Тайната на Ескалибур

— Нищо — каза бързо Нина, като се опитваше да не изглежда твърде впечатлена от голото му, мускулесто тяло.

Той се ухили.

— Различен ли съм от Еди?

— Той е доста по-набит. И малко по-космат. О, боже, спирам да приказвам!

Мичъл се засмя и се обърна с гръб към нея, докато тя събличаше пуловера и обличаше ризата му.

— Остави всичко ценно тук — портмоне, часовник, всичко. Фенерчето се държи добре под вода. Фотоапаратът ти водонепроницаем ли е?

Нина кимна, докато събуваше обувките си, след което колебливо топна пръст във водата.

— О, по дяволите, студена е!

— Това не е нищо — обяви Мичъл, влизайки във водата с фенерче в ръка. — Влизал съм в Атлантика посред зима. На това му се вика студено! Хайде, ще ти помогна.

— Ох… — С голяма неохота Нина го хвана за ръката и влезе във водата. Беше точно толкова студено, колкото беше очаквала. — По дяволите…

— След миг ще се почувстваш по-добре. — Той се оттласна от брега и заплува към тунелите. — Значи Ана. Сигурна ли си?

— Не. — Тя го последва. Краката й не стигаха до дъното на басейна, и при мисълта за неясната дълбочина отдолу я връхлетя паника, която тя едва потисна с усилие на волята. Ами ако тунелите свършваха под водата?

— Можеш да изчакаш тук, докато отида да проверя — предложи Мичъл. — Ако е правилният тунел, няма да е кой знае колко дълъг. Монасите също е трябвало да плуват през него, а подозирам, че въобще не са били във върхова физическа форма.

— Но ако се окаже грешният тунел, може да се нуждаеш от помощ, за да излезеш. Трябва да останем заедно. — Нина млъкна и се намръщи. — Хм. Наистина ли току-що доброволно предложих да плувам в тъмен тунел, на чийто край може би ме чака смъртта?

— Аз ще те пазя — увери я Мичъл. После й подаде фенерчето. — Дръж го в едната ръка, а с другата се хвани за колана ми. Аз ще те тегля напред. Довери ми се — добави той, като видя изражението й. — Ако не си добър плувец, не стигаш далеч във флота.

— Значи в общи линии няма да ти пускам задника?

— Ще го преживея. Готова ли си?

— Не. — Но въпреки това се хвана за колана му.

— Така. Сега се опитай да поемеш колкото се може повече кислород. — Той си пое няколко пъти дълбоко дъх, Нина направи същото. — Готова ли си?

Тя поклати глава, казвайки му „не“ през стиснати устни. Мичъл отново се усмихна…

И се гмурна.

Заплува към тунела, влачейки Нина след себе си. Тя беше затворила очи и единственото, което чуваше, беше ритмичното „ссст“ при всяко негово разсичане на водата с ръце, докато напредваше през непрогледните води. Не беше излъгал за уменията си на плувец; въпреки че риташе с всички сили, тя пак не успяваше да издържа на темпото му и продължаваше да се влачи отзад като багаж.

Мичъл промени посоката, завивайки наляво и леко надолу. Когато тунелът зави, фенерчето й се удари в стена. Още няколко замаха и той се спря, преди да завие отново, продължавайки по пътя напред.

Натискът в гърдите на Нина започна да се засилва. Изчисли, че бяха изминали трийсет секунди от влизането им в тунела. Не беше сигурна още колко дълго ще успее да задържи дъха си; веднъж беше издържала повече от минута, но това беше преди много време, когато беше още малка…

Мичъл изглежда започваше да се забавя, защото натискът на водата върху лицето й намаля. Още един завой, отново гмурване по-надълбоко. Това не беше добре. Тя искаше да излезе нагоре. Вече бяха приближили минутата, сигурна беше. Дробовете й започнаха да парят…

Мичъл спря внезапно и Нина се блъсна в него. Тя протегна ръка, за да се задържи някъде и усети стена. Усещаше го как се върти във водата и търси завой.

Мамка му! Ами ако беше направила погрешния избор, ако тунелът нямаше изход и онези, които не различаваха мита от историята просто се удавяха тук?

Въздухът се опита да се промъкне през гърлото й, но тя го преглътна обратно, тялото й започна да се гърчи. Мичъл го усети. Той заплува надясно, после наляво, търсейки на сляпо пътя напред.

