Пазителят на монетния двор

— Проклятието на всички учени е да бъдат пренебрегвани — отбеляза Нютон.

Уолис се умълча за миг, сякаш разсъждаваше върху думите му.

— Странно — каза той. — Спомних си, че друг от Монетния двор дойде при мен преди около година. Моля за извинение, доктор Нютон. Съвсем бях забравил. Но как му беше името?

— Джордж Мейси.

— Да, същият. Той донесе кратък шифър, какъвто не бях виждал, и очакваше да извърша чудеса с него. Естествено, всички очакват това. Казах му да ми донесе още писма и тогава ще опитам да преодолея трудността му. Той ми остави писмото, но не ми провървя, защото не бях попадал на тъй труден шифър и нямах достатъчно материали, за да осигуря успеха си. Едва сега се сетих за шифъра, но господин Мейси повече не ме посети.

Когато Уолис спомена думата „писмо“, аз сякаш видях как сърцето на Нютон пропусна един удар. Той се наведе напред, захапа кокалчето на показалеца си и сетне поиска да види писмото, което Мейси беше оставил.

— Започвам да разбирам за какво става дума — каза Уолис и взе писмото от купчината книжа на пода. Той, изглежда, знаеше къде се намира всичко, макар че не виждах доказателство за ред. Уолис даде писмото на господаря ми и му предложи и съвет. — Ако се опитате да разгадаете шифъра, пратете ми вест дали сте успели. Но запомнете, че не трябва да напрягате ума си прекалено много, защото мисловната работа с тези главоблъсканици е изтощителна и после съзнанието не е способно на нищо. Освен това не забравяйте и какво пише синьор Порта. Тълкувателят може проницателно да отгатне обикновени думи, свързани с въпроса, и така да си спести стотици часове труд.

— Благодаря, доктор Уолис. Много ми помогнахте.

— Тогава отново помислете за решението си за вашата „Оптика“, сър.

Нютон кимна.

— Ще си помисля, докторе — каза той, но така и не го стори.

Сбогувахме се с доктор Уолис. Нютон имаше нов образец на шифъра и няколко полезни книги и едва сдържаше вълнението си, макар да се ядоса на себе си, че не се е сетил да донесе другите кодирани послания.

— Няма да мога да работя по въпроса, докато пътуваме с проклетия дилижанс — недоволно измърмори той.

— Може ли да видя писмото?

— Разбира се — отвърна Нютон и ми го показа.

Дълго го гледах, но нищо не ми се изясни.

Поклатих глава. Разбърканите букви ме обезсърчиха. Не проумявах как е възможно някой да изпитва удоволствие, като измъчва мозъка си, опитвайки се да разгадае смисъла им.

— Може би ще прочетете някоя от книгите, които ви даде доктор Уолис — предположих аз.

Това донякъде го успокои, защото много обичаше да чете, докато пътува.

Бяхме се движили два-три часа по пътя за Лондон, когато Нютон остави книгата и небрежно отбеляза, че господин Сейнт Леджър Скруп е лъжец.

— Имате предвид джентълмена, който подари на вашия колеж изящните сребърни чаши? — попитах аз.

— Никога не съм го харесвал. Не му вярвам. Той е непредсказуем.

— Защо казахте, че е лъжец?

— Понякога сте упорито невъзприемчив — въздъхна Нютон. — Не си ли спомняте думите му, че Мейси му е донесъл да преведе писмо, написано на френски? Ясно е като бял ден, че писмото трябва да е било шифър като онзи, който е показал на доктор Уолис. Вероятно дори е било същото писмо. Не е имало никакво писмо на френски.

— Защо Скруп би излъгал за подобно нещо?

— Да, наистина, защо? Точно това ще разберем, господин Елис.

— Но как?

Нютон се замисли.

— Нямам представа как може да го направим. Мейси не е знаел латински, но въпреки това според господин Лаундс си е купил книга на латински за тайнопис като подарък за някого. Не може да е бил доктор Уолис, защото вече е притежавал две еднакви книги. И книжарницата на господин Лаундс е съвсем близо до работното място на господин Скруп. Ето защо, мисля, че трябва отново да посетим Скруп. И докато аз разговарям с него, вие ще намерите удобна възможност да се измъкнете и да разгледате библиотеката му.

