Пророчеството Венеция

Томазо все още е готов да спори. Иска да запази плочката и да излезе с нея. Но не смее да не се подчини на абата. Оставя сребърния предмет в протегнатата пред него ръка и сърцето му се свива.

Абатът се обръща и се връща зад бюрото.

– Сега отивай да изпълняваш задълженията си. Приятен ден.

Томазо кимва, обръща се и излиза. Знае, че е допуснал грешка. Не е оправдал доверието на майка си.

Знае също, че трябва да стори нещо, за да я поправи.

45

В НАШИ ДНИ

ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ

„Срещата“ на Том Шаман с Тина Ричи в хипарската комуна за известно време заплашва да провали цялата акция. Накрая – за забавление на мнозина около него – той приема, че може да я е объркал с много красивата и много глупава художничка Лиза, която по това време била дежурна в кухнята.

Адвокатът на Марио – Анчелоти, не им спестява нищо. Не спира да натяква на Вито и Валентина, докато майорът не се принуждава да се извини на Марио и да изведе основната част от екипа си от имението. Остават само Валентина и хората ѝ. Тя разговаря с Франко Дзандзото, началника на охраната, и разговорът не е от най-приятните. Точно това е целта на Франко.

Той мрази ченгетата. Мрази ги, откакто се помни. Още от дете те са неговият заклет враг и сега не е по-различно. Дзандзото демонстративно оглежда лейтенант Мораси. Тя вижда как погледът му обхожда цялото ѝ тяло – от тънките глезени до деликатния врат, сякаш е последният сладолед, който се продава в пустинята.

Валентина се опитва да не обръща внимание на погледите му, докато вървят по дългия коридор. Има по-важни неща, за които да мисли.

Стигат до края на коридора. До огромна двойна дъбова врата.

– Отключете, ако обичате.

Дзандзото се усмихва лъчезарно:

– С удоволствие.

Взема един от тежката връзка ключове и отваря голям катинар в горната част на двойната порта. Дръпва няколко железни резета и завърта друг ключ в месинговата ключалка.

Размерите на хангара впечатляват Валентина. Огромен е.

– Чакайте! – спира го тя. – Първо фотографът.

Стройна жена, по-дребна от Валентина, с къса черна коса и дръзки кафяви очи, отваря метален куфар и изважда апарат „Никон“. Дзандзото се отърква във Валентина и прошепва:

– Теб искам да снимам. Ще ти направя незабравими снимки.

Тя не скрива отвращението си:

– Сигурна съм. – Присъствието му я прави нетърпелива. – Хайде, Марта. Трябваше вече да си го подготвила!

Фотографката я поглежда смутено.

Началникът на охраната отново се допира до Валентина:

– Хайде след като свършиш тук, да те заведа вкъщи. Ти ще ми позираш, после аз на теб.

Тя се извръща, за да не усеща миришещия му на чесън дъх.

– А какво ще кажеш да млъкнеш и да ме оставиш да си върша работата, за да не те арестувам за възпрепятстване.

Той се намръщва, но се отдръпва. Кучка. Фригидна полицейска кучка. Валентина отива при мониторите. Изключени са.

– Какво е това? Какво става тук?

Дзандзото свива рамене.

Тя поглежда под масата и включва щепселите в контактите. На екраните се появява образ.

– Снимай и тези, Мария. Обща снимка на всичките, после по една от всеки монитор.

Валентина продължава огледа. Пита се за какво е необходим охранителен център с камери в хангар за лодки. Да, логично е да има камера, следяща вътрешността на хангара. Но защо трябва да има контролен център вътре? Обикаля помещението. Има множество намотани въжета, туби с гориво и сгъваеми метални кутии за инструменти. На едната стена е закачена специална дъска, на която висят различни размери гаечни ключове. Отдолу има работна маса, а върху нея – сърцето ѝ прескача – моторна резачка. Валентина си спомня разчленените тела от лагуната. Оглежда се за някой от криминалистите.

– Приберете и опишете всичко, особено резачката. Внимавайте да не пипате веригата.

Един млад полицай се заема със задачата, а тя се опитва да се успокои, да не се въодушевява прекалено.