Съскащ звук, не във водата, а в ушите й — сърцето й заби по-бързо, опитвайки се да изтегли малкото кислород, останал в дробовете й. Тя отново се блъсна в Мичъл. Повече от минута — тя вече едва издържаше, камо ли да измине целия път на обратно в тъмнината.

Той помръдна. Не нагоре или обратно към входа, а надолу, дълбоко в мрачните води. Нина искаше да се възпротиви, но единственото, което можеше да направи, е да се държи за колана му, докато съскането в ушите й премина в рев…

Мичъл отново смени посоката — и започна да се изкачва.

Маховете му станаха по-резки, не толкова ритмични, по-трескави. Нина усети как издигащият се тунел се стеснява, крайниците й се удряха в стените, докато двамата се издигаха нагоре към фаталния край или…

Въздух!

Мичъл изскочи на повърхността и веднага сграбчи Нина за ръката, за да я издърпа нагоре. Тя зина, за да си поеме дъх…

И се закашля. Въздухът въобще не беше чист.

Камерата, в която бяха попаднали, беше пълна с газ.

18

Когато стигна до Хълма на Гластънбъри, Чейс вече беше много ядосан. След като така и не успя да убеди Елизабет да му даде колата си, той беше принуден да хване влака от Борнмът, монотонно пътуване, по време на което бе принуден да направи две прекачвания, а на всичкото отгоре Гластънбъри се намираше на почти десет мили от най-близката гара и за финал той трябваше да плаща и скъпото такси.

Раздразнението му се засили, щом веднага след пристигането си осъзна, че дори не знае къде е Нина. Най-вероятно някъде под хълма, но когато го зърна със собствените си очи, той се изненада, че хълмът е доста по-голям, отколкото бе представен в пътния атлас на Елизабет. Подбирайки внимателно пътя си през полето, минирано от преминаващите крави, той започна да обикаля странното терасовидно възвишение, докато не забеляза нещо на второто ниво. Подмина още две крави, докато се изкачваше нагоре и се озова пред пълничка русокоса жена, която седеше на земята, в оградено с раирана лента място. Щом го забеляза, тя спря да яде сандвича си и го погледна със съмнение.

— Здрасти — каза Чейс. — Дали случайно не сте виждали една американска археоложка наоколо? Около метър и седемдесет, червенокоса, голяма досадница?

Жената се изправи.

— А вие да не би случайно да сте Еди?

— Случайно съм — отвърна Чейс. Нямаше никаква следа от Нина или Мичъл — но дупката, която жената пазеше, му даде много добра представа къде могат да бъдат. Раздразнението му се засили. Нина тотално го беше пренебрегнала. Отново.

— Здрасти. Аз съм Клоуи, Клоуи Лам. Доктор Клоуи Лам. — Тя протегна ръка.

Чейс се ръкува с нея.

— Еди Чейс — представи се учтиво и погледна в дупката.

— Тя е вътре, нали?

— Да, заедно с Джак.

— О, с Джак значи. Чудесно.

Клоуи смутено погледна встрани — не желаеше да се замесва в каквито и да било лични спорове.

— Да, те направиха някои много интересни открития. Но от известно време не съм говорила с тях. Нямаме връзка. — Тя му показа уоки-токито.

— И защо?

— Ами тя каза, че са стигнали до наводнен тунел и смятат да го преплуват.

— Там долу е наводнено? Ох, мамка му! — Клоуи се стресна от ругатнята му, но той не й обърна никакво внимание. Забеляза фенерчето сред купчината вещи, струпани край дупката и го взе. — Човек да не посмее да я заведе някъде!

— Ъъъ, Еди? Господин Чейс? — каза нервно Клоуи, докато той се спускаше в дупката. — Вие също трябва да внимавате. Там долу има капани.

— Капани ли?

— Да, изглежда са били направени, за да спират хората, които са поемали по грешния път към изпитанието на Нивиен…

— Чакайте малко, какво казахте? — избъбри Чейс. — Това място е пълно с капани, има някакво изпитание, а вие не сте ги чували от сума ти време? Мили боже! Вече може да са мъртви!

— Съжалявам, съжалявам! — проплака Клоуи. — Въобще не се сетих за това, Нина като че ли знаеше какво прави!