошена. Давах си сметка за теснотата на стаята, за единичното легло.

— Знаеш ли кой слага инжекциите на жените от експерименталната програма за лечение на кистозна фиброза? — попитах.

— Не. Искаш ли да се опитам да разбера?

Оказа се толкова просто.

— Да.

— Добре — видът му беше делови, напълно концентриран и аз му бях благодарна, че ме взема на сериозно. — Има ли и други пациентки, освен сестра ти, за които знаеш?

— Кася Левски и Хати Сим. Тес се е запознала с тях в клиниката за лечение на кистозната фиброза.

— Можеш ли да ми напишеш имената?

Изчака ме, докато ровя из чантата си и вадя лист хартия, на който да напиша имената на двете жени, после нежно взе листчето от ръката ми.

— А сега мога ли да те попитам защо искаш да знаеш?

— Защото човекът е носел маска. Когато е слагал инжекцията, когато е израждал бебетата.

Настъпи пауза и аз почувствах, че напрежението му се стопява.

— Не е толкова необичайно за медицинския персонал да носи маски, особено в родилните отделения — каза той. — Раждането е мръсна работа и по правило медицинският персонал носи предпазно облекло.

Трябва да беше забелязал недоверието, изписало се върху лицето ми, или моето разочарование.

— Наистина е рутинно, поне в тази болница — продължи той. — Имаме най-висок процент пациенти с вируса на СПИН след Йоханесбург. Редовно ни тестват, за да се избегне заразяването на пациентите, но същото не е валидно в обратния случай. Когато една жена прекрачи прага ни, просто нямаме представа дали е носител на вируса или не.

— Но как се процедира при инжектирането на гена? При слагането на инжекции? — попитах. — Това не е свързано с обмен на телесни течности, нали така? Защо тогава е необходима маска?

— Може би колегата, който го е направил, просто я е носел по навик.

Преди способността му да вижда само най-доброто у хората ми бе изглеждала мила, сега обаче ме разгневи:

— По-скоро би намерил невинно обяснение, отколкото да повярваш, че някой е убил сестра ми и е скрил идентичността си зад маска?

— Бий…

— Но аз не разполагам с лукса да имам право на избор. Единственият вариант, който е отворен пред мен, е грозната жестокост. — Отстъпих назад. — Ти носиш ли маска?

— Да, често. Може да изглежда като прекалена предпазна мярка, но…

Прекъснах го:

— Ти ли беше?

— Какво?

Той ме гледаше втренчено и аз отместих поглед встрани.

— Мислиш, че аз съм я убил? — попита той. Беше шокиран и засегнат.

Грешах, като смятах, че конфликтът с думи е тривиален.

— Извинявай — насилих се да срещна очите му. — Някой я е убил. Не знам кой. Но съм сигурна, че такъв човек съществува. И най-вероятно вече съм се срещала с него, двамата сме разговаряли, без да знам. Но нямам никакви доказателства.

Той взе ръката ми в своята и аз осъзнах, че цялата се треса.

Пръстите му нежно погалиха дланта ми; в началото твърде нежно, за да повярвам, че наистина е израз на привличане. Но когато той продължи, разбрах — макар и да ми беше трудно да повярвам, — че не греша.

Издърпах ръката си от неговата. Върху лицето му се изписа разочарование, но гласът му прозвуча мило:

— Не съм много перспективен, нали?

Тръгнах към вратата, все така удивена и повече от поласкана.

Защо излязох от тази стая с възможностите, които ми предлагаше? Защото дори и да успеех да игнорирам моралната страна на въпроса, да забравя за момент, че е женен — което не бе невъзможно, както си дадох сметка, — знаех, че връзката ни няма да е продължителна или вдъхваща чувство за сигурност; нямаше да е онова, което исках и от което се нуждаех. Щеше да е моментна страст, нищо повече, а впоследствие щеше да ми се наложи да изплащам тежък емоционален дълг. Или може би бях реагирала по този начин просто защото ме беше нарекъл „Бий“. Име, което само ти използваше. Име, което ме накара да си спомня коя съм била в продължение на толкова много години. Защото жената, която носеше това име, не правеше такива работи.

Така че затворих вратата зад гърба си и останах силно разлюляна, но все пак права върху тънкото въже на морала си. Не защото бях човек с високи принципи. А защото за пореден път бях избрала сигурността вместо риска от краткотрайно щастие.