Във водата има множество плавателни съдове. Моторница, която сигурно струва десет пъти колкото апартамента ѝ – уникалната по рода си „Зиърс Ем Кей Уан“, задвижвана със соларна енергия. Гумена лодка с външен мотор, достатъчно мощен, за да изпрати ракета до Венера. Дървена гребна лодка, вероятно за риболов.

Играчки за богатите и известните.

От отсрещната страна на водния канал нещо друго привлича вниманието ѝ. Нещо по-интересно.

Гондола.

Лъскав, черен, мълчалив плавателен съд като расов жребец. Не по-малко красив от моторниците, но странно различен от останалите в колекцията. Валентина дава знак на един криминалист:

– Започнете с това. Когато Мария свърши с проклетите снимки, изследвайте гондолата за всичко: кръв, влакна, ДНК, косми, пръстови отпечатъци. Щателен оглед.

Capitolo XLIV

1777 Г.

ЛАГУНА ВЕНЕТА, ВЕНЕЦИЯ

Пътуването през древните сиви води на лагуната е неспокойно и трудно. Лодката, с която се придвижват повечето монаси, е малко по-голяма от тази, която Томазо използва за сутрешните си разходки. Това е вторият плавателен съд на манастира – малко, кърпено на много места брагоцо – плоскодънна рибарска лодка, дарена им преди близо пет години.

Въпреки че е венецианец и клони към петдесетте брат Маурицио не понася добре пътуването по вода. Пребледнява и започва да му се гади дори при кратката разходка до града.

Томазо не обръща внимание на страданията на спътника си; мислите му са заети единствено с абата и плочката. Пита се дали ще я види отново. Опасява се, че е изгубил единствената физическа връзка с покойната си майка и изчезналата си сестра, и мъката му расте.

Той насочва лодката на север и леко на изток към устието на Рио дел’Арсенале, който води до корабостроителниците. Там кипи трескава работа. Ежемесечно се произвежда смайващият брой от двеста кораба и към небето стърчи гора от мачти.

Право напред са главният подстъп към работилниците и великолепните укрепени кули и гигантските гръцки лъвове на „Порта магна“. Томазо различава издължения силует на една почти завършена полака. Този плавателен съд, подходящ за открито море, вероятно е предназначен за армията – патрулен кораб, който да обикаля търговските пътища и да защитава венецианските съдове от турски и далматински пирати. Огромните му мачти са толкова високи, сякаш могат да прободат облаците. По-натам един трабаколо, с три платна, се е насочил към морето; на кърмата гордо се развява червеният флаг с крилатия лъв на Серенисима Република Венета.

Докато се наслаждава на кипящия неуморен труд, Томазо помага на пребледнелия Маурицио да слезе от лодката.

– Сигурен ли си, че си достатъчно добре, за да дойдеш, братко? Ако искаш, остани тук. Мога сам да отида да взема доставката.

Другарят му го поглежда с облекчение:

– Томазо, ще ти бъда благодарен, ако ме оставиш за малко сам. Мисля да се поразходя, докато ми мине морската болест.

– Разбира се.

Двамата се разделят, като се разбират да се срещнат пак след два часа на едно площадче наблизо. На Маурицио редовно му прилошава, когато идват до града, и почти винаги има нужда да остане сам, докато се оправи. Възстановяването му обикновено включва посещение в една близка кръчма, чийто съдържател мисли, че може да си осигури мястото на небето, като гощава монаха до пръсване.

Томазо бързо тръгва да изпълни задачите. В корабостроителницата се помещават канторите на различни частни и военноморски предприемачи, както и магазините на множество по-дребни търговци, въжари и доставчици на дървен материал. Младежът няма представа колко души работят тук, но знае, че са над десет хиляди. За щастие, има достатъчно добри християни, готови да помогнат на един беден монах да си набави необходимите стоки. Днешният списък за пазаруване включва пирони с различни размери, няколко добре просъхнали дъски, буренце със смола за импрегниране и мачтови въжета, които ще бъдат използвани за различни цели, включително за поправка на брагоцото.