Мрежата

А след това? Селки въздъхна. След това може би все пак беше време да се оттегли — по-добре три години по-рано, отколкото три дни по-късно.

Събота, 02.10.2010, 13:15

Вашингтон

— Ало, Тайрън, ти ли си?

Тайрън трепна. Това беше гласът на Съдбата. Нямаше нужда от видеофон, за да е сигурен в това.

— Аха… да — изкашля се той.

— Обажда се Бела. Какво стана, да не си ми загубил телефона?

— А, не, не. Точно смятах да ти се обадя.

„Опашата лъжа. Дано да се хване. Сега измисли нещо подобно — например, че си болен, на умирачка и изобщо не ставаш от леглото…“ трескаво подсказваше на Тайрън гласът на самосъхранението.

— Значи можем да се видим още днес?

„Брр. За нищо на света не се съгласявай! Давай бързо, измисли нещо!“

— Ами става… — измънка Тайрън. — Защо не? Ще намина.

— Ще ти е удобно ли някъде към три?

„Какво правиш, човече?! Съвсем ли откачи?!“

— Към три? Няма проблем.

— Благодаря ти, Тайрън. Много разчитам на теб. Е, добре… Доскоро!

„Глупак! Дръвник! Мъртъв си, човече, мъртъв! Менгемето изобщо няма да се церемони с теб, така да знаеш!“

Тайрън стоеше като истукан и гледаше втренчено телефона. Странното е, че дори не му пукаше особено. В смисъл, че… не се боеше толкова, колкото би следвало, а по-скоро му идеше да хвръкне от радост. Ами да, така си беше. Най-хубавото момиче беше удостоило него, Тайрън, със специално внимание, беше го поканило у дома си, разчиташе на него…

И както Джими Джо беше казал, като ще се мре, поне да има за какво. Освен това реално, а не „виртуално“ погледнато, Менгемето дори нямаше съвсем да го убие — най-много да му смачка физиономията. Щеше да го преживее.

Влезе майка му с някакви проекти в ръка.

— Кой беше, момчето ми?

— Едни… съученици. Трябва да им помогна за някаква компютърна програма. Ще се съберем днес следобед. Значи ще изляза някъде към три… за да отида у тях.

— У тях? И как ти се обадиха — един по един или всичките накуп? А случайно между тях да има и някой от женски род? А, Тай?

И майка му усмихнато разроши косата му.

— Ех, че си и ти, мамо…

— Много съм любопитна, признавам си. И… как се казва това момиче?

— Беладона Райт — измърмори Тайрън.

— Дъщеричката на Марша Райт?

— Вероятно.

— О, спомням си я от тържеството в края на годината, когато бяхте… мисля… в трети клас. Много беше сладка!

— Е, вече е пораснала малко.

— Със сигурност. Искаш ли да те закарам?

— Няма нужда, мамо. Не е далече.

— Добре. Нали ще се върнеш за вечеря?

— Да, мамо.

— И… се отпусни, момчето ми. И аз разбирам малко от тези неща, а поне в това отношение нещата не са се променили много. Да имаш среща с момиче не е причина да се чувстваш като гладиатор, който излиза на арената. Повярвай ми, не е настъпил последният ти час!

Де да можех… — въздъхна Тайрън.

Събота, 02.10.2010, 13:33

Куонтико

Както никога събранието беше започнало точно на минутата. Майкълс огледа присъстващите и даде думата на Джей Гридли.

— Имаме една добра и една лоша новина — делово започна Джей. — Бастунчето, използвано при нападението срещу Алекс Майкълс, е поръчано ето тук — появи се виртуалният образ на магазинчето „Кейн Мастърс“ — и произведено от компания, известна с висококачествената си бойна техника, закупувана изключително от професионалисти. Получихме списък на лицата, закупили точно този модел през последните десет години, и след като елиминирахме след прецизно проучване голяма част от тях, останаха ни осем възможности.

На екрана се появиха осемте имена.

— Нашите агенти вече са разговаряли с пет от лицата. Четири от тях ни показаха бастунчетата си, а петият е подарил своето на приятел, което се оказа вярно.

Пет имена изчезнаха от екрана.

— От останалите трима единият е седемдесетгодишен старец, който живее в Орегон и отказва да допусне федералните агенти в имението си, но според медицинските свидетелства преди известно време е претърпял доста тежка операция, което на практика означава, че можем да го отпишем…

Името на екрана избледня и постепенно изчезна.

— А колкото до останалите двама, те са доста… интересни.

— Интересни? — вдигна въпросително вежди Майкълс.

Джей махна към екрана. Едно от имената запримигва в яркожълто.

— Уилсън Джеферсън от Пенсилвания. През последните три години мистър Джеферсън е закупил освен бастунчето и два комплекта бойни тояжки, които са му били доставени с наложен платеж по пощата. Тояжките, които е поръчал, се използват във филипинските бойни изкуства и в някои други източноазиатски стилове. По данни на пощенските служители мистър Джеферсън е бял, четиридесет и една годишен и живее на следния адрес…

Адресът се изписа на екрана.

— Само че… проверихме адреса и той се оказа фалшив. Има някаква мистификация и с кредитните му карти… Изобщо господинът се оказа изпечен електронен фалшификатор.

— С други думи, той е нашият човек… — нетърпеливо се обади Тони.

— Чакай малко… Остава и господин Ричард Орландо, закупил само през последните четири години общо пет такива бастунчета (две от абсолютно същия модел). Всички са били изпратени на негово име в пощата на Остин, щата Тенеси. Проверката установи, че получателят им е двадесет и седем годишен, испаноговорещ… отново само според данните в компютъра. Защото въпросната личност не може да бъде открита. Снимката на шофьорската му книжка е толкова неясна, че е изключено да се каже нещо за външните белези на лицето. Същото се отнася впрочем и за останалите снимки, с които разполагаме. Пълна мъгла.

— Възможно е… да е един и същ човек, използвал фалшиви документи за самоличност — предположи Майкълс.

— Всичко навежда на тази мисъл. Двама граждани, които съществуват само според компютърните справки, с адресни регистрации на хиляди километри една от друга. Никой не би могъл да направи връзка между тях… освен случайно. Както и стана.

— Чудесно — отбеляза Тони, — а коя е добрата новина?

— Тази беше… добрата. Лошата е, че никой от пощенските служители не си спомня нищо за господата Джеферсън и Орландо. Ударихме на камък. Откъдето се налага изводът, че несъществуващите господа се явяват нещо като подставени лица, чиято единствена функция е била да бъдат регистрирани като законни получатели на доставката. А същинският притежател — или притежателка — на бастунчетата е в неизвестност. И се предполага, че е взел всички мерки, за да не бъде открит.

— Лоша работа… — прехапа устни Тони.

— Да не кажа… умряла работа — въздъхна Джей. — Ще продължим търсенето, но повече от ясно е, че нямаме работа с аматьор. Някой, който си е направил труда да се подсигури чак дотам, определено не е случаен…

— И очевидно знае защо го прави — отбеляза Майкълс. — А това, че беше жена, е вън от всякакво съмнение. Изключено е да е бил мъж. Добре, благодаря ти, Джей. Тони?

— В момента проверяваме всички професионални изпълнители на „мокри“ поръчки. Досега обаче не сме попаднали на някой от такава висока класа. А колкото до легендите…

— Какво за тях?

— Преди всичко те не могат да бъдат смятани за достоверни. Какво ще кажете за Снежко, който може да те убие само с поглед? За Спектъра, който минава през стени? Или пък за Селки, който може да се превъплъщава в какво ли не, като оня човекоядец от приказката? Врели-некипели. За истински добрите килъри на практика се знае съвсем малко — и в това е силата им. И класата им. Реално погледнато, единственият сигурен начин да откриеш някой от тях е клиентът му да реши да го издаде. От което обаче той няма особена полза. В повечето случаи…

Майкълс кимна. Всичко това му беше известно. Не беше преставал да мисли за това от деня на убийството на Стив Дей.

— Нещо друго? — попита без особена надежда.