— Да търся книгата на Тритемий?

— Точно така.

— Някаква стара книга едва ли ще е доказателство за престъпление.

— Не — съгласи се той. — Това ще дойде по-късно. Първо трябва да докажем нещата, така че да останем доволни.

Дилижансът пристигна в Лондон, преди да се е свечерило. Слязохме и установихме, че сме въшлясали. Господарят ми се ядоса само за малко, защото беше в отлично настроение от изгледите да разгадае шифъра. Той ме придружи до Тауър, за да вземе кодираното послание и да започне работа колкото е възможно по-скоро. Уверихме се, че в крепостта и в Монетния двор всичко е наред и отидохме в кабинета. В наше отсъствие стените бяха пребоядисани и прозорците бяха измити. Този факт ми помогна да си обясня как господин Дефо е улеснил влизането си, защото го заварихме вътре. На лицето му беше изписано виновно изражение, че е нахлул без покана.

— На гости ли сте ни дошли, господин Дефо? — попита Нютон.

Господин Дефо остави книжата на Монетния двор, които разглеждаше, и пристъпвайки от крак на крак, смотолеви неубедително обяснение.

— Да — каза той и се изчерви като девица. — Чаках ви да се върнете. Нося ви информация.

— Информация? За какво? — Нютон взе документите, които господин Дефо четеше, и прегледа съдържанието им, докато натрапникът се опитваше да си развърже езика.

— За едни секачи на фалшиви монети — заяви господин Дефо. — Не знам имената им, но действат в пивница на Флийт Стрийт.

— Имате предвид „Козела“?

— Да, „Козела“.

Нютон трепна, сякаш почувства болка от думите му.

— Разочаровате ме. „Козелът“ се намира на Чаринг Крос, между странноприемница „Чекър“ в югозападния край на Сейнт Мартинс Лейн и Кралските конюшни малко по-нататък на запад. Ако бяхте казали „При Джордж“…

— Точно това исках да кажа.

— Пак щяхте да сгрешите, защото „При Джордж“ е в Холбърн, на север от Сноу Хил. Жалко за вас. На Флийт Стрийт има толкова много пивници, че можеше да изберете да кажете „Глобус“, „Херкулесовите стълбове“, „Рогът“, „Митрата“ или „При Пенел“. Ние ги знаем всичките, нали, господин Елис?

— Да, докторе.

— Може би сте имали предвид „Сивата хрътка“? В южната страна, близо до Солзбъри Корт? Казват, че тази пивница винаги е пълна с фалшификатори на монети?

— Трябва да е била „Сивата хрътка“.

— Докато не изгоря по време на Големия пожар. Споменахте, че имате информация за нас?

— Може би съм направил грешка.

— Определено. Господин Дефо, задържам ви като мой затворник. Господин Елис? Извадете шпагата си и принудете този измамник да се подчини, а аз ще доведа стражата.

Изпълних заповедта и насочих острието на шпагата си срещу господин Дефо.

— На какво основание ме задържате?

— Шпионаж — отвърна Нютон.

— Глупости.

Нютон размаха книжата, които Дефо четеше, когато влязохме.

— Това са поверителни документи и се отнасят до сигурността на монетите в кралството. Не знам как инак да нарека поведението ви, сър.

— Сериозни ли са намеренията му? — обърна се към мен Дефо, когато Нютон излезе от кабинета.

— Толкова рядко се държи другояче, че се питам дали знае поне един виц — отвърнах аз. — Но скоро ще разберете дали това е шега или не.

Нютон удържа на думата си, върна се придружен от двама стражи и бързо написа заповед за арест в качеството си на мирови съдия.

— Господин Нийл няма да допусне това — заяви Дефо — и незабавно ще ме измъкне.

Нютон даде заповедта на единия страж и му нареди да заведе арестанта не в затвора на Тауър, както всички очаквахме, а в „Нюгейт“.