Пазителят на монетния двор

Разсъжденията му ме накараха да мисля, че Нютон знае как може да бъде обесен човек като същински палач, защото доводите му бяха неопровержими, и не можех да възразя. И както винаги, бях изумен от огромните му познания почти за всичко. Но може би нямаше нищо чудно в това, че човек, способен да обясни земното притегляне, е толкова добре осведомен. Той дори се оживи, докато говореше за обесването, и оттогава често съм мислил, че изпитва нездрав интерес към бесилото. Аз лично смятам, че обесването е много неприятна гледка и му го казах.

— Всички лекари, с които съм разговарял, ми казаха, че обесеният не чувства болка, защото притокът на кръв към мозъка прекъсва, и това мигновено изключва сетивата.

— Още не съм виждал ритнат от стълбата човек, който да понесе преживяването с усмивка на лицето.

— Какво? — възкликна Нютон, заряза огледа на врата на Морне и започна да разглежда ръцете му, сякаш като древен хиромант можеше да определи източника на съдбата на клетия човек. — Мислите, че трябва да оставяме на свобода престъпниците, които заслужават да бъдат обесени?

— Смятам, че има голяма разлика между умопобърканите, които показват интимните си части, и углавното престъпление.

— От вас би станал добър адвокат — присмя ми се Нютон, а после вдигна едната ръка на мъртвия капитан и ми каза да обърна внимание на пръстите. — Погледнете ноктите му. Изпочупени и окървавени са, сякаш се е борил с въжето. Самоубиецът би посрещнал смъртта много по-невъзмутимо. Може би убиецът на капитана има белези от престъплението си, драскотини по ръцете и лицето.

Нютон разтвори челюстите на мъртвеца, отмести настрана езика и претърси устата, но не намери нищо и започна да преравя джобовете му.

— Съжалявам, че не предвидих това обстоятелство — призна той. — Грешката е моя. Не предполагах, че ще убият свой съюзник. Единствената ми утеха ще бъде да докажа, че това е убийство, а не самоубийство. И тогава ще го спася от позорно погребение. Но ако не греша, снощи той се опита да ви убие. Защо го съжалявате?

— Съжалявам всеки, когото сполети подобна участ.

— Какво има тук? — Нютон извади писмо и го разгърна. — Написаното е на същия шифър като предишните послания — каза той, доволен от новото си откритие.

Нютон ми показа писмото, което изглеждаше така:

— Отлично — добави той и прибра посланието в джоба си. — Материалите ни се увеличават. Отбелязахме напредък поне в това отношение.

— Дано да е така, защото бяха убити трима души.

— Четирима — поправи ме Нютон. — Стана ви навик да забравяте Джордж Мейси.

— Не съм го забравил и как бих могъл? Убийството му едва ли би могло да се заличи от паметта ми. Но вие ме посъветвахте да си го избия от главата. Въпреки особеностите си обаче, понякога си мисля, че смъртта му едва ли може да се свърже с останалите.

Нютон измърмори нещо и замислен за смъртта на клетия капитан, бавно тръгна към кабинета ни в Монетния двор, но не по Уотър Лейн, която беше много по-пряка, а по Минт Стрийт. Макар да не ми каза, знаех, че иска да избегне още една среща с лорд Лукас. Последвах го на известно разстояние, проявявайки уважение към мислите му.

Влязохме в кабинета и аз напълних две чаши с ябълково вино, което Нютон много обичаше. Той седна на любимото си кресло до камината, махна перуката си — знак, че иска мозъкът му да се чувства по-удобно в главата, хвана чорапа в двете си ръце и го усука като гарота 46, сякаш се мъчеше да изцеди нещо полезно от съзнанието си.

Известно време мислех, че се упреква или е насочил вниманието си към ябълковото вино. Нютон не разглеждаше писмото, което беше намерил у капитана, но аз знаех, че един поглед ще бъде достатъчен, за да изкаже мнението си за написаното. След повече от час, докато галеше котарака на коленете си, той произнесе една-единствена дума.

— Забележително.

— Кое, сър?

— Убийството на капитан Морне, разбира се.

— Моите уважения, докторе, но аз смятам, че съвсем не е забележително в сравнение с другите, които бяха извършени преди това.

— Какво казахте за Джордж Мейси?

— Нищо, сър. Мълчах през последния един час.

— Какво споменахте в градината на инспектора?

— Трудно е да се повярва, че убийството на Мейси има връзка с трите последвали убийства, сър.

— Защо мислите така?

— Поради липсата на отличителни особености, сър.

— Съзирате ли такива особености в убийството на капитан Морне?

— Да, сър, кодираното писмо. Първо намерихме шифъра в Кенеди, а после в Мърсър.

— Друго освен това?

— Не мога да се сетя — след кратък размисъл признах аз.

— Ето кое е забележителното в последното убийство. Странната липса на особености. Няма мъртви гарвани, нито камъни в устата на жертвата. Няма паунови пера, нито флейта. Нищо, освен самият труп и кодираното писмо. Сякаш убиецът в Тауър е онемял.

— Да, наистина, сър. Но може би сега убиецът няма какво да ни каже. Ако не беше поредното послание, човек би помислил, че капитан Морне е бил убит от друг, а не от убиеца на Мърсър, Кенеди и Джордж Мейси.

Нютон отново се умълча и аз реших, че е най-добре да не говоря. В такива моменти прогонвах мисълта за извършените в Тауър убийства и насочвах вниманието си към любовта ми към госпожица Бартън. Бленувах, че отново съм с нея и с нетърпение очаквах да я видя, тъй като бях поканен на вечеря. Нютон сякаш прочете мислите ми, защото каза, че е време да тръгваме към Джърмин Стрийт. Сърцето ми пропусна един удар и ушите ми пламнаха, затова се зарадвах, че съм с перуката си и той не може да види цвета им и да се присмее на смущението ми.

Двамата мълчахме в каретата по пътя към Джърмин Стрийт. Това ме накара да мисля, че въпреки признатата му враждебност към монашеските ордени, Нютон би станал великолепен монах, като неговия герой Джордано Бруно. Бруно беше екзекутиран като еретик през 1600 година заради теориите си за безкрайността на вселената, множеството светове и като последовател на учението на Коперник. Нютон се възхищаваше на Бруно, който беше заподозрян в арианство и между двамата имаше много общи неща, макар че според мен едва ли биха се харесали. Геният не може да понася събрата си.

Освен това беше и лицемер. Знаех как се е преструвал, че е привърженик на Триединството в Кембридж, за да остане Лукаски професор по математика. Предстоеше ми да разбера колко неискрен може да бъде по отношение на религиозната си правоверност и пред племенницата си.

Тя се зарадва много, като ме видя, поруменя и трепетно смотолеви поздрав. Почувствах се изключително добре, сякаш вече бях изпил чашата горещо вино, което госпожица Бартън бързо приготви за нас. Беше сложила на главата си модно дантелено боне и кехлибарена огърлица на шията и бе облякла сребриста дантелена италианска рокля с деколте, разкриващо бродирания й корсет. Беше много красива.

След вечерята госпожица Бартън пя, акомпанирайки си на клавесин. Звуците бяха божествени. Имаше хубав глас, не особено силен, но чист. Нютон обаче не се интересуваше от музика, какъвто и да беше произходът й. Той стана, махна перуката от главата си, сложи си елегантна аленочервена шапка, избродирана от госпожица Бартън, и леко се поклони.

— Решил съм да разгадая шифъра — обясни Нютон. — Затова ще ви пожелая лека нощ, господин Елис.

— Тогава и аз трябва да си тръгна.

— Отивате ли си? — попита госпожица Бартън.

— Моля ви, останете, господин Елис — настоя Нютон, — и правете компания на госпожица Бартън.

— Добре, сър.