Шестият

Камерата беше зад гърба му и това му позволяваше да мести погледа си по различни точки на тавана. В мига, в който го направи за пореден път, споменът от ранното детство се стопи. Забрави шляпването на майка си и мяукането на котарака.

На тяхно място се появи друг спомен. За сестра му. И за Джуди Стивънс. Единствените приятели, които беше имал.

Които не го бяха забравили. И вероятно действаха за освобождаването му там, навън. Доказателство за това бяха посещенията на Шон Кинг и Мишел Максуел, а също и на младата адвокатка Меган Райли. Официалният му защитник беше мъртъв. Секретарката му — също. Така му бяха казали. На практика Рой помнеше всяка тяхна дума. Помнеше как бяха облечени, помнеше движенията на телата им, помнеше всяка пауза и всеки опит за зрителен контакт. Високата жена беше скептична. Ниската — нервна и наивна. Мъжът изглеждаше солиден. Може би действително искаха да му помогнат. Но той отдавна се беше научил да не вярва на никого. Поне не напълно.

Умът му бавно се върна към онзи ужасен ден. Влезе в хамбара, подчинявайки се на внезапно хрумване. Миризмите от детството го връхлетяха от всички страни. Погледна нагоре към сеновала и веднага усети как го връхлитат нови спомени. Започна да обикаля хамбара. Пръстите му докоснаха стария трактор „Джон Диър“ в ъгъла, погледът му се спря на изгнилите гуми. После се премести към очуканата работна маса, около която бяха струпани кошове за овес. На стената над него бяха заковани няколко стари регистрационни табели на коли, които бяха колекционирали като деца.

После вниманието му беше привлечено от купчината пръст край задната стена на хамбара. Сеното беше събрано накуп, а пръстта изглеждаше рохка и току-що разкопана. Нямаше представа защо. Наведе се, взе буца пръст и я стисна между пръстите си. В ноздрите го удари сладникавата миризма на типичната за Вирджиния глинеста почва.

Взе опряната до стената лопата и я заби в рехавата пръст. Копа няколко минути, после захвърли лопатата и се втренчи в дупката. Дори гениалният му ум не беше в състояние да предвиди онова, което видя.

Човешко лице. Или по-скоро останки от човешко лице.

Обърна се с намерението да хукне към къщата и да се обади в полицията. В същия миг до ушите му достигна вой на сирени. Много сирени.

Когато излезе от обора, полицейските коли вече спираха пред къщата. От тях изскочиха униформени мъже с оръжие в ръце. Зърнаха Едгар и насочиха пистолетите си към него.

Рой инстинктивно направи крачка назад и се върна в хамбара. Това беше грешка, разбира се. Но в момента не беше в състояние да разсъждава.

Полицаите го приближиха.

— Не съм го направил! — изкрещя той и инстинктивно погледна към полузасипаната яма.

Униформените проследиха погледа му и предпазливо тръгнаха натам. Лицата им се изопнаха в мига, в който видяха полуразложеното лице. Очите им машинално се преместиха към изцапаните дрехи на Рой, калта по дланите му, а после към захвърлената лопата.

— Арестуван си! — излая един от тях и направи крачка напред.

Друг натисна бутона на радиостанцията си.

— Сигналът се потвърди! — рече в микрофона той. — Пипнахме го на място!

Перфектният ум на Рой изключи в мига, в който чу тези думи.

След като го арестуваха и му предявиха обвинението, не му остана нищо друго, освен да се затвори в съзнанието си. Винаги правеше така, когато го обземаше страх. Светът просто преставаше да съществува. А в онзи момент изпитваше много силен страх.

Направиха всичко възможно да го накарат да говори. Цяла армия психолози и психиатри се опитаха да оценят състоянието му, за да разберат дали блъфира или не. И едва тогава си дадоха сметка, че никога в своята практика не се бяха сблъсквали с подобен ум. Нищо не можеше да му въздейства — нито въпросите, нито всевъзможните уловки. Той ги чуваше и виждаше, но между тях сякаш имаше някаква невидима преграда. В крайна сметка армията психолози вдигнаха ръце и Рой се озова в „Кътърс Рок“.

Тук беше наясно с абсолютно всичко, което го заобикаляше — точните параметри на килията, навиците на всеки от надзирателите поотделно, времето за закуска, обяд и вечеря. Знаеше точната географска ширина и дължина на „Кътърс Рок“, знаеше, че Карла Дюкс е доверено лице на Питър Бънтинг. Научи всичко това от подслушани реплики и куп незначителни детайли, които остават извън вниманието на обикновените умове. След толкова продължителна битка със Стената способностите му бяха станали още по-уникални, а сетивата — изострени като бръснач.

Разбира се, знаеше и нещо друго: Питър Бънтинг щеше да направи всичко възможно, за да го върне при себе си. За да продължи безкрайното катерене по Стената и да помогне за сигурността на родината.

Едгар Рой нямаше нищо против да крепи сигурността на родината, но нещата бяха сложни. Той знаеше, че в Америка действат шестнайсет разузнавателни агенции с над един милион служители, една трета от които бяха независими подизпълнители. Близо две хиляди фирми работеха в областта на разузнаването. Официалният им бюджет беше около сто милиарда долара, но реалните разходи бяха засекретени и далеч по-големи. Едгар Рой беше попаднал в центъра на една наистина безкрайна вселена. На практика той беше човекът, който придаваше смисъл на огромната маса данни. Без него те бяха просто страховита лавина, напълно неразбираема за обикновения ум. Бяха като вълните на океана — могъщи и неуморни, но с дълбочина и скрит смисъл единствено за малцината посветени. Това звучеше поетично, но неговата работа беше съвсем конкретна и имаше огромно практическо значение.

Работа, която притискаше плещите му с огромна тежест. Той не искаше да я анализира в дълбочина, защото знаеше, че ако го направи, автоматично ще се парализира. Неговите прогнози, заключения и анализи лежаха в основата на една глобална политика, от която зависеха животът и смъртта на хиляди хора. Политика, която определяше коя независима държава трябва да бъде нападната, къде да се хвърлят бомби, с кого да се сключват договори за сътрудничество, кои да бъдат съюзниците. Светът се тресеше по волята на Едгар Рой.

Разбира се, за обикновения гражданин всичко това би прозвучало преувеличено. Никой не можеше да допусне, че действията на американското разузнаване се определят от един-единствен човек. Но точно това беше малката мръсна тайна на разузнаването — лавината от данни и сведения бе толкова огромна, че никой не можеше да я обхване и осмисли. Тези данни и сведения се преплитаха по невъобразим начин. Точният им анализ и вземането на правилно решение изглеждаха немислими. Един гигантски пъзел, решението на който не можеше да дойде от частични познания. Всеки опит в тази посока бе обречен на провал.

В началото Рой беше запленен от Стената. За него тя беше жив организъм, чийто непознат език той беше амбициран да овладее. Но след няколко месеца ентусиазмът му започна да спада. Това се случи, след като започна да вниква в същността на безкрайно сложните дори за него комбинации от данни и да ги обединява в съответната, подходяща за момента стратегия. А когато видя резултатите от своята дейност, истината го връхлетя като прякото попадение на мощна бомба върху бетонен бункер.

Не, аз не съм създаден да играя ролята на Господ.

33

На следващата сутрин Шон, Мишел и Меган напуснаха „Мартас Ин“ и отидоха да закусят в едно ресторантче на осемстотин метра надолу по пътя. След като хапнаха бъркани яйца с препечени филийки, поливайки ги с големи количества кафе, Шон се облегна назад и подхвърли:

— Според мен Карла Дюкс е временно внедрена на това място.

— Защо мислиш така? — попита Меган.

— Кабинетът й е абсолютно празен. Никакви лични вещи. Очевидно няма намерение да остане дълго. Нещо като Марк Твен и Халеевата комета. Появила се е с Едгар Рой и ще изчезне заедно с него.

— По всичко личи, че много хора са обвързани с Едгар Рой — обади се Меган.

— Въпросът е защо — кимна Шон. — Ти спомена, че Бърджин ти е говорил за